5.4.2.6. Писмо № 6

[Ани]

5.4.2.6. ПИСМО № 6

Що е полоз? Полоз е една местност в затвора, която служи за уединение на виновния; местност, която има толкова пространство, колкото да се побере един человек; тя е тъмна и съвършено лишена от сякакво друго нещо освен стените, тавана и земята. Един път виновният, поставен в тясна местност, той бива лишен от сякакво свиждане с вънкашни хора, от сякакво забавление, от сякаква постела или завивка, от сякаква храна, освен сух хляб и вода - сол даже не е позволено да има.

Затворен под ключ в това несгодно място, виновният бива лишен, както казахме от сякакво вънкашно свиждане, освен тези, които са назначени да го обикалят да не би да извърши някакво ново престъпление, или тези, които търсят да открият точността и истината на неговото престъпление.

В 24 часа веднаж му се дава един хлеб и една съдина с вода -нищо повече. Лишен от пушение на тютюн и прочит на книги, той е под влиянието на мрака денем и нощем, с една дума той е като ни жив, ни умрял - полумъртъв. При едно подобно дълго време по-вероятно е да се сбъди последното отколкото първото.

Поставен в това несносно място три цели месеца, аз не видях никого други при мене освен тези, които обикаляха да гледат да не би някой да пробие от нейде и избяга, и тези, които дохождаха да ни изпитват, най-вече един фанариотин грък, който беше надзирател на затвора, на име Даниз ефенди, поне веднъж в неделята трябваше да дойде да ме подканя и да му кажа истината, за да ме освободи от това положение.

Под подобна категория като се намирах, което от ден на ден отнемаше жизнените ми сили по причина на немощната храна, що ми се даваше, то начнах и морално да се безпокоя какъв конец ще земне тази наша работа като три месеца уж се изтичат без да стане някаква постъпка за нашето изменение.

Убит морално, съсипан от несносното положение, в което се нахождах под един сух хляб и една вода, аз се поболях. Необходимо беше да дойде лекарят да ме разгледа. Яви се един турски лекар, който поиска да ма отведат в болницата, което аз отказах, като ма беше страх да не би да ма сполети съдбата на братя Миладиновци; тогава той ми предписа някакви лекарства да земна там дето съм, които аз не смеях да земна по причина, че се съмнявах в тяхното добро действие.

Под същото положение и под същия режим, аз не можех да очаквам подобрение; тъй от ден на ден като отивах на по-зле, бях принуден най-сетне да се съглася да ме отведат в болницата, дето ако и да умра поне да извърша тая последна минута на легло и под една покривка, а не на голата земя или голите дъски.

В течение на четвъртия месец се отведох в болницата, дето ме положиха на един креват, в една отделна стая, на врата, на която се постави едно заптие да пази да не би някой да се разговори с мен. За голямо мое счастие лекарят, който дойде да ме разгледа, беше от гръцка народност - християнин; а не турчин.

Като ме попита какво има? Аз му отговорих по следующия начин:

- Господин докторе, аз съм един ваш събрат, политически престъпник, изваден от полоза по причина на изнемощението от несносния режим. Следователно, моля ви да бъдете тъй добри да ми определите една добра храна, която мисля, за малко време ще ме поправи; подир това дозволете ми още да ви помоля една християнска длъжност, ако ви е възможно, да ма задържите тук без да ма повърнете отново в полоза.

- Бъдете спокойни, ми отговори той, ще гледам да извърша това, което мога.

Под един добър режим на една добра храна, за няколко дни аз можах да се поправя съвършено. При сичко, че бях напълно добре, докторът има добрината да ма държи под негово наблюдение, което се продължи повече от три месеца.

В продължение на това време Визиря Али-паша, който беше болен, види се от доволно дълго време, умира. Една неделя по-сетне се раздаде слух, че Къбразлията тоже, който е бил болен от една огнечева треска, умрял.

Тая провидеална случка беше за мене едно голямо счастие, понеже от смъртта на тези двама държавни мъже зависеше продължението на моето пребивание: техният живот можеше да произведе моята смърт, коги тяхната смърт даде обратно едно действие.

От минутата на тая смъртоносна случка строгостта на моя надзор намаля значително. Заптието, което беше поставено да ме варди, начна да дохожда неопределено, додето престана съвършено.

