61. От Вършец към село Мърчаево. (11.08.1944, петък, село Светляево /Мърчаево/)

[Ани]

61. ОТ ВЪРШЕЦ КЪМ СЕЛО МЪРЧАЕВО

11.08.1944 г.

[петък], Вършец - село Мърчаево

На 11 август, след една зима, прекарана с оперните артисти във Вършец, и след бомбардировките над София, Вратца [Враца] и Дупница, ние потеглихме с брат Христо за село Мърчаево при Учителя. Чрез съдействието на моя вуйчо (виден професор) лесовъд, който беше приятел на министъра на горите, той разреши да пътуваме с една тяхна, на горите, кола за София. През Петрохан, сред чудна природа, ние пристигнахме в Княжево късно вечерта, малко преди полицейския час. Нямаше превозни коли за Владая. Наехме една каруца, пълна със сено. Късно преди полунощ ние се качихме на нея - аз върху сеното, а брат Христо до каруцаря и с тази каруца пристигнахме в Мърчаево. Легнала върху сеното съзерцавах звездите и си представях срещата с Учителя.

Каруцарят ни свали в Селимица и ние късно се запътихме пеш за Мърчаево. Там ние стигнахме след два и половина часа след полунощ. Почукахме на вратата на брат Петър Стоянов, кмет по това време на селото. Жена му Рилка извади дюшек и го сложи на ливадата.

Брат Христо си легна под една купа сено. Тревата беше свежа, а над мене - небето, осеяно със звезди. Събудих се късно от мученето на кравата и кукуригането на петлите, когато слънцето беше вече отскочило високо над хоризонта.

Ние с брат Христо отидохме при Учителя, поздравихме Го и седнахме на сложената трапеза да се храним.

Брат Христо Му разправи накратко, че сме минали през Петрохан. Той също каза на Учителя, че не трябва аз да спя на ливадата, за да не се простудя.

Учителят попита:

- Там няма ли място?

Ние и двамата Му казахме:

- Има една самостоятелна постройка в двора на брат Петър Стоянов, но е заета от брат Славянски, който си е затворил там покъщнината.

Учителят каза:

- Вие я отворете някак, а ние ще изпратим писъмце на брата. Славянски живееше, ако се не лъжа или в Княжево или в София.

Още същия ден Учителят изпрати писъмце на брат Славянски, чрез брат Боян Боев, в което пишеше, че само аз ще спя вътре.

Ние като се прибрахме у Рилкини, брат Христо само като пипна катинара, той сам се отвори. Преди това ние се опитвахме да отключим, но не се отваряше.

Нея вечер пристигнаха от София брат Неделчо Попов и брат Асен Арнаудов. Братята си легнаха на канапето и на кушетката. Аз спах на леглото.

На другия ден след закуската цялата сутрин пях.

Говорихме за науката, за изкуствата и всички заедно отидохме, и влязохме при Учителя. Той беше с добро разположение на Духа Си.

Първите Му думи бяха, след като ни покани да седнем, кой от нас на какъв стол да седне. Той посочи стола от дясната Му страна, който имаше отстрани облегала като на кресло и само на него имаше възглавничка. Другите столове в стаята Му бяха обикновени.

Той каза:

- Всеки трябва да знае мястото си тук на земята! Хората не знаят местата си.

Преди години познавах една жена, която дойде накрая при Мене. Тя ми каза: Баща ми ми подари една хубава Библия и аз я сложих в дъното на скрина и не я отворих вече. Минаха години, омъжих се, роди ми се дете, момче. Като порасна момчето ми и стана на 20 години, помина се, Бог си го взе. Започнах да се моля и потърсих на дъното на скрина Библията.

- Ех, казах й, ако беше се по-рано молила, нямаше да умре момчето ти. Хората се сещат много късно за Господа.

Всички пожелаха аз да изпея нещо от новите песни.

Учителят каза:

- Ти пееш хубаво и меко, когато няма външни препятствия. Ти първом ще им кажеш: Почакайте малко, мълчете, докато ви попея, че после критикувайте и говорете.

Аз изпях най-напред „Угледна мома”.

Неделчо пожела да изпея песента на Новия живот.

Аз носех нотния лист, на който бях написала Първия ден на „Битието” и го подадох на Учителя, и казах:

- Учителю, ето, подарявам Ви го!

Аз Го гледах в очите с трепет дали ще ме упрекне, че наруших, като го нотирах.

Той не ме упрекна, но каза:

- Изпей го, рекох!

Аз станах права и изпях Първия ден” на „Битието”.

Учителят божествено и широко разливаше радостта Си и Светлината Си.

След това аз изпях и други песни.

Почукаха на вратата и ние всички седнахме с Учителя да обядваме.

Учителю, благодаря Ви. Благодаря Ви, Господи, за всичко, което сте ми дали и научили. Помогнете ми и днес да свърша работата, която трябва да свърша и да мога да израсна, Господи! Амин!