1981 г. М. Иванов пристига в България. „Людмила Живкова си позволява повече от позволеното“. ЮНЕСКО открива в Париж „Дните на България“

[Ани]

1981 г. М. Иванов пристига в България

„Людмила Живкова си позволява повече от позволеното“

ЮНЕСКО открива в Париж „Дните на България“

1981 г. България. След пребиваване в Канада и САЩ, Михаил Иванов пътува за своята родина - след 44 - годишно изгнаничество! Той е поканен от фондация „13 века България” по случай юбилейната годишнина. Участва в някои официални изяви в София.

Изкачва се до Рилските езера, където е лагерувал десетки пъти със своя Учител. Прескача и за седмица до Варна при свои роднини.

Вижда много познати места, но малко приятели. Атмосферата в комунистическа България е друга - след него се движат неотлъчно съгледвачи, тайните служби са изработили много компромати и настроили дори и братските среди срещу „капиталистическия агент”.

Огорчен, българинът пътува до САЩ и Тайланд и изнася там беседи.

Използва на места писмото и поканата на Людмила Живкова. Дарява и стотици хиляди долари за развитието на културата в България.

Тя самата обаче има сериозни проблеми - според някои служби -

Людмила Живкова си позволява повече от позволеното”.

През 1978 г. тя покани Светослав Рьорих в България. Той е избран за почетен академик на Националната художествена академия, а тя лично му връчи титлата „Почетен доктор“ на Великотърновския университет по време, когато за този „мистик” в СССР се мълчи.

Тя разнася тракийското изкуство по света и първо в Лондон с невероятен успех! Английската телевизия прекъсна предаването си в най-гледаното време - 20 часа, за да съобщи сензационната новина. „Знаехме повече за Тутанкамон, отколкото за тази невероятна цивилизация, развила се тук - на Балканите!” - писа тяхната преса.

После, пак с тракийското злато, е в Швеция. Посещава института „Рудолф Щайнер” на 50 км от Стокхолм и заявява вдъхновено, че „Това е училище на бъдещето”. Среща се и с президента на Австрия Рудолф Кирхшлегер, ученик на д-р Рудолф Щайнер.

В Белия Дом тя се среща с президента Картър и с милиардера д-р Армънд Хамър, за ужас на Москва. Хамър урежда изложбата на „Тракийското златно съкровище“ така, че да се печелят пари. Той казва, че иска да говори с Живков за нефта под земята ни - бил толкова дълбоко, че руснаците нямали технология да го извадят... Хамър наистина дошъл в София, но Москва осуетила проекта, като предложила да увеличи вноса на руски нефтопродукти, които тук се преработвали и реексплоатирали. Живков веднага се съгласил.

От името на нейната служба „Културно наследство” (с фонд от 10 милиона долара) Богомил Райнов, Светлин Русев и др. изкупуват от запад произведения на изкуството за създаване на Български Лувър!

В САЩ, на път за Мексико, тя се вижда с императрицата на Иран фарах Диба, съпруга на детронирания император Реза Пахлави.

На връщане от Мексико, в Москва съветският премиер Брежнев и министърът на културата Пьотр Демичев й заявяват императивно, че „не е хубаво културният министър на България да се среща с една детронирана императрица!“

При откриване на детската асамблея, тя се обърна към децата като към творци от XXI век с думи и символи, забранени тогава:

„Мили деца, творци на Новия свят!

Помнете истината, млади строители, помнете -чувството за красота ще отвори вратите на бъдещето!...

Нека да бъде чист символът на камбаните!...

Махнете бремето на егоизма, невежеството и страха!... Създатели на Новия свят, не се страхувайте да пишете думата Творец с главна буква, пазете чисти свещените слова: Единство, Творчество, Красота!“¹⁴¹

По същото това време, мой приятел печатар бе уволнен от работа, защото е писал Творец с главна буква!

В Москва втълпяват, че „честванията на „ 1300 години България“ е националистичен уклон, несъвместим със социалистическия интернационализъм!“ А тя по този повод кани дисиденти!

И не само Михаил Иванов! На границата е спрян и недопуснат емигрантът Петър Увалиев - говорител по Би Би Си - когото тя познава от специализацията си в Лондон. Вбесена от това, тя нарежда да се уволни (веднага!) заместник-шефът на прословутото VI^-то управление на ДС - полк. Костадин Кюлюмов, наредил спирането му.

В началото на 1981 г. тя урежда търсенето на египетския саркофаг на Бастет, скрит преди хиляди години в Странджа. Води лична кореспонденция с египетския президент Ануар Садат.

През февруари открива в Индия изложба на Тракийското изкуство, заедно с поета Левчев, писателя Пламен Цонев и д-р Лозанов. Там се среща с Индира Ганди и Светослав Рьорих.