Болните от другите стаи, като съзряха, че заптието го няма, начнаха да дохождат при мене; начнах и аз да ходя при тях, с други думи станах и аз еднообразен с тях - нещо което, в друго едно време, аз считах като унижение да имам съобщение с подобни хора, сега същото нещо ми правеше удоволствие: обстоятелствата изменяват человека; те показват какъв е той, е казал великий Наполеон.

Както да е, може да се каже, че нова епоха се появи за политическите престъпници изобщо. При личното изменение на визирския пост, се измени и хода на работите. На место Али-паша мина садразаменът⁴¹² Махмуд-Недин-паша, във времето на когото се реши затворниците да се преместят до Ат-мегдан в медетерхането, като се задържат само политическите престъпници във вехтия затвор - за които се назначи една комисия да им разгледа работите и да даде едно конечно решение. Според добрите сведения, тя се е произнесла да се изпратим синца на заточение. При сичко туй, туй решение не се взе под внимание, и ние си останахме както си бяхме като ни подведат под същото правило на другите, то е да ни отведат в новия затвор на медетерхането.

Този затвор беше едно доволно обширно място обградено с високи стени; той беше разделен на две отделения; едно отделение за катилите - тези които са обременени с железа, и едно друго - за по-долните престъпници, в което бехме и ние политическите. Това отделение се състоеше почти от един голям кауш, който беше почти подземен с една желязна врата, която вечер, като се прибираха затворниците, се затваряше и сутрин, като се съмне, се отваряше. Пред нея имаше две малки стаи, едната на ляво, а другата на дясно. В последната стоеше надзирателят на затвора; тази наляво я отстъпиха на един политически престъпник на име Костаки Алтанджи, който благоволи да приеме и мене да живеем наедно. Вън от зандана, дворът беше доволно обширен, в който денем затворниците свободно се разхождаха.

Моя другар, с когото стоях, беше политически престъпник, по причина, че бил близък партизанин на Мурат ефенди. Той беше родом грък с отлично образование и доволно обширно познание; наглед той изглеждаше да е твърде сериозен и имаше една доволна голяма тежест, както между чиновниците на затвора, тъй и между затворниците.

Той само имаше свободен достъп между чиновниците - по причина, на което затворниците прибягваха до него за всяка нужда; с една дума той беше като посредник между затворниците и правителството; тъй той знаеше почти всички кой за какво е затворен и служеше в много отношения като шпионин на правителството. Колкото и услужлив да се гледаше в точността, той беше много забит фанариотин грък-българофоб до немай-каде.

При всичко, че живеяхме наедно и прекарвахме като братя, той все се стараеше да открие нещо от мене по нашата работа за да предаде на правителството. В това отношение той беше предан на своите привички. Морално неговата подпорка ми е доволна заслужила с взамена на една не малка материална моя вреда - и сичко това по измама на неговия фанариотски характер.

В продължение на туй наше пребиваване, визирите на често се променяха. На всеки нов везир по една комисия се назначаваше за разглеждане на нашето дело. Като гледахме, че никакъв край не зема туй наше дело, то и ние, на всеки везирът, не преставахме да подаваме прошения, от които случайно намерих едно написано на френски и подадено на Негово височество Мидхат-паша със следующето съдържание:

„Ваше Височество,

Почти четири години става от както се запрех във Видин, дето като се подложих на изпит в продължение на пет месеца, оправдах се и се освободих; при всичко туй, подир един месец и половина изново се затворих, и като ме поставиха в окови, изпратиха ме в Цариградския затвор, дето се намирам от 32 месеца без да съм повикан ни на изпит, ни на съд; още не зная дали съм за същото дело, за което бех във Видин или за друга некоя вина.

Вехтото дело туй наречено политическо не беше освен една чиста фабрикация, една подла клевета, понеже как може да бъде политическо споразумение между хора, които не са се познавали никак и които са се запознали за пръв път в затвора? Но аз бях нечестит да се запра подир заминаването на Ваше Височество, който не беше веки да бди над справедливостта, която той сам уведе у българина, и като (за зла чест на турско) не съществуваха много Мидхат-пашовци, всичките наследници пренебрегна премного тая част.

