I. Преди двадесет столетия

[Ани]

I. Преди двадесет столетия

Преди двадесет столетия, в границите на великата Римска империя, обхванала морето, простнала се на три континента, в една от покрайнините ѝ се гушеше малак народ разделен на многобройни родове претендиращи за пѫрвенство, разядан от вѫтрешни борби, душен от своята собствена атмосфера, натрупана от векове и непроветрявана от нищо ново. Роден в робство, той бе градил пирамиди, дигал смутове, скитал кат бездомник воден от свои вождове, ту верващ и осезаващ Провидението и Безконечното непосредствено до себе си, ту отричащ всичко в своето безсилие да предвиди и преодолее препятствията или оплашен от техната переспектива да растѫт всекидневно. Духа на тоя народ се дигаше до звездите за да направи поклон само в следния момент на едно изваяние от собствените си рѫце. С своята колеблива вера той минаваше морета по сухо и се давеше в малките вадички, разбиваше могѫщи и силни народи и разтлейваше през мирното време, като че ли изчерпваше всички свои сили в един замах, за да бѫде пленен и развеждан на изток и запад, потиснат физически, измѫчван духовно, колкото от насилието, толкова и от сѫмнението, че неговия Иехова го е забравил, оттеглил благословията си и мета своите огнени проклятия за техните и греховете на поколенията прадеди.

Тоя малак народ, който почти всеко столетие преживяваше и по един страшен погром, се гѫрчеше преди две хиляди години всред последните вѫзпоменания на политическата си свобода. Грамадната сенка на римския Цезар бе се вече надвесила над каменливата и малко плодоносна земя на Юдея, гдето разпокѫсания в разпри народ постоянно спореше за нещо, тѫрсеше нещо, надеваше се на нещо. Един по-голем тиранин от цезаревския наместник тежеше на по-вечето от тех — един закон който като бе изгубил сѫдѫржанието си, бе запазил формата, от един импулс на народния живот бе се превѫрнал в призрак който душеше и денем всека сѫвест. Неговите и без това строги изисквания беха порасли през столетията като наслоенията на една бавно текуща река. Те беха станали тѫй многобройни, че само опитните свещеници и книжници можеха да ги знаят, а последните бѫркаха в тоя неизчерпаем склад да извадят само потребното тем за всеки момент или отделен случай. Те беха забравили правилото; „вѫзлюби близкия като себе си“ — казано от сѫставителя на закона им (Левит гл. 19. ст. 18), но помнеха, какво казвам, прилагаха всекидневно максимата: „око за око и „зѫб за зѫб“. Списѫка на жертвите разтеше, всека простѫпка и престѫпление имаше своя цена и никой по добре от тия които взимаха и се ползваха от тия жертвоприношения не можеше да знае парите и точния брой на жертвите, които требваше да се принасят. Обрядите беха заместили сѫщността, а тѫрговията бе станала дѫлбокия смисѫл на всеки обряд. . .

Некога еврейския народ крачещ по пустините, свѫрзан непосредствено с общо бедствие, изложен на еднакви опасности и стихии, с едно страхотно и мѫчително минало и загадачно бѫдаще в което на всека крачка го дебнеше нещастието и смѫрта, чувстваше рѫката на Бога до себе си, разбираше Нетленото и Безрайното — и бе преживявал законите си. Оседнали, осигурени до некѫде в своят живот и прехрана, нечакащи манна, те забравиха и Тоя, който им я даваше. Целта бе постигната, действието свѫршено, свещите можеха да бѫдат огасени... Той, всемогѫшия Йехова се вдигна някѫде в небесата, изчезна, умѫлча се заедно с отиването на великите люди, които беха ги водили от победа на победа. Понекога само, като ехо на далечна грѫмотевица, се разнасяше гласа на некой незнаен, който говореше от Негово име и сипеше светкавици и закани, които стрескаха, друг пѫт вѫзмущаваха, плашеха или караха да се смеят тия, които беха ги чували много пѫти да се повтарят. И тогава ги заставяха да мѫлчат като затуляха изобличителната уста с камани. Но дойдеше общо бедствие, народа се превиваше под тяжеста на своите грехове, сѫбаряше се дѫржавата. Когато трепере земята, погледа тѫрси небето, не защото то не е сѫществувало и по-рано, но защото разрушените земни идоли карат жадния поглед неволно да тѫрси нетленното. Лошите вѫншни условия, стеснената дейност, обрѫща погледа навѫтре кѫм самопознанието.

