Средно образование - в Цариград

[Ани]

СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ В ЦАРИГРАД (1907-1912 г.)

1) Най-интересният период от моя живот

2) Обстановка, условия, учители, другари

3) Как станах трезвеник

4) Духовно пробуждане

5) Смисълът на живота

6) Опит да приложа учението на любовта и братството (по Толстой и Христа).

7) Шест-месечна отпуска от училище - физическа работа

8) Последната година в Цариград - 1911/1912 г. Балканска война.

Младостта е пролетта на живота - когато всичко расте, цъфти, пее и се радва. Най-красивите мечти тогава дават криле на ума и сърцето. Всички семена на добродетелите, вложени в човешката душа, постепенно се събуждат и започват да се изявяват. Външно децата си приличат, но вътрешно - те се различават по начин на възприемането на преживяването и на усвояването на новите знания. Има деца, които идват с богати заложби - с ясно очертани стремежи към музика или художество, към поезия или наука. [Това се дължи на миналите прераждания на душата. Прав е Платон като казва, че “знанието е припомняне”. Един живот от 50-100 години е само един ден в сравнение с вечността. След деня - идва нощ. Човешката душа събира знания, опитности през много съществувания и така се движи към съвършенство. Само прераждането може да ни обясни противоречията в живота.]

Аз от малък обичах песните, музиката, обичах също природата. Роден в едно от най-красивите места - в сърцето на Родопите - тази любов към природата си остана една от най-характерните черти на моя живот.

Още като ученик в прогимназията, аз вече в себе си бях решил да стана учител и почнах да мечтая. До 1912 г. всички български училища от Македония и Одринско се ръководеха от Българската Екзархия в Цариград. Тогава в Одрин, в Солун и в Битоля имаше български гимназии, в Сер - педагогическо училище, а в Цариград - Духовна семинария, която имаше за цел да подготви не само свещеници, но и учители. Екзархията отпускаше стипендии на отлични ученици да следват в Шиш-ли - като дадат обещание, че ще служат после като учители и свещеници. Аз дадох задължително, че ще бъда учител. Като завърших III прогимназиален клас, аз бях представен заедно с друг съученик да следвам в Българската духовна семинария в Цариград. Курсът беше 6-годишен с широка общообразователна програма - учеха се старогръцки и латински език, руски и френски, а също и турски език като официален.

През септември 1908 г. аз тръгвам вече за Цариград през Ксанти и Дедеагач. До Ксанти около 100 км тогава се пътуваше с коне по “шосето” за два дни през чудно хубави букови и борови гори. Под връх Елидже (сегашната граница с Гърция) почваха ханчетата, където пътниците с коне пренощуваха, за да си починат и конете, и пешеходците.

Никога няма да забравя тези пътувания из родната планина. Те са оставили незаличими впечатления. Обикновено ставаме сутринта рано - към 4 ч. преди зори. Небето е покрито още със звезди. Зазоряването и утринните часове носят бодрост.

Изгревът на слънцето представя чудни картини. Когато огладнеем - спираме край някой извор или при някое ханче да закусим. Впрочем ние си носехме храна.

Из пътя баща ми обичаше да пее. Имаше хубав глас. Първата година - аз яздех, още не бях свикнал на дълъг път, но после се редувахме. Колкото повече вървяхме към юг - толкова по-топло, по-горещо ставаше.

В Ксанти горещината беше по-голяма даже и в края на август. След пренощуване у близки баща ми ме изпроводи до гарата. Пътувахме с железница до Дедеагач, през Гюмюрджи-на. Първата раздала с домашните беше за мене мъчителна. Щом се разделихме, аз се почувствах сам, като сираче. Но мисълта, че ще отида в Цариград да уча , ме крепеше.

В Дедеагач - с параход - през Дарданелите и Мраморно море. Това пътуване беше за мене пълно със съвсем нови впечатления. Бяло море е тихо, спокойно. Особено Мраморно море - спокойно като огледало. Принцовите острови (принкипо) са нещо вълшебно, с хълмове - обрасли с гори. Морето, небето, островите - всичко беше ново за мене.

