8. Лица и души – Гьоте и Ницше

[Ани]

8. Лица и души – Гьоте и Ницше

Гьоте

Наричали са го Олимпиец – Ваймарският Аполон Волфганг. Не само заради неговата снажност, заради неговата внушителна външност и блестящите му очи, излъчващи магнетичен блясък. А най-вече заради това, защото са чувствали, че неговия Аполоновски вид е израз на една царствена натура – цялостна и хармонична.

И наистина, в Гьоте, който е схващал всичко в света като проява на живата, Първична светлина – das Urlicht, последната се е въплътила в една от най-висшите си човешки форми, познати в западно-европейската култура. И както живата светлина, вечният извор на всичко, което е станало, става и ще става, поддържа вътрешното единство на света в множеството на неговите външни форми, така и хармоничният дух на Гьоте е изразил своето единство в чудната хармония на неговата външна форма, и най-вече във формите на главата и лицето, издържани в Аполоновски стил.

Вижте неговата царствена глава – по устройство на черепа тя е смесена и клони към сфероидния долихотип. (виж Ключа).

Лицето, в което е въплътен класическият канон на правилност и хармония – равни по дължина чело, нос и брада – издава една необикновена пластика на формите. Големите, изразителни, красиво моделирани органи на лицето показват културна зрелост на една душа, която иска и може да прояви в завършена форма своя богат вътрешен живот. Линиите на тия органи, покрай красивите и спокойни криви, има и нещо ъгловато и изпъкнало, което се дължи на силно изразената костна структура – един от елементите на двигателния, деятелен натюрел. Заоблената като свод глава, високото и просторно чело, силно диференцираните форми, напоени с жизнен магнетизъм и нервна сила, блестящите очи, излъчващи светлина, говорят за силното развитие на чувствителния или психичен натюрел, а добре изваяните бузи, запазили своята красива заобленост дори на старини, нормалната шия и добре развитата висулка на ухото – месестата долна част – издават здраво и нормално развитие на стомашния натюрел. Трите натюрела показват едно пропорционално развитие, което е така характерно за хармоничната конституция на този рядък човек.

Разгледайте красивото, изваяно сякаш чело на Гьоте. То е синтетично – отдолу то се ограничава от хубаво извитите веждни дъги, над които са разположени, без да изпъкват рязко, центровете на наблюдателния ум. Тази част на челото постепенно се прелива към средната и се заобля в спокойния свод на горната част, която полягя излеко назад – признак на творческа въображение и полет на мисълта. У Гьоте еднакво е бил развит и наблюдателния ум на естествоизпитателя, какъвто той впрочем е бил, и логично-аналитичния ум (център на причинността и център на сравнението), и имагинативно-съзерцателния ум (най-горната част на челото), така характерен за гениалните творци. Ала трябва да отбележим, че центровете на логично-аналитичната мисъл (вж. Фиг. 2) не показват особена изпъкналост (сравни с челото на Канта!) ( Те дори се преливат към най-горната част, която показва слаб наклон назад (въображение). Очевидно, умствената енергия не достига особена концентрация в областта на аналитичната мисъл – тя „сублимира“ в по-горното поле на умствена дейност, където е областта на идеацията. И наистина, за Гьоте е така характерна неговата имагинативна интуиция. Чрез нея и благодарение на нея, той е схващал живата природа като цяло, схващал е единството на привидно различните форми (за това говорят неговите натуралистични изследвания), схващал е – зад и свръх откъслечните факти, с които борави интелекта – зад откъслечните явления на проявеното, великото единство на онова, което се проявява. Него го привлича преди всичко „das Verdende, nicht das Gewordene“ – проявяващото се, не проявеното. Оттам Гьотевия пантеизъм, проникнат от дълбоко религиозно чувство (красиво развита коронна част на главата). Разбира се, неговото пантеистично религиозно чувство не е могло да се затвори в тесните рамки на църковното верую, на което той е бил решителен противник.

Ето какво ни гивирят красиво построената глава и лице на Ваймарския Аполон Волфганг Гьоте. В него е намерило едно от завършените си въплъщения аполоновското начало, взело решително надмощие в неговата хармонична натура – нещо, което не е могло да стане у Ницше, у когото е взело решителен превес Дионисовското начало.