Спомняха си за Иехова, за неговите пророци. И треперяха пред тех, слушаха ги, молеха се, даваха обещания, за да ги забравят след кѫсо време. При народните покруси, когато ехтеше на всякѫде гласат на „божия човек“, дошел незнайно от где, чиито изобличителни слова като бурята не щадеха никого, книжниците и свещениците, хората на науката и религията затихваха временно и се криеха. Но несвикналия на душевно усилие народ скоро се уморяваше. Преминалото бедствие оставаше вѫзпоминание като страхотен сѫн на нощна доба, който е отлитнал безвѫзвратно — и тоя сѫщия народ се врѫщаше пак при тех, своите свещеници и водачи, които можеха с една жертва да го отѫрват от угризенията на сѫвестта: кѫм своите учени, които ровеха законите и прашните свитѫци за да прочетат там само туй, което трябваше тем и на плащащия добре „грешник“. Te говореха от името на Вечния думи, които тѫкмо им требваха на тех и на тия които беха около тех. И народа не се питаше дали сѫ верни или могат да бѫдат верни — нали не искаше усилия освен жертвите, които требваше да се принесат или златните и сребѫрни сикли, които щеха да се трупат в сѫкровищницата на храма! След като беха проляли крѫвта на своите и на сѫседите си, те се мѫчеха да я измият с тая на жертвите — безсловените животни. Моралното разтлеение идеше, а заедно с него и общественото и политическото. Когато грѫбнака се изкривява, тялото не можеше да остане право. В тоя народ с началници, които искривяват всека правда и градѫт Сйон с крѫв: „началниците му сѫдѫт за дарове и свещенниците му учат за заплата“ (Михей, глава 3 ст. 9—11).

Положението се влошаваше. Народа разделен на „чисти“ и „не чисти“ на знаящи и не, се луташе, пѫшкаше, вдигаше се по некога стихийно като човек който е хванат за гушата и прави последни усилия да вдѫхне нуждния му за живот вѫздух. А и тая рѫка — цезаревата бе тежка но още по-тежка бе рѫката на религиозния закон протегнала се през векове, която следеше всека стѫпка на юдеина и в домѫт и на улицата и в храма и през далечината, когато хиляди километри легаха между него и отечеството му. Закона бе станал кошмар на всички. Всички говореха за него, а никой го не испѫлняваше — или по-право испѫлняваха само това което требваше на тия които водеха народа — свещениците и които с изчезване политическата власт в страната беха станали и фактически царе. Но заедно, с тоя писания морал, както винаги, имаше и един действителен морал на живота в момента — било като редак чудак живеящ го или като идея утеха на недоволниците. От где бе дошел той? Дали залутани и пренасяни от уста на уста идеи на грѫцки мѫдреци и римски философи беха прелитнали като далечен блен на гладни робски души, разкарвани от место на место като товарни животни, незнайна утеха на още по-незнайни хора, или с вѫрволиците кервани беха прескочили от знойна Индия под белите борнуси на вечните скитници некои от истината на тамкашните религии? Или през пространствата несѫществующи за тех, окултните ученици на древната мѫдрост, идящи от запад, от Египет, извора на древната наука, беха се крѫстосали с дивните песни по Безконечното идящи от подножието на Хималаите?

Историята никога не ще ни отговори на това. Юдея бе крѫстопѫт — и като на всеки крѫстопѫт новото идеше неусетно, без всекакво усилие, почти невидимо.