Пристигаме в Цариград и там ни очакват все нови изненади. Пътуваме с трамвай, на коне за Шишли - квартала, където беше Българската Екзархия и Духовната семинария с болницата «Евлогий Георгиев», вече извън града, заобиколена с висока каменна ограда, с широка просторна градинка. Входът е с желязна врата, която се отваря от вратаря, черногорец с красива униформа. Една широка алея води към централното здание на два етажа: горният етаж е за спалня, а долният - с класни стаи. Чудесен, красив парк с цветни алеи и малки езерца -басейни, с разноцветни рибки - това беше източната страна на просторната градина. Северната част представяше широка ливада - удобна за тичане, бягане, маршируване. Там стената ни отделяше от болницата “Евлогий Георгиев” - една от най-прочутите болници в Цариград, с български лекари, построена и издържана от братя Георгиеви. На запад - овощна и зеленчукова градина.

Имахме добри условия за учене. Тишина, простор, красива природа. Живеехме при пълен пансион. Всички ученици, главно от цяла Македония и Одринско - отличници - са стипендианти. Нищо не плащат за издръжката си. Учениците плащахме само пътните разноски. Цялата издръжка се поемаше от Българската екзархия. Голяма библиотека с български и руски книги и списания. Понеже целта на Цариградската духовна семинария беше да подготви учители и свещеници за Македония и Одринско, за българското население, то програмата беше обширна и курсът беше шест години. Изучаваха се общообразователни предмети както в класическите гимназии в Царството, старогръцки и латински, френски и руски, за да се ползваме и от руските учебници и книги; най-после учехме и турски език като официален и то по старата азбука. Учехме също църковно пение, свещеното писание - Стария и Новия завет и други богословски предмети: омилетика, догматическо и нравствено богословие и др. Учителският персонал беше главно от старите предели на България, както и от Турция. Естествено че се изпращаха способни учители, с авторитет и знания. Ученици - все будни и способни, избрани от всички прогимназии - цветът. Това наистина за мене беше най-доброто, което можех да очаквам. Желание да уча имах и благоприятни условия - също. От малък аз бях дълбоко религиозен, пеех в църквата, четях Евангелието, исках да бъда като светиите, даже съжалявах, че сега няма гонение против християните както при Нерона. Исках и аз да умра на кладата за Христа. Помня, че имах желание да преведа на чист български език някои църковно-славянски песни, които по своето съдържание трогваха сърцето ми.

Когато пристигнахме в училището, бяхме посрещнати добре от възпитателите (наречени надзиратели) и от преподавателите, а също и от курсистите от миналите години. Имаше от I до VI курс - значи от 14 до 20 годишни младежи. Освен от Македония и Одринско имаше и ученици от старите предели на България, но много малко в сравнение с другаде.

Вътрешният ред на пансиона беше строго определен. Сутрин ставахме обикновено към 6 ч. В 6¹/₂ отивахме на молитва в църквата - в самото училище. Към 7 часа - закуска. От 8 - 12¹/₂ - учебни занятия. След обяд - до към четири часа бяхме свободни - почивка, разходки, свободни занимания.

От четири до шест часа след обяд - първо голямо занимание - в голяма светла стая, в присъствието на учител - надзирател. Това занимание беше, за да си приготвим уроците. Между 6 и 7 часа - вечеря. След вечеря имаше вечерна молитва - от 7 до 7¹/₂. Почивка ¹/₂ час за разходка из парка.

Второ голямо занимание - 7¹/₂ - 9 ч. Към 9¹/₂ – лягане - до 5¹/₂-6 ч. (съобразно сезона).

По-възрастните курсисти ни посрещнаха добре, но със снизходителна усмивка. Ние бяхме новаци, още деца. Помня как ми беше мъчно за моите родители и близки и си поплаквах. Но малко по малко ние свикнахме е новата обстановка, сближихме се с нови другари, получавахме писма от родителите, навлязохме в общото течение.