Рьорих я завел при Сай Баба. Чудотворецът й подарил пръстен с тъмносин топаз - предвестник и индикатор за настъпваща смърт. Любомир Левчев свидетелства за неговото побеляване преди смъртта й...¹³⁹

Само часове след връщането й от Индия заминава за Мексико за честване на „1300 години България”. В самолета й става „лошо” и тя изпада в медитация, която продължава цели три дни за ужас на българската делегация, българския посланик, баща й в Москва...

Насрочените чествания в столицата и в Пуебла стават без нея. Когато се връща от астралното си пътуване, българският дипломат внимателно й казва, че тържествата са минали, а тя била болна...

- Не бях болна, Богомиле! - поправя го тя. Настоява и пътуват за Пуебла, където повтарят вчерашната церемония на улица „София”. Губернаторът държи реч за мексиканско-българската дружба, а президентът дава коктейл. Говорят за бедствия, а Людмила заявява:

- В близко бъдеще Мексико не трябва да се страхува от земетръс!

- Така ли? - смее се президентът. - Откъде знаете?

- Там, където бях през последните дни, аз се молих за Мексико и за България - отговаря и тя с усмивка. Преводачът превежда точно.

- Е, дано Ви послушат!... Благодаря Ви и се надявам, че Съдбата ще бъде благоскпонна към нас!

- Не се съмнявайте! - отговаря убедено българската водачка.¹⁴⁰

В книгата си бившият посланик в Мексико изразява мнение, че

„Людмила беше привърженичка на Бялото братство в Индия, което по същество не се различава от Бялото братство на дъновистите в България“. Според него, „Людмила черпи с пълни шепи своите идеи за самоусъвършенстването, психическата енергия, всестранното и хармонично развитие на личността, за девиза „Единство, Творчество, Красота!” от „Тайното учение“ на Богомил Райнов.“ А Богомил Райнов познава това учение от книгите на баща си Николай Райнов. Така Людмила научава имената на великите махатми Мория и Кутхуми и се прекланя пред живота и примера на Елена Блаватска и Елена Рьорих и като тях се учи да пътува с астралното си тяло. Тя знае и за спиралното развитие и го залага при строежа на НДК -черната спирала може да се види от двете страни на главния вход.

„Какво ли щеше да стане с България - пита авторът Герасимов -ако Людмила бе продължила да се занимава с идеите си на практика? Можеше напр. да въведе Паневритмията като задължителен предмет в училищата. Сигурно след 10 ноември 1989 г. щяхме да видим първите държавни и партийни ръководители начело с Петър Младенов облечени с бели роби и под звуците на странната музика да срещат изгряващото слънце с танци край 7-те рилски езера. ”¹⁴⁰

Слава Богу, не видяхме партийните ръководители да играят Паневритмия. Затова пък видяхме тези откровени атеисти да палят свещи и целуват ръка на свещениците, които до вчера преследваха. Какво е това - конюнктурен протокол, партийно лицемерие или обръщане към Бога? Защо ли народът не вярва и сравнява това обръщане с инструмента на фурнаджията?

Бившият посланик би бил още по-аргументиран, ако бе запознат със съвместната дейност на Людмила и писателя Валентин Сидоров. Сидоров е ученик на Рьорих и на прословутото Тайно учение. Когато заедно с Людмила посещава Ванга, последната му казва: ¹⁴¹

- Твоят мозък е устроен така, че веднага и непосредствено възприема и отразява Учението.

- Кое учение? - пита Сидоров.

-Учението на Бялото Братство - отвръща Людмила, но пита Ванга.

- Древно индийско учение, което, напечатано в новите книги, ще завоюва целия свят - отговаря светицата и кима към Сидоров, - В трудовете си ти утвърждаваш това учение.

Вероятно за това учение говори Герасимов. И Сидоров разбира. А за да не се обърква читателят за какво братство става въпрос - за това от Индия, от България, или от Русия, за което пише Рьорих, ще повторя думите на Учителя Беиса Дуно: Идея, а не - организация!

„Бялото Братство не е нещо видимо, то не е секта, не е църква...

Не е верска общност, нито - обществена организация. То е нещо живо, извън тези покварени условия, в които живеят хората.

То е идея в душите и сърцата на хора от всички народи по земята... ”

В този смисъл го разбира и Людмила и помага, където може!

Герасимов не знае още, че с нейно разрешение е изготвена бяла скулптура на Учителя в цял ръст.

„В горните етажи на Властта неочакваната поява на Людмила Живкова на българската политическа сцена се възприемаше като стихийно бедствие” - пише Сидоров.¹⁴¹

От радикалните дела на Людмила имаше много недоволни, особено като започнаха отчуждавания на имоти на важни хора в центъра на София за строеж на НДК. Но на кого да се оплачат, щом лидерът на партията и държавата подкрепя дъщеря си?

А няма ли по-високо от него? Група недоволни, без усет за собствено и национално достойнство, тръгна към съветското посолство, а философът Тодор Павлов, заради когото Методи Константинов напусна университета, ходи да се жалва чак в Москва:

„Тя прави каквото си знае!... И не зачита нашата идеология и нашите другари...”

