Образ и претворяване

[Ани]

ОБРАЗ И ПРЕТВОРЯВАНЕ

Не се смущавай от формите, а гледай духа на нещата.

Единственото нещо, което може да привлече човека и да преобрази неговия живот, това е великата, разумна любов, която действа вътре, в самия човек. Тя се проявява или по пътя на необходимостта - пътят на човешкото минало, или по пътя на сегашния живот, или по пътя на бъдещето. Миналото е законът на необходимостта, настоящето е Божественият Промисъл, а бъдещето - законът на Божията Любов. Значи, миналото, настоящето и бъдещето са трите посоки на Любовта. В закона на необходимостта има мъчение. Колко моми и момци са осакатени от човешката любов! Колко млади хора срещате с изгорени лица от ревност! Колко сърца е промушила ревността със своя нож! И тази любов минава за чиста! Не, в закона на необходимостта няма истинска любов. За да излезеш от тази любов, трябва да живееш в настоящето, дето работи Божественият Промисъл. В тази любов всички хора влизат като членове на едно семейство; всички са под закрилата на Божия Дух. От тази любов ще влезеш в закона на свободата, дето всички хора, всички живи същества имат еднакво право на живот. Всяко живо същество има право да живее.

Учителя

„В София на улица „Опълченска“ още съществува една малка, скромна къща, сега превърната в музей, поради обстоятелството, че в северната и част, отделена със стена, живя Георги Димитров - бележит деятел на международното работническо движение. В нейния малък двор и градинка откъм южната и страна, винаги имаше една мека светлина, която ставаше по-блестяща, когато Учителят седеше наблизо до отворения прозорец - спретнат, изящен със сребърни коси и брада, с отмерени, понякога могъщи, а други път меки магнетични движения. Той говореше на хората, напълнили двора, които зимно време слушаха беседата, нагазили в дълбок сняг, без да чувстват студ и някакво неудобство. Учителят не държеше речи, не наставляваше, не говореше това, което не трябва да се прави, не наричаше хората грешници и не търсеше от тях лицемерни и външно изразени покаяния, но пробуждаше заспалите от векове и хилядолетия души.“ ⁷¹

Георги Томалевски (1897-1988)

писател, есеист и белетрист, публицист

Ето как известната писателка Мара Белчева отразява своята първа среща с Учителя Петър Дънов, състояла се на 23 април 1925 г. - денят, който самата тя нарича „светлия четвъртък“:

„Тука ме извикват при Учителя. Има отсянка от общата скръб по лицето му. Но как e тихо и приветно при него.

Друг мир витае тук. И веднъж през прага, чувстваш всички най-мъчни въпроси разрешени. Иде ти да се върнеш, да го не безпокоиш. Но нещо по-силно те влече. Тъй леко се диша тук. Тялото вече се не сеща. То е само душа.“ ⁶

Мара Белчева

поетеса, писателка, преводач

Мария Златева

„През 1921 г. бях ученичка в музикалното училище. Между съучениците ми имаше един, който ми правеше особено впечатление и постепенно се сприятелих с него. Веднъж той ми довери, че в неделя ходи да слуша сказките на един Мъдрец. Това ме заинтересува много и пожелах да ме заведе и аз да го чуя. Следващата неделя се срещнахме на уреченото място и малко преди 10 часа сутринта отидохме на ул. „Опълченска“ 66. Дворът беше пълен с народ. Едни седяха на пейки, други бяха прави. Пред насядалите видях млад човек, после научих името му. Беше брат Симеон Симеонов. Той дирижираше песента „Любовта е извор“ и всички пееха. Бях изненадана, че тя се пееше от хор на четири гласа. Може би необичайната обстановка, може би прекрасното изпълнение на песента, а може би - което е най-вярното - самата песен проникна дълбоко в душата ми, пренесе ме в някакъв чуден свят и ме изпълни с нещо безкрайно хубаво. Сърцето ми откликна на това безкрайно хубаво със свещен трепет.

След свършване на песента се загледах в отворения прозорец на полуетажната бяла сграда насреща в двора. В стаята имаше мъже, жени, едни насядали, други прави. На прозореца застана мъж на средна възраст в сив костюм. Косите и брадата му бяха леко прошарени, а очите - меки, топли. Последваха нови песни. След това настана необикновена тишина. Всички се изправиха и зашепнаха молитва. Някои отново седнаха. Мъжът в сивия костюм заговори тихо, меко. В думите му имаше сърдечност, топлота, която прониква дълбоко в душата и събужда някакъв отдавнашен, хубав, сякаш забравен спомен от забравен живот. Колкото повече го слушах, толкова повече словото му внасяше живителни струи в самата ми същност.“ ²⁶

Мария Златева (1905-1996)

цигулар, музикален педагог

„През 1939 г. холандският философ Врееде посещава селището „Изгрев“, където след 1927 г. е Школата на Учителя Дънов. След завръщането си в Холандия той излага впечатленията си в списанието „St. Michael’s News“. Авторът описва Учителя П. Дънов като „скромен, но мощен, съсредоточен в себе си, с бърз, проницателен ум“. За външния му вид предлага следната оценка: „... с фино одухотворено лице, със скромно облекло, добър, силен, решителен човек, естествен и с достойнство“. ²⁵