Сичките мои усилия за да бъде на конец отсъден останаха безплодни; едва ли можах да сполуча да прекарам делото си пред Върховния съд, което от 3 месеца насам се нахожда там без да ми е възможно да узная нещо положително. Следователно аз прихождам към Ваше Височество и покорно го моля да благоволи да даде нужните си заповеди за да ми се разгледа делото час по-скоро, понеже този предварителен затвор, от 4-ри години почти насам, като противозаконен чрезмерно разстрои здравето ми; много опитаната справедливост на Ваше Височество няма да възприеме никак да остави един невинен да пропадне жертва в затвора под една безчестна клевета и под една неупростима немарливост.

Уверен във вашето милостиво сърце, имам честта да бъда най-покорният и най-долният слуга на Ваше Височество.”

При сичките вънкашни старания и усилия, да ми се спомогне нещо, било от сродници, било от приятели - даже и приятели с доволно силно влияние - не бе възможно тъй лесно и скоро да се реши този наш неопределен въпрос.

При всичко туй, подир туй прошение, работата се поразклати до нейде. Появи се повиквание от страна на изследователя за разпитване върху течение на работата, която се види си остана до там открита до колкото и беше.

Тая постъпка като беше станция на едно най-последньо изследвание продължи се почти една цяла година; подир която, види се, се решава и на четирима: Васил Ганчев - предателя, Георги Манчов, Брайно Кофарджиев и аз, да се заточим до живот в Диар-Бекир, а владиката Доротей, Софийския с време Митрополит, да се повика и подложи на изпит.

Преди владиката да се постави на изследване, нази бързо-бързо ни изпратиха с парахода в Самсун - и това да не би да стане някакво споразумение помежду ни, от дето по сухо щяхме да се отведем в Диар-Бекир, под надзора на един юзбашия, който ни се даде още от Цариград. Владиката, не подир дълго време на нашето заточение, остава вечна памят, както на нас тъй на своите духовни събратя, които не малко били в несносно положение, както се уча, по причина на неговото неприлично поведение.

Според някой, той пропаднал от болестта на една силна диария;

според други, той, като видял каква участ ще го достигне, се решил самоволно да се упъти към този неотклоним за никого път: който търси многото, изгубва и малкото, казва пословицата.

Доротей, комуто страстта беше тъй силна към слава и имот, беше уверен в своето интригантско и предателско действие, че един ден, то ще го изкачи без друго на Екзархийския престол. Това негово противосъвестно домогвание, наверно нямаше да му допустне дето той се намери един ден, по-долу от това що е бил: по-добре смърт отколкото подобен живот е казал той: добрата мисъл произвежда добро коги злата, зло; кой каквото прави, такова намира - неизменяем закон в природата.

Подир това кратко отклонение, нека си дойдем в реда на нашия разказа. От Самсун⁴¹³ тръгнахме по сухо за Диар-Бекир дето доде достигнем горе-долу направихме около 25 дни.

Водачът ни юзбашията, Мехмед ефенди беше много снизходителен относително строгостта, която можеше да употреби върху нази. Вероятно той се обхождаше тъй за да получи някакъв подарък от наша страна. Дето и да замръкнехме той свободно ни оставаше под надзора на четиритях заптиета що имаше с него, и които от град на град се променяха; много пътя оставахме и по къра на открито небе да пренощуваме.

Тази доброволна свобода, която произхождаше колкото от добротата на юзбашията ни, Мехмед ефенди, токова и от мнението, че като сме веки в една земна страна съвършено чужда за нази, то няма да дръзнем да злоупотребим неговото доверие.

При сичко туй, моите другари, които горе-долу, кой по-малко, кой повече, имаха по един разбойнически зародиш в сърцата си, най-паче Васил Ганчев, комуто това му беше като занятие, били вече си подумали, когито по пладне останем нейде на почивка, в което време заптиетата си оставяха, връз една страна, свободно оръжието, те да го грамнат, с което да ги избият и да избягат в гората. Туй мнение между тях било като углавено, под едно двоумение от страна на двамата ни другари: Брайка и Георги, които ма предизвестиха за съглашението си. Пред едно подобно намерение, аз се стреснах като помислих неговите поразителни следствия. Постарах се следователно да разубедя поне тези последните двама, като им изложих гибелните следствия на една подобна постъпка, която те като съзнаха доброволно се отклониха.