Ние действително бяхме като едно голямо семейство. Екзарх Йосиф I ни посещаваше от време на време, посрещан от учители и ученици с почит и уважение. Цариградската семинария беше неговата любима рожба. Той очакваше много от бъдещите учители и свещеници, които ще разнасят духовна култура сред българския народ, останал след Берлинския договор отново под турска власт. Тогава имаше търговска гимназия в Солун, в Битоля и Одрин - гимназии, в Сер - педагогическо училище, много прогимназии и всичко се ръководеше от Българската екзархия. Българите вече бяха се събудили и бързо напредваха в културно отношение, изпреварвайки турците. Посещенията на екзарха бяха като посещения на баща при своето семейство. Той обичаше да говори с учениците и да ги разпитва. Ние чувствахме към него уважение.

За учителите аз си спомням винаги с добри чувства, за мнозина от тях. Например по математика беше Павел Ихчиев - добър математик, но голям добряк. Учениците злоупотребяваха с неговата доброта и често преписваха наготово домашните, а даже и класните си упражнения. Учителят по френски - Стефан Белев - за една година ни даде много добра основа. Ние преписвахме всички уроци, за да усвоим правописа, всеки път имахме и домашни упражнения, записвахме си на френски мъдри мисли, учихме и френски песни - въобще той успя да ни накара да обикнем езика и да почнем да четем самостоятелно книги от френски - напр. Павел и Виргиния от Б. де Сен-Пиер и др.

По-голямата част от учениците самостоятелно се занимаваха с изучаване на френски, руски, латински и имаха успехи. Ученик, който се задоволяваше само с уроците, без да има стремеж към самостоятелно четене и самоусъвършенстване, го наричахме “зубрач”. И това беше най-обидната дума. Намираха се и такива. Аз имах един мой съкласник, който заучаваше наизуст уроците по разказвателни предмети, дума по дума както е в учебника, но без да мисли или да разсъждава. Той упражня-ваше само паметта си. Казваше се Хараламби. От по-горните курсове имаше ученици, които владееха много добре френски, руски; четяха в оригинал съчинения; други много добре познаваха математика, литература. Имаше и музиканти, цигулари и певци. Въобще атмосферата на Цариградската семинария беше благоприятна за творчество. Имахме свободно време и голяма библиотека. Тайно се доставяха книги по всички въпроси, които ни интересуваха.

Първата година ние естествено учехме главно уроците. Но след втората година всеки курсист съобразно своите наклонности, желания, стремежи, интереси, избираше си главния обект и към него насочваше своите усилия. Имаше напр, един курсист, който познаваше добре българската литература, П. П. Славейков и Ницше. Друг - Ибсена, трети - социализма, анархизма, материализма и т.н.

Въобще имаше творчески, кипящ живот. Това беше вътрешният, интимният живот на курсистите. Официалният, външният живот се изразяваше в следване на учебната програма, спазване постите и православните обреди и церемонии, любов към България.

Всички живеехме с мечта за освобождение от турската власт. Всъщност Екзархията си беше автономно учреждение, което се грижеше за училища и читалища на българското население. Турците не се бъркаха много в религиозните обреди. Тайно, обаче, чрез възрожденски песни, чрез бълг. литература, чрез духа на Ботев и Левски всички ние мечтаехме и чувствахме, че иде часът и на политическото освобождение.

От другите преподаватели, спомням си за Венеамин Димитров, който преподаваше Свещеното писание, т.е. Библията; Николай Вранчев - литератор, преподаваше българска литература; отпосле издаваше библиотека “Ралица” и преведе “Илиада” и “Одисея”. Зефиров - преподаваше ни старите езици - гръцки и латински.

Дечковски - от Солун - преподаваше френски език и др. Той беше енциклопедия, имаше всестранни познания и ние обичахме да му задаваме въпроси, особено когато не си знаехме урока. Той се увличаше и урокът оставаше на заден план. Сам той беше образец на истински учител: всякога любезен, търпелив, спокоен, с авторитет; той пръв ни поздравяваше, когато ни срещне и ние се срамувахме пред него да проявяваме хитрости или детинщини. Той беше библиотекар на голямата училищна библиотека и постоянно четеше. Имаше голяма памет и обширни знания. Наричахме го “Олимп”, защото никога не го видяхме да се нервира. Понякога се изчервяваше от срам, когато ученикът не си знае урока.