Там некѫде в далечината на небето или на земята, безразлично е това, сѫщаствува нещо по-хубаво, което е постижимо, което требва да се желае, което требва да се има! При изгрева на едно слѫнце, дори миражно когато е, собствената мѫрсота става още повидима, още по-нетѫрпима. Затова пѫк надеждата вѫзраства: „Глас на едного, който вика в пустинята; „Пригответе пѫтѫт господен“ Рожби ехидни кой ви обади да побегнете от бѫдѫщий гнев? (Лука 3, ст. 6 — 9.) Всеки дол ще се испѫлни и всека планина и рѫтлина ще се снишат; кривините исправят и неравните пѫщита ще станат гладки“.

Но кой можеше да разбира това? Тия които немаха вера в закона които ги бе отхвѫрлил — отхвѫрляха го и те. Другите, знающите „чистите“ — за тех всека подобна дума бе светотатство — дори тогава когато тя бе почерпена от сѫщите свещени книги на които и те се уповаваха, но без техно разрешение. Когато народа поискаше да снеме Иехова до себе си или да се подигнат да го разберат, свещениците негодуваха и наричаха това светвтатство; когато Той е в далечината, те запазваха привилегията да знаят волята Му. да чуват думите Му. Приближен Той до народа — те биха станали лишни, а и тѫкмо тогава би се чуло различието в думите на Вечния и тия на тленното. И това желание Бог да бѫде далеч в небесата ще го намерим и до днес — то ще премине през всички форми на християнството, ще намери хиляди оправдания в устата на апологети, философи, книжници, светци и цѫрковни отци за да стигне дори до нашите дни.

Народѫт бе на крѫстопѫт. И той питаше, луташе се. Свещениците му сочеха стария пѫт — но още живо се помнеше, че това беха пѫтищата на нещастия, на катастрофи, на робство и покруса. Те искаха нещо ново, желаеха го, а само когато го чуваха — трепереха и не смеяха дори да го мечтаят. Новият пѫт бе тежѫк и искаше от тех това от което беха отвикнали — усилията на душата и жертви — не говеда и овци, а тех самите. Но затова пѫк тия които беха ги давали през всичките дни на живота си, отпадаците на обществото, бедните, нещастните виждаха в тия слова изглед на едно бѫдаще, което сгреваше сѫрдцата им с надежда за нещо по добро, по-справедливо.

И ето там некѫде от далечината, от таинствеността на една пустиня, която бе ги засипвала неочаквано с пясѫк и бури или с кервани от разбойници, които идеха не по-малко бѫрзо от бурята и сѫщо тѫй безмилостни унищожители на живота, дойде човек облечен тѫй както се обличаха най-окаяните и напустнали себе си, строг, намусен, сѫс силни слова да изобличи народѫт в неговата забрава и отклонение от действителния предписан от Иехова живот. Взискателен кѫм себе си, той бе строг и кѫм всички. Той бе оживил всичката жестокост на стария закон, но сѫщевременно бе прочел и това, което очите на свещениците беха пропущали през векове в него. В своето сѫзерцание той бе видел миналото, разбрал и суетата на сегашното лишено от сѫщина, останало само една форма. Закона беше нарушен, отмѫщението идеше. Требваше жертви изкупление, покаяние. Народа инстинктивно чувстваше че му липсва нещо, нещо сѫществено; той осещаше че е болен и не знаеше болестта си, недомогваше, а не разбираше причината, пѫнеше се на всека крачка, сгромолясваше се и пропадаше често — светлина му бе нуждна, а незнаеше от где ще се яви. Спасителя, който щеше да му я донесе — не беше ли този? Той тичаше изгладнел при вески който дигнеше глас и му заговореше с авторитет.