Тъй или инак, през месец август, благополучно пристигнахме в Диар-Бекир дето незабавно ни отведоха в затвора, в който прекарахме почти един месец между разни фази на наказания.

Затворът се състоеше от една дълга стая на земята, в която се нахождаше връз една страна нужника, още и синки затворници без разлика, без да могат нейде да излезат, за да променат въздуха. Мръсно до немай-каде; отвън не се задашаше. Додето дишахме чист въздух като пътувахме, изведнъж влязохме между едни голи, боси и въшкави хора. Мръсотията беше неизказана и несгодностите несносни: въшки, бълхи, комари, скорпии и сякакви още други гадини ако кажа няма да излъжа, че се намираха.

Един от другарите - Брайко, в три, четири дни се поду тъй в лицето, дето едвам можеше да гледа. При тези несгодни удобства, трябваше още да се пазим и да не ни украдат туземците.

В Диар-Бекир се нахождаха заточеници българи повече от 100 души, както знаете. Те почти сички дойдоха да ни навидат, и сички ни обещаваха съдействието си пред гражданите, за да дойдат под поручителство да ни извадат; в това отношение последните тези бяха много благосклонни.

При сичко туй, сичките усилия на най-доброите и влиятелни граждани, останаха като глас в пустиня. Тъй, ние следваше да пребиваме в този несносен затвор. Коя беше причината на това упорство никой не можа да го отгатне освен с време, което не оставя нищо тайна.

При сичко това, разчуло се беше между гражданите, че се нахожда между нази един лекар. Изкуството на това занятие, като беше нещо редко в тези места, то по-първите аги начнаха от затвора да ме вадят и викат да им гледам болните. Чрез тези мои услуги, аз можах да издействувам посредством на някои от влиятелните аги, дето да ни извадят поне в каушите между заптиетата.

Тая моя просба до нейде се изпълни със сполука. Тъй се отървахме от несносните мръсотии, и продължихме да прибиваваме под неизвестността на идущата ни съдба.

Септемвриа, октомвриа се изминаха и ноемвриа начна без да се яви някакво решително известие относително нашето определено положение. Под такава неизвестност както бехме, то подир половината на последниа този месец, ето, една нощ по среднощ, заптиетата дохаждат, разбуждат ни и ни казват: „Хайде, ставайте, събирайте си дрехите, че ще вървим”. За каде? Никой не зная да ни каже. Пред подобна една тайна, като какво не може человек да си помисли! На най-куражлията сърцето се съкруши и изтръпна; по среднощ да ни извеждат вън от града, наверно ще ни погубят, си подумахме. При сичко туй, нямаше какво да направим, освен да се подчиним на заповедта.

Доведоха ни добитъци, натоварихме си едно друго и се качихме. Тръгнахме, портите на калето се отвориха и излязохме вън от града.

Времето беше мрачно, облачно и влажно като порунтяваше едни ситен дъжд. На каде отиваме и колко души сме, не беше възможно да се видим и узнаеме; няколко часа като вървяхме, без никакъв глас да се издаде из между ни, ето че хвана да се разсъмнува. Като се добре развидели, видяхме се, че сме изцело синца, и че шест заптиета и един юзбашия ни придружават да ни вардят да не би да избегнем. Като разбрахме, че наверно ни карат някъде, сърцата ни се постоплиха и добиха кураж като видяхме, че животът ни няма да пострада.

Начнахме да разговаряме с нашите пазачи, на които юзбашията попитан, ни каза, че ни отвеждат в един друг град на има Мардин, далеч от Диар-Бекир 20 часа. Вечерта преспахме на едно село и на утринта по мръкнало пристигнахме в Мардин, дето като не ни поставиха в затвора, а ни гудиха в кауша при заптиетата, разбрахме веки, че ще бъдем заточени в този град, стига да намерим поръчители за да бъдем свободни.

_________________________________

412) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Садразам(ин) (ар.-тур.: sadrazam) - Велик везир

413) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Самсун (тур.: Samsun) - пристанищен град в северна Турция, край бреговете на Черно море, между двете делти на Червената (Кизилирмак/ Къзълърмак) и Зелената (Йешилирмак / Йешилърмак) река.