Изпитания

[Ани]

ИЗПИТАНИЯ

Почнаха се изпитанията. Когато пристигнах в Ксанти, баща ми още не беше дошъл. Пренощувах у един съгражданин - Андон Чакъров, който има своя къща и правеше разширение.

Аз веднага, на другия ден, почвам да работя, да помагам на зидарите и да говоря за Христовото учение. Мислех, че щом кажа истината, хората ще я приемат.

Пристига баща ми разтревожен. И какво да види? Син му, отличен ученик, който за отличния успех миналата година беше награден като му заплатиха пътните по железницата, пристигнал посред учебната година, носи кал на зидарите.

Какво му е говорил човекът, който ме придружаваше до Ксанти, точно не зная. Но предполагам, че му е казал приблизително същото, което и на мен казаха: Учителският съвет намира, че съм чел много книги и съм се преуморил, имам нужда от почивка и ме изпраща вкъщи да си почина. Всъщност, те мислеха, че съм се побъркал. Така го разбра и баща ми. Тръгваме си за Смолян. Баща ми ту плаче, ту ми се сърди, когато аз му говоря за Евангелието и за моето решение да не следвам вече училището. Той не можеше да ме разбере. На всички доводи от Евангелието той привеждаше мнението на свещениците и черквата. Аз разбрах, че не трябва да говоря на всички за онова вътрешно просветление, което за мен беше свещено; че те не ме разбират, защото са засегнати техните интереси. Какво са очаквали, какво стана? Синът им се отказва от бъдещата си кариера - като свещеник или учител. Вкъщи - нови сцени, плач. Реших да не говоря повече, а да мълча, за да не ги дразня. На външните хора - пратен съм на почивка, преуморен от четене - така обясняваха родителите ми. Почнаха да ме водят в църква - там да пренощувам - това помагало за такива случаи.

Когато отказах да ям месо - пак недоразумения, увещания, спорове. Обаче аз не отстъпвах. И те скоро се примириха е това. Още повече, че и те много рядко ядяха месо.

След няколко седмици в мен се яви желание да напусна тайно дома си и да изпълня желанието си - да ходя, да работя без пари, колкото за хляба и да проповядвам учението, че ние сме не тела, а души, любящи, разумни и творчески.

Една сутрин, много рано, посред нощ, аз напускам дома без да се обадя и пристигам в едно село близо при с. Арда, на 4-5 ч. път. Из пътя, спомням си, в турянските ливади, няколко овчарски кучета се спуснаха към мене. Аз се спрях и те се спряха около мен - докато овчарите ги извикаха.

Като наближих с. Арда, където имам роднини, аз се отбих вдясно - към с. Хасанково (сега ). Вече огладнях и се изморих. Виждам един земеделец - оре нивата. Аз се отбих, поздравих го и го запитах може ли да му помогна с нещо. Той се съгласи. Почнах да чистя нивата от камъни, да разхвърлям тора - тези неща аз знаех от малък. Донесоха обяд. И мене поканиха да ям.

Този ден мина така, както аз мислех. Ще работя на хората, колкото за храна, без да се осигурявам. Работата ще бъде връзка с хората. След обяд, дойде един наш съсед - Марко, зидар, изпратен от моите родители да ме търси. Той влязъл в дирите ми и моят план се осуети - да мина гръцката граница. Трябваше да се връщам. Чувствувах, че е безсмислено да се съпротивлявам. Все едно, нямаше да ме оставят свободен. Аз не бях още пълнолетен. Реших да се върна с него и да работя вкъщи, а също така и да мълча. Като говорех за Евангелието, за учението на Христа, те ме смятаха, че съм се побъркал. Върнахме се същия ден вкъщи. Бай Марко - наш съсед, женен за моя първа братовчедка, бе възнаграден щедро от майка ми и баща ми - за успешно извършена работа.

Аз започнах да работя и да мълча. Разбрах, че е грешка да говоря на всички хора едно и също - за учението на Христа. Всички не можеха да ме разберат. Аз се примирих, работех по цял ден в градините на открито, на слънце и въздух. Но твърдо останах на своето разбиране - за вегетарианството. Моите родители ме водиха една нощ да спим в храма “Св. Николай Чудотворец” - Устово. Това помагало за оздравяване. Аз не се противих. Така прекарах месеците април, май, юни, юли и август във физически труд по цял ден. Това се отрази добре върху здравето ми. Аз се закалих, укрепнах, починах си умствено. На края на август получихме писмо от ректора на Цариградската семинария, че мога да се върна в Цариград да продължа учението си след почивката от няколко месеца. Учебната година ми се признаваше за завършена. Аз бях вече в IV курс -1911/1912 уч. г. Бях решил вече твърдо да се науча да мълча и в семинарията. Бях отличен ученик и учителите искрено бяха убедени, че аз съм се преуморил от четене на други книги. Така се завърши моят опит да приложа Христовото учение - като се откажа от следване на училището и като работя и говоря на всички за Евангелието. Аз разбрах, че трябва да стана пълновъзрастен, че е добре да завърша училището и се примирих. Реших да си водя дневник и в него да си записвам своите мисли. Да не говоря и да не споря с ученици и учители за Христовото учение, а да си гледам уроците. През тази четвърта година на моето следване (1911/1912 г.) аз споделях своите интимни мисли и преживявания само с малък кръг от най-близки съкласници и курсисти, които съчувстваха на идеите на Толстоя. Така се образува една малка група около мен от съчувственици и съмишленици на идеите на Толстоя, които се заеха да четат съчиненията му - особено: “Изповед”, “Моята вяра”, “Царството Божие е вътре във вас” и др. Между тях бяха Димитър Боботанов, Павел Теохаров и др.

Учителите бяха доволни, че аз - един от най-силните им ученици, съм се поправил. Обаче, един от надзирателите ме е следил и залавя моя дневник, в който аз пак прокарвах своите симпатии към идеите на Толстоя за чистото Христово учение. И накрая на годината Учителският съвет реши да ми отнеме стипендията, т.е. да ме изключи защото аз ставам опасен за църквата. Тази година бе и последна за Цариградската семинария. Беше 1912 година. Дойде Балканската война.