А Йоан се не шегуваше: за покаянието требват дела не думи: „Та що мислите вий — питаше ги той — Нима само от това че зад гѫрба си имате велико родство с Аврама приятеля Божи, ще бѫдете пощадени от последствията на вашите грехове? Та нима Тоя, който сѫздаде всичко не може направи и от тия камане чада Аврамови ако поиска? Привилегийте които мислите че имате са само мними. Капитала е изхарчен, Секирата е вече при корена на дѫрветата — туй което не е раждало добѫр плод отсечено ще бѫде и в огѫня хвѫрлено!

Тѫлпата трѫпнеше. Това не приличаше на догматичните препирни на техните свещеници по храмовете и синагогите. Тоя човек говореше за бѫдащето като да го знаеше, като да го сѫзираше. А нима тия хлѫтнали очи не виждат в бѫдащето по добре от колкото техните в сегашното? И те смутени или оплашени от вестта за неговите тежки думи напущаха работата си и тичаха при него с всичката жажда на хора живящи в една духовна пустиня: — що да правим? — питаха го те.

— „Който има две дрехи да даде едната на тогози който нема и който има храна нека прави сѫщото“.

Идеха и митарите, които грабеха колкото можаха и им паднеше — „Сѫбирайте това което изискват само законите — ги учеше той, а военните които насиляха и се бонтуваха за заплатите си той учеше да не клеветѫт и насилват, а да бѫдат доволни. След острите и силни слова, с които той се мѫчеше да разбуди заспалата народна сѫвест да изоставят думите или праздните надежди, градени врѫх едно минало с което фактически те беха скѫсали, той ги измиваше в реката, крѫщаваше ги за нов живот, когото те обещаваха да водят. С един символ той искаше да изтрие минало, което бе се напластило през столетия. И народа се питаше, дали товне е очаквания Спасител, който ще посочи пжтя, премахне нещастията и изтрие сѫлзите на недоволните? Йоан сам обаче се чувствуваше слаб за тая голема задача. Той смяташе че неговата работа се изчерпваше да напомни само че закона е нарушен, а друг по силен и по могѫщ, комуто лопатата е вече в рѫцете ще дойде, ще отреби гумното, ще сѫбере пшеницата в житницата си, а плевела ще изгори.

И този един дойде при него на реката и крѫстен бе сѫщо тѫй както и много други. Светият Дух като гѫлѫб слязал над него и Бог от небето проговорил, на вѫзлюбления Си син. Но тоя, който го крѫсти не бе видел нищо, и после от тѫмницата прати своите ученици, мѫчен от слухове и сѫмнения да го пита, той ли е очаквания Месия!

Йоан го не позна никога. Исус дойде тихо на Йордан. Той дойде като такѫв, който още тѫрсеше себе си; вѫрвящ по чуждите пѫтеки, защото още не бе стигнал до крѫстопѫтя от гдето се почваше неговия собствен пѫт на самопожертвание и вечна слава. А и за другите, които го заобикаляха, Той трабваше да приеме санкцията на едно очистване, макар че лично пречист, Той немаше сѫществана нужда от него.

Йоан, който неизбираше думите с които клеймеше, облегнат на закона на миналото, което разбираше и с страшния авторитет на всемогѫщия Иехова, чийто думи тѫлкуваше; осѫди публично Ирода, който живееше с братовата си жена. Но времената на пророците беха минали. Престѫпленията се изкупваха с пари и жертви. Ирод не се стрестна от далечната сила на небето, когато имаше своя собствена достатѫчно. Той накара Йоана да я изпита, а по-кѫсно му даде вѫзможност и да напустне тоя свет, от който бе тѫй недоволен. Народа остана пак без водач. Той се луташе изново накрѫстопѫтя с излѫгана и тоя пѫт надежда. „Спасителя — Месия“ бе затворен и обезоглавен — а какѫв спасител бе той щом сам себе си не спаси?