-Живков, да се разберем! Комунизъм и окултизъм не могат да вървят ръка за ръка! - реагира Брежнев безкомпромисно. Защото неговият принцип е „В никакъв случай да не се разклаща лодката!“ А, както е тръгнало, тя не само ще клати, но и ще обърне „лодката”.

- Другарю Брежнев, аз не знаех, че Дънов е опасен за вас!- оправдава се Живков и показва учудващо познание по въпроса. - Дъновизмът, наричан още „Бяло Братство“, се заражда в България и постепенно се разпространява в Западна Европа и Америка. Той и в момента има свои искрени последователи на Запад. Дъновизмът е теософско учение. Стреми се да синтезира мъдростта на всички религии, за да проникне отвъд това, което е тайнствено за религията - Космоса, природата и Бога, творението и твореца. Дъновистите изпълняват особен култ към слънцето, който в никакъв случай не е религиозен. Това братство не вреди на никого в България, дори Светият синод не води борба против него.

Нямам сведения, че Людмила Живкова е оказвала политическа или друга подкрепа на дъновистите, но допускам, че е имала контакти с тях. Ще изясня случая...“

Цитатът показва познаване на основните щрихи на учението.

„Очевидно, съветските служби в България са контролирали плътно дейността на моята дъщеря... ”- заключава бившият президент.¹⁵⁰

И, разбира се, бялата статуя изчезва и никой повече не я вижда.

А през това време Людмила готви ренесанс на българската и руската култура. Очаква Сидоров, пратила му е покана, а него не го пускат от СССР! Чрез посредници до него достига мнение-предупреждение от високопоставен „доброжелател” от ЦК:

„Защо Сидоров се е свързал с такава съмнителна личност като Людмила Живкова?”'*'

Секретарят на Людмила Живкова Кирил Аврамов свидетелства, че последната вечер тя му е звъняла от резиденцията:

- Кога най-после ще дойде Сидоров!

- Въпросът е решен, тези дни пристига - успокоявал я той.

Няколко часа преди смъртта й той й носил папка с материали. ¹⁴⁴

Сидоров още се надявал, когато звъннал телефон от българското посолство: внезапно починала Людмила Живкова. На 39 години! А имали планове, проекти... Затова той категорично отхвърля версията на бодигарда й полк. Мурджев: „Людмила Живкова се самоуби.“¹⁴¹

Г-н Данчев, правил й посмъртна маска, говори за „очевидни следи” от насилствена смърт.¹⁴⁴ Резултатите от аутопсията са в тайна...¹⁴⁵

След погребението духовно-културните реформи са прекъснати. Комплексната програма остана неосъществена. Не бе създаден център на Рьорих в София. (Сетиха се, че липсват средства.) Прекъснаха се детските асамблеи, събрали 40 000 деца от цял свят. Потънаха в мълчание 7-те камбани от горната част на монумента „Знаме на мира” - символ на 7-те принципа на Учителя и Махатма.

На 04.10. внезапно почина Лечителят Димков, излекувал я преди.

На 06.10 президентът на Египет Ануар Садат, нобелов лауреат за мир за 1978 г., е застрелян в Кайро. Писмата на Людмила изчезват...

Дали с това делото й приключи? Никакви плодове ли не даде?

Дали се то забрави вече? Ще дам няколко мнения по този въпрос.

На 22 септември генералният директор на ЮНЕСКО Амаду Махтар М’Боу откри в Париж „Дните на България” с думите:

„С вълнение откривам днес „Дните на България“ - в отсъствие на големия приятел на ЮНЕСКО, който ги вдъхнови и участваше от началото до юли т.г. в подготовката и организирането им - непрежалимата Л. Живкова. В нейна памет предлагам минута мълчание...

Благодарение на труда на сътрудниците на г-жа Людмила Живкова, тези културни празници ще покажат и всички успехи, които тя постигна. Поздравявам ги за това от сърце!“¹⁴³

Л. Живкова и Амаду-Махтар М Боу (вдясно) на откриването на монумента „Знаме на Мира“ в София

„Малката страна дръзваше да се захване с големи неща - пише Сидоров.¹⁴¹ - Тя изпреварваше всички, дори Съветския Съюз, когото послушно трябваше да следва. Веднъж казах на Людмила:

„Вие превръщате България в преден пост на Бялото братство! Дори ако остане само като опит, никога вече няма да се забрави!” Третото мнение ще бъде на самата Людмила Живкова: ¹⁴¹ „Информационното поле на хората сега значително се разшири. Духовните семена на бъдещето са посети и все някога ще покълнат!” Информационното поле не е паметник, който може да се разруши! Човешката благодарност може да бъде (и е) манипулирана. Затова тя не може да бъде достоверен показател за извършеното. А през изминалите три десетилетия „духовните семена” дават все повече и по-големи плодове. Те са истинският критерий за оценка на Делото!