Що представляват тия две начала? – Ще отговорим с думите на Ницше, който добре е характеризирал физиологическите и психологични прояви на тия две начала и е показал тяхното действие в гръцката култура – едничката, която най-добре е познавал – посочвайки поредната им смяна в хода на нейното развитие.

Под дионисовско начало Ницше подразбира стремежа към единство, отъждествяване с природата, възвръщане към нейното тъмно лоно. „То е, казва Ницше, едно екстатично „да“ пред цялостния характер на живота, който си остава вечно същ, макар че природно се мени. То е едно съзвучие с пантеистичната симфония“.

Под аполоновско начало се подразбира индивидуализиращото начало, самосъзнателния стремеж към усъвършенстване. Той е онова, което опростява, отлива в завършена форма, онова, което е ясно, типично; онова, което организира, което пробужда самосъзнанието у човека, което поражда у него стремеж към познание и нравствено съвършенство.

Ницше вижда въплъщение на дионисовското начало в така наречения от него интуитивен тип. Ала неговият интуитивен човек би трябвало да се назове по-скоро инстинктивен, защото се движи изключително в тъмната сфера на виталните нагони. Ето образа му: той мрази ясното, определеното, затвореното във форма, абстрактното. Той няма социално чувство и социална предвидливост, ала притежава силно развито чувство за красота, творчески и музикален инстинкт. Той се стреми към преливане, към заличаване на личните и обществени граници чрез вакхическото опиянение. Ницшевият дионисиец е едно инстинктивно животно, което страда, но не се учи от своя опит. Той вика, бунтува се и разрушава. Той се опиянява и в опиянението си достига апотеоза на „енергията“ в импулсивния жест, танца, несвързаното, напевно брътвене – глосолалията.

Изследвайки древногръцката култура, Ницше успя да схване аполоновското начало с двете му течения, които той нарича „аполоновско“ (дорическо) и „сократовско“. Изхождайки от космобиологичната формула на зодиака, аз ще ги наричам слънчево-марсово течение и слънчево-юпитерово. Политически, в древна Гърция, те са се изразили в аристократично-милитаристична Спарта и в демократична Атина.

Какъв е аполоновският (аполоново-марсовият) строй? Държавата като цяло е основата на обществения строй. Държавен ред, наложен отвън от едно силно, милитаристично малцинство и изкован с огън и меч. Прослава на войната. Религиозно освещаване на расовия империализъм. Покоряване на другите „по-низши раси“ с огън и меч. Казармена дисциплина на гражданството. Военен стоицизъм и спартанщина. Физическо възпитание, спорт и състезание. Това е един подобрен, аристократично-милитаристичен и стоически империализъм.

Преведете на съвременен език горното, и вие ще откриете идеологията и практиката на съвременните диктатури, с техния авторитарен режим, с техния милитаризъм, с техния расизъм и расов империализъм, с техния спартански стоицизъм при колективни предприятия.

Сократовско-аполоновият тип, (слънчево-юпитеровият тип) според Ницше, е разсъдъчен. Нему му липсва художествено чувство и интуиция. Той е трезв, обича реда, закона, нормата – социална и нравствена. Когато страда, не роптае, не се вбесява и не руши, а се самообладава и понася стоически страданията (Сократ!). Той умее да се учи от своя опит.

Ницше, комуто липсва хармонията и целостта на Гьоте, макар и да съзнава, че това са две велики начала, които действат съвместно в природата, не можа да ги хармонизира в себе си – у него те постоянно се бореха. Любовта му, обаче, бе постоянно насочена към Диогена и към Аполоново-марсовото течение. Тях той се помъчи да обедини и въплъти в тях Свръхчовека.

Затова цялата му омраза и разрушителна ярост се изля върху сократовско-християнската цивилизация, чието социално въплъщение представят съвременните демокрации, върху аполоновско-юпитеровото течение. Той не можеше да прости на Сократа – син на Аполона и баща на стоицизма, както той го нарича – проповедника на омразната нему „sophrosine“, задето даде, приспособи (типична функция на Юпитера, добре отгатната от Ницше) аполонизма към разбиранията и нуждите на масите, на плебеите, като разруши по такъв начин милитаристичната обществена йерархия, необходима, според него, за създаване на гения, на Свръхчовека.

Ето как у Ницше се бореха дионисовското – аз го наричам лунно течение – и аполоновското – аз го наричам слънчево течение. Той ги схвана като сили в техните физиологични и психологични действия, схвана отражението им в изкуството, но не можа да ги разбере ни цялостно, нито в техния космически аспект.