Константин Златев

теолог

„Гласът на Учителя беше бас-баритон - поне така го определяха музикантите. Той говореше тихо, спокойно, без напрежение. Гласът беше мек, равномерен, тих, но не глух. Проницателен, но не остър, нито твърд. Когато държеше беседите и лекциите си, говореше равномерно, рядко повишаваше гласа си, за да подчертае това, което казва. Най-често така се случваше да повиши гласа си, когато говореше за Бога. Тогава беше вдъхновен, радост бликаше от него, вживяваше се. Създаваше се една вълна, която обхващаше всички, които слушаха и разбираха. Рядко можеше да остане равнодушен човек, когато Учителят говореше вдъхновено. Това вдъхновение се предаваше и на слушателите. Повечето от тях излизаха вдъхновени, с просветнали лица и очи, с радостни сърца, готови да проявят милост и снизхождение.“ ¹

Елена Андреева (1899-1990)

философ, педагог, стенограф в Школата

„Ако е потребно да се дадат за него и някои външни белези, може да се кажат следните думи: Учителят имаше ръст съвсем малко над средния. Тялото му, пропорционално развито и в съответствие на отделните части, които по всяка вероятност отговаряха на отношението в златното сечение на живата геометрия, беше винаги изправено. Със спокойна, елегантна и красива походка, с движения, винаги хармонични и изящни, той, който имаше бели коси и брада, правеше впечатление на запазен млад човек. Макар да беше навършил осемдесет години, той не загуби до края на земния си живот този свой вид. Учителят Беинса Дуно имаше мек, топъл, но вълнуващ поглед. Светлината на очите му проникваше дълбоко в събеседника. Този светлик носеше мир и успокоение. Но когато в своята беседа засягаше лъжата и коварството в живота на нашата съвременност, когато се докосваше до кощунствените думи срещу великото и святото в битието, тогава меката светлина се превръщаше в светкавица, излязла из облака на благороден Божествен гняв. Учителят познаваше глъбините на човешката душа. Веднага знаеше и нивото, до което е израснал всеки, който идваше при него и съобразно с това, което виждаха духовните му очи, той постъпваше спрямо хората, без да нарушава тяхната свобода и без да хвърля върху тях сянката на своя авторитет.“ ⁷¹

Георги Томалевски (1897-1988)

писател, есеист и белетрист, публицист

„Учителят дойде на земята да ни покаже как човек може да живее разумно. Той не беше същество от нашия свят. От друг свят дойде той. Учението, което ни показа с живота си, той го живееше. Това, което говореше, го проявяваше. Има много светлина и много възможности за добър живот, за здраве, за благородни прояви, за възвишеност, за красота. В този свят има всичко, за което човек копнее, за което жадува. Учителят ни показа този висок свят в своя живот, изразявайки го във всичката възможна простота и естественост. Като го наблюдавахме в живота му и той живееше като всички, но в целия му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Той съвсем не беше като нас. И постъпките му, и в говора му, и в целия му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Това, за което ни говореше, винаги беше положително и повдигащо. Не говореше за отрицателни работи и всякога поучаваше за добро. В постъпките си беше изискан, никога не е изтъквал себе си, да покаже, че е повече от нас. Той беше много повече от нас, но за това не говореше. (...) Той нямаше нужда да се покаже, че може и какво може. За своите възможности той мълчеше и можеше да мълчи. В обходата си с нас беше внимателен, любезен, коректен, можеше всички да изслуша дори и когато говорим глупости. Той се отнасяше с уважение и почит към всички.“ ¹

Елена Андреева (1899-1990)

философ, педагог, стенограф в Школата

„На пръв поглед Учителят Дънов е старец с прошарени коси, които падат надолу, смесвайки се с напълно бялата му брада. Благи очи с дълбок поглед, които, отваряйки се и затваряйки се блестят под гъсти вежди. Челото му е израз на мисълта. Правилният нос с красиво очертание отваря изящни ноздри. Би могло да се каже, че неговият духовен образ е послужил за модел на онзи бронзов Омир, пазен там, във Флорентинския музей, между най-отбраните шедьоври. Когато Той говори, старецът изчезва. Музиката на неговите думи, слизайки стремително от шеметни височини или разливайки се спокойно, увлича надалеч с цветовете на своята симфония изсъхналите клончета на злото. Тогава чувстваш, че ти порастват криле; изчезват болката, недоволството, старостта, смъртта. Ти вече летиш извън пространството и времето... в познати само на твоята душа сфери.“ ⁶

Мара Белчева

поетеса, писателка, преводач

„Учителят живееше между нас. Три, пък и четири пъти понякога в седмицата сутрин в 5 часа ни държеше беседи и лекции. Шест месеца от първия пролетен ден всеки ден играехме Паневритмия до началото на есента. Зимата след клас правехме общи гимнастически упражнения, дадени от него. На обяд идваше да се храни на общия стол. Ние бяхме често с него. И през деня по всяко време можехме да го видим в разговор с някой брат или сестра, а често и в група, с които водеше разговори. При такива групи всеки можеше да се приближи да слуша, да вземе участие в разговора, да зададе въпроси. Учителят с разположение говореше и отговаряше на зададени въпроси. Обясняваше ни, но някак винаги стоеше далече от нашият обикновен свят и живот, дори когато говореше за обикновени събития и случки в живота ни, той ги осветяваше с нова духовна светлина и затова винаги беше интересен и оригинален.“ ¹

Елена Андреева (1899-1990)

философ, педагог, стенограф в Школата