Но в една от най-затѫнтените провинций, между галилеяните некакѫв незаретянин като че бе подел делото на Йоана. Син на дѫрводелец, красив неземно, кротѫк и силен на думи, той крѫстосваше от село на село между простите хора жадни за правда, гладни и отрудени, между падналите жени, между отхвѫрлените от закона и обществото, между болните и немощните. Чист в живота си, той като некоя птица прелиташе от место на место, нищо не искащ и винаги имащ всичко. С неколко думи той очароваше, оздравяваше, подигаше духовете, вѫзраждаше надеждите. Кой бе той, какѫв бе? Кой бе му дал тая сила и власт да гледа на света така извисоко, да не почита никакѫв кумир от които трепереха всички? Не свѫрзан с нищо, той отричаше всичко, освен един — Небесният баща, който бе сѫтворил всичко, отгледал всички и когото всички беха забравили.

За него страшния Иехова, който сипеше светкавици, гнев и нещастия бе се обѫрнал на благ Баща, без волята на когото ни един косѫм от главата не можеше да падне. Той бдеше врѫх всичко, обичаше всичко. Человеците братя са, защото един е техния баща горе на небето. Всичко друго е от хората. И той сам с живота и делата доказваше думите си. За него всички беха равни — нещо по-вече: немощните, болните, нещастните, отритнатите или заклеймените от обществото имаха привилегията да бѫдат предпочитани. Лекаря за болните е — твѫрдеше Той. И при самаряните, при рибарите, при падналите жени — Той беше всѫде все сѫщия: тих и чист като слѫнчев лѫч, който наднича и в най-умѫрсените места и си остава винаги неопятнен. Жени изцерени от него, или увлечени от неговата сладка реч, която винаги обайваше, която караше да се вгѫват небесата и разтварят пред жадните им погледи, която удухотворяваше невидимото и го правеше осезаемо, като дигаше завесата на бѫдащето за да нареди пред овлажнелите им от щастие очи неземната картина на идния живот, го следваха, слугуваха му сѫс своите пари и труд.

Некои от тех вѫв великия порив на своите души, в изблика на обич кѫм едно олицетворение на чистота, беха се изцерили от много болести и нервни разтройства. Всичко което се допираше до него, губеше много от своето. Некаква незнайна светлина легаше на около Му и в нея и най-необузданнте страсти укротяваха, тѫнеха като в прибулена далечина, за да се чуе само вика на страдащата душа, порива на мечтата, унеса по един блен който бе слезал от небето, вмѫкнал бе се между хората за да им покаже пѫтя който би ги отвел обратно до далечните покои на техния небесен баща.

Неговия кротѫк взор и мек глас с който Той им говореше като на деца, привличаше всички, покрѫщаше, караше да се опомват, да заговорва светлото и хубавото в тех. Като некакѫв факел палнат направо от слѫнцето Той разнасяше огѫня около себе си. Криящ бездна от мѫдрост той говореше на тѫлпата около си това само което тя можеше да разбере. Уви, то не бе твѫрде много! Простите рибари, които беха оставили мрежите си в изблика на пѫрвия порив, чакащи след неколко дни да видят чудно царство вѫдворено, за пѫрвите места на което те даже водеха спор или пращаха майките си да ходатайстват, вѫрвеха след него вече с разтворени уши и клюмнали глави. Те слушаха и разбираха много за което не беха и помисляли некога. Самата им близост с Него им даваше невидим за самите тех ореол, който щеше да се разрасте в устата на милиони хора за да стане сѫдба и знаме на цели народи. Паднали жени беха погледнати прѫв пѫт като человеци, нещо повече — като сестри. Митари и самаряни до които дори едно допиране само бе осквернение — сядаха на една маса да ядат с Него. Той не сѫдеше никого, разбираше всички, оправдаваше всички — освен едни, големите слепци, които дѫржеха ключа на царството небесно, сами не влизаха и на другите не даваха да влезат; които като гробници варосани беха отвѫн красиви на глед, но вѫтре беха пѫлни само с кости — предания на миналото, ненуждни никому; които беха забравили това, което бе вечно, а беха го заменили с това което беше най-несѫщественото — формата: — Горко вам водители слепи — провиква се Той които комаря прецеждате, а камилата поглѫщате; които изграждате гробища на пророците и разрушавате паметници на праведните и казвате: — ако бихме били вѫв времената на бащите си не бихме били техни сѫучастници в крѫвта на пророците!... Тѫрсете само царството небесно и правдата негова а останалото ще ви се придаде, сѫветваше Той вѫрвещите подире му.