Защото Луната, която на символичния език на Посветените, означава една от великите космобиологични сили, има две течения: едно Марсово, което функционира в Скорпиона, („дионисовско“, Каиновско течение) и едно Юпитерово, което функционира в Риби (религиозно-етическо течение – „Авел“. Това е така нареченият „Триъгълник на водата“ – „великите мирови води“.

Слънцето също има две течения – едното Марсово в Овена, другото – Юпитерово в Стрелеца.

Ницше, у когото се пробуди лунно-марсовото, „дионисовско“ течение – цялата онази стихия от подсъзнателни магични сили – не можа да ги овладее в себе си чрез слънчево-марсовото течение и да стане „Заратустра“ – маг. Той беше много слаб и нестроен за това. Тъкмо затова негли той не можа да схване космичния аспект на тия две начала, на които аполоновското съзерцание и епическо спокойствие, от една страна, и дионисовският екстаз, от друга, са само отражения в биопсихичната сфера на човека. За него, който нямаше проблясъка на Космичното съзнание, пробудено у гениите, у великите Посветени, аполоновското съзерцаване на архетипите биде сведено до една поетична халюцинация, а дионисовският екстаз, който у хората с пробудено космично съзнание се явява като мистично единение с Цялото, се явява само един поврат към хаоса на природните елементи, към сферата на първичните витални нагони, корени на живота в материалния свят.

Напротив, Гьоте, който се издигна до слънчевия, аполоновски пантеизъм, в противовеск на дионисовския хаотичен пантеизъм, към който Ницше така неудържимо се стремеше, можа поне в ония мигове, в които умът му е достигнал най-високия си полет, да прозре в света на архетипите („светът на майките-идеи“ – Фауст ІІ ч.). От този свят е произтичало дълбокото му убеждение за смисъла на човешкия живот, който се състои в това – да развива човек вложените у него заложби от живата, единна Природа чрез дейност (Tat) – не разрушителна, а творческа, съграждаща.

Ницше – този несъзнателен посветен, когото сполетя в по-тежка форма съдбата на Глиндона (виж романа „Занони“ от Булвер Литон), остана преди всичко отрицател и разрушител.

Гьоте получи слънчевия ореол на гения.

Ницше не можа да получи огнения печат на мага. Той си остана само един злочест пророк на диктатурата.

Да видим сега, как ни се рисува той физиогномически.

Ницше

Още от пръв поглед се вижда, че лицето на Ницше не внушава ведрото спокойствие и хармония, които се излъчват от лицето на Гьоте.

Вижте високото му просторно чело, което полита стремително нагоре, като поляга излеко назад (признак на силно развито въображение и творчески ум).

Надолу то се спуща „скалисто“ над очите и свършва с буйни, космати вежди. Центровете над веждите, сиреч центровете на наблюдателния, конкретен ум, са силно развити. Те са истински акумулатори на възприятия и образи в челото на Ницше.

Като се имат предвид буйните, космати вежди които показват натрупване на електричеството на обективния ум, може да се предвиди силната склонност на Ницше да въплъщава и най-отвлечените идеи и мисли в конкретни, ярки, цветисти образи, да ги облича в плът и кръв. Веждите ясно показват как се трансформира енергията при този процес – с електрическа интензивност и напрежение. Затова от стила му често изскачат електрически искри, проблясват светкавици, пръскат се фойерверки от ярки образи и метафори. Не се доближавайте до веждите на Ницше – в тях съска неговата змия, страхотният Nahash на кабалистите.

Ала неговата змия не пълзи по земята и не се храни с пръст. Защото орелът му, чийто поглед изнича из неговите очи, и чиито „крила“ са разперени в горните части на челото му – творческото въображение, се спуща стремглаво към земята, грабва неговата змия (познанието на неговия обективен ум) и я изкачва във висините на въображението, след като кацва за някой и друг миг по стръмните върхове на неговия философско-спекулативен ум (центровете на причинната мисъл, на логиката, умозрението у Ницше са добре сформирани – нещо, което личи добре в други портрети, където е фотографиран в профил).

Ницшевият орел не обича да се застоява твърде в своето гнездо всред мъчно достъпните канари на абстрактната мисъл – той обича да вие мощни и широки кръгове в просторните висини, дето няма „очертани пътища“, както на земята, няма дори стръмни пътеки, както в планината на отвлечената мисъл. И ние често се дивим на шеметните спирали, които описва неговата „змия“ в устата на неговия „орел“.

Оттам у Ницше тази ненавист към затворените, строго логически системи, към логически пълзящата мисъл – по гладки, отъпкани от валяка на логиката пътища – към логическата аргументация и доказателства. Неговата динамична мисъл се излива – не защото е бил болен, както някои твърдят, та е нямал време да се съсредоточи – в афоризми, наместо в последователни разсъждения. Дори чисто философските му размисли се стремят да се „разтворят“, да се изпарят в света на визионерското му въображение.

В челото на Ницше изпъква с особена сила центъра на тона – музиката. Позната е неговата голяма музикалност, която е имала една характерна особеност – у него музиката е възбуждала цветни образи и видения. Ницше е имал така нареченото цветно чуване, което е частен случай от онази вътрешна връзка, що съществува между възприятните и представни центрове на отделните сетива.

Това, което констатирахме у Ницше при мислите и идеите, се повтаря и при музиката – всичко в този визионерски ум се превръща в образи, метафори и видения.

Погледът на Ницше може да се характеризира най-добре с думите на Едуард Шуре който го е видял на един от Вагнеровите спектакли – „око на остър наблюдател и на фанатичен визионер, с поглед почти винаги враждебен“.

Минавайки към носа на Ницше, ще обърна внимание на една характерна особеност – преходът между челото и носа показва една силна вдлъбнатина. (вдлъбнатите линии са „емоционални“, изпъкналите – „волеви“, активни! Хребетът на носа показва как се излива, как се изразява навън мисълта, която се оформява в челото). Всичко онова, което се е зародило и оформило в неговия ум, не може да се излее гладко и непосредствено, а на скокове, с големи вариации в интензивност и скорост. У Ницше имаме истински „водопади“ на мисълта. При това то се изразява не чисто интелектуално, а добива емоционален оттенък. С други думи, изразяват се не самите мисли, а преживяванията, които те будят. Ницше не наблюдава, за да обсъди и прецени наблюдаваното, да го обмисли и да тегли двоите изводи. Той вижда непосредствено, изведнъж, мислите му се мигом обобщават. Той ги преживява и изразява тъкмо своите преживени мисли. Оттам този субективизъм в мисълта му, в която звучат силни емоционални тонове, разразяват се дори афективни бури!

Ницше не е хладен мислител – аналитик, който със статистични данни на ръка, подобно социолозите, да речем, се опитва да предсказва бъдещия развой на събитията по закона на вероятностите. Той вижда, преживява и пророкува. Той не се мъчи да ни убеди с цифри, или с логични аргументи, а се стреми да въздейства чрез мощните внушения на своята ярка, цветиста и образна мисъл.

Друго, което се хвърля силно на очи в лицето на Ницше, са неговите буйни, рунтави мустаци и голямата, масивна брада. Брадата на Ницше просто тегне в лицето му. Тези рунтави мустаци и вежди – остатък по гладкото лице на човека от косматото животно – така характерни за грубата сила на мъжа, показват колко е бил силен у Ницше „косматият Исав“, който върви по пътя на Каина.

Психологичната транспозиция на тази яка, волева, безпощадна брада в неговия умствен свят – където е центърът на тежестта на неговата проява като личност – образува оня комплекс от сили, които, заедно с енергията на силно развитите центрове около ушите (борчество, разрушителност, агресивност), определят в съзнанието му психологичния характер на оня двигател на живота, който според Ницше, се явява „волята за мощ“.

Ницше преживява брадата си в умствения свят като „воля за мощ“ – основен закон на Свръхчовека, ключ за трансформиране енергията на живота. Волята за мощ е онова начало, според което Ницше преоцени всички ценности. Тя е оста, около която се върти неговия Heerden-moral.

„Що е добро?“ – пита той. – Да бъдеш храбър. „Що е добро“? – Всичко, което укрепява волята за мощ у човека.

„Що е зло?“ – Всичко, което произтича от слабостта.

Ето ви брадата на Ницше и неговите Тарас Булбовски мустаци! Но те не се проявиха като деятелни сили у него във физическия свят – много е слаба долно-задната част на главата му (сферата на виталните сили и нагони).

У Ницше не можа да добие жизненост, да се облече в плът и кръв, да се осъществи в дело онова, което живееше в неговата раздвоена между „Дионис“ и „Аполон“ душа.

И трагизмът на този човек се е състоял негли в това, че не е могъл да бъде на дело онуй, което така страстно е желал да бъде. Това е било така през целия му живот, още от дете. Целият живот на този човек е бил постоянно разпокъсван от противоречия. Още като дете, той е копнеел да бъде като другите деца – палав, буен игрив, а е бил толкова деликатен и нежен, така благовъзпитан, че не е могъл да се отдаде безгрижно на детските лудории.

По-после, през време на студентството си, към 18 години, когато става атеист, той иска да се отдаде на волния живот на студентите – на песни, вино и жени, но неговата аскетическа, пуританска по наследство натура, неговата склонност към самота и размисъл, го е отблъсквала от „вакхическия живот“ на буйната младост, който той толкова много и под разни форми е възпявал.

Искал е да следва медицина, а го е влякло към музиката. Искал е, отбивайки своята военна повинност, да изпита суровата дисциплина и спартанския живот на казармата, а поради заболяване, напуща казармата и следва… филология.

И по-после, през време на войната, когато му се удало да види ярки картини на марсовска мощ, и енергия (но не на бойното поле, а на улиците на града!), той, поради късогледство, става… санитар. Вместо, значи, да върти в ръка меч, чийто образ е живеел с такава ярка сила в неговото марциално, военолюбиво въображение, той е трябвало да носи на ръката си знака на Червения кръст. Каква ирония на съдбата! Как го е преследвало това вродено у него чувство на състрадание, (предно-горната част на челото му изобщо е добре развито), което той с такава демонична мощ иска да изтръгне из себе си, защото смекчава коравината, яростта и жестокостта на „волята за мощ“.

Наместо човек на делото, към което практически се свежда неговата философия, той е станал професор по филология в Базел – „книжен червей“. Оттам, „от разстояние“, той е можел да наблюдава и да се възхищава от държавническата дейност на Бисмарка, железния канцлер, който е разрешавал въпросите не с афоризми, а с огън и меч.

Колко е копнеел да бъде бакхически грешник този целомъдрен – по уверенията на неговите близки приятели – човек с пуританска нравственост!

И можете да си представите, как иронично са звучали в ушите му думите на генуезците „Il Santo“ – светецът – когато е минавал по улиците на Генуа, през време на своето пребиваване в Италия, за да се лекува – този вечно терзан от болести певец на ликуващата жизнерадост, на кипящата мъжествена сила.

Il Santo – в мига, когато той е носел в душата си образа на Свъхчовека.

И прав е американският професор по философия Will Durant,^[122] когато казва за Ницше, че е носел душа на девойка под бронята на воин.

Своето разклатено здраве, своя вроден песимизъм, своето трагично раздвоение Ницше е искал да превъзмогне не чрез светлата, самоуверена мощ на Аполона – себевластието, висшето самосъзнание, а чрез опиянението – дионисовският екстаз. Ала този екстаз развърза в душата му тъмните сили на подсъзнанието – оная бездна, дето се таят всички магични сили, отблясъци от които имаме не само в неговото визионерство и миротворяща фантазия, а и в магичната сила на неговото слово. Той развърза цялото негово минало, всички сили на онова, което е бил. Тези сили изригнаха у него с вулканична мощ, като напукаха“устроената му земя“ – неговия мозък.

Той видя своя „възврат“ но неговият „възврат“ бе по-скоро поврат към далечното минало – античното пред-Христово минало. Миналото на древните маги, на Силните, чийто символичен образ се явява Свръхчовека – Заратустра.

А този Заратустра, въплъщение на волята за мощ, беше оня дух на диктатурата, който намери своя вещател и пророк в лицето на Ницше.

Ницше действително бе пророк.

И като всеки пророк, той стана изкупна жертва на своето пророчество. Под мощния напор на колективния дух на „Волята за власт“, неговата нервна система не можа да издържи – вулканът изригна с демонична сила, освети небето на западно европейската мисъл с ярки блясъци, ала засипа под жежката лава и пепел самия пророк.

Ницше полудя.

__________________________

[122] Уилям Джеймс Дюрант (1885-1981) е американски писател, историк и философ.