Две са само необходимите заповеди, които трябва да спазвате и на които всичките пророци и закони се основават: „Вѫзлюби Господа Бога твоего с всичкото си сѫрце, душа и разум и обичай близкия като самого себе си!“

Той самия носеше нещо ново, особено — това ново бе вечното. Человека бе прозрял и видел, че е божествен син — сина на Бога живаго, наш небесен отец, който всичко би ни дарил, ако ние искахме да се обѫрнем кѫм него, защото коя майка би дала на детето си камѫк вместо хлеб? Той бе разбрал своята вечност. (Преди да бе Аврам — аз бех!) в миналото и в бѫдащето. И от тая шеметна висота, на която бе се вѫзйел неговия дух да почувства единноста с отца си на небето, Той виждаше по-добре от всички големото изопачаване формите и законите в обществения и духовния живот на своите сѫвременици. Той не критикуваше — критикуват само обикновените хора. Той, който разбираше пѫрвопричините се задоволяваше само да живее един живот, с който да покаже вѫзможността да бѫде живян и да сее семената, които, като поникнат да заглушат плевелите, които пѫлнеха нивата. Но по некога в Него бликваше негодуванието и Той шумно люшкаше публично плесницата на тия, които виждаха и не правеха, знаеха истината сами и заблуждаваха сѫзнателно. Неговите думи се меркаха като светкавици, те приковаваха. И което беше по-страшно — те се отекваха винаги в сѫвестите на тия сѫзнателни престѫпници и преврѫщаха дните им в неспокойствие, а нощите — в кошмар.

До когато ходеше всред измета на обществото Той още не бе опасен. Свещениците го наричаха обладан от бес, фарисеите го мислеха за луд, а книжниците ... те немаха време да чуят за него, увлечени в своите безконечни догматични препирни. Собствените му родители, които може би чакаха прехраната от него като пѫрвороден, го сметаха, че не е в себе си.

— „Моите роднини сте вие, които слушате и правите Божието слово — бе казал Той веднаж на слушащите го. И когато те, народните водачи не дойдоха при при него, Той отиде при тех — в техното гнездо. Той вече бе очертал пѫтя си. Що значеше неговият живот пред голямата задача да изпѫлни волята на Отца си, който бе го пратил? И Той дойде всред културата на тия, които неговия живот думи и дела отричаха всецело. Всред тия вкаменени храмове и души, всред тая вековна рутина, която посегна напраздно още пѫрвият ден да изгони с бича си — Той разбра сѫдбата и бѫдащето си. Срещу това вѫнкашно величие Той щеше да противопостави едно вѫтрешно; срещу вековните храмове и човешки творения — безконечността на своята душа ; срещу всичките техни усилия да му напакостят — своето безсмѫртие, което той реално живееше, не като некаква мечта на бѫдащето, а като една всекидневна действителност в своето единство с Безконечния си баща.

С високомерието на столичани отидоха те при тоя Галилеянин, когото се надеваха да оплетат сѫс софизми и забѫркат в тѫлкувание догмите. Но те трябваше да се вѫрнат засрамени. Дигнат над вечността, Той проникваше в нещата с дѫлбочина, която ги замайваше, Той четеше мислите им като на деца и отговаряше предварително на неизречените още вѫпроси. Неволно те почувстваха силата му и останаха смаяни. Под неговата кротост те напипаха неумолимостта на вечната справедливост. Те вече виждаха своето залезване: — когато имаше извор, никой не би искал да пие от локвите вече. Не можещи да отречат неговата сила, те я преписаха на Велзевул — нали Бог говореше уж през тех, а веднаж те немаха тези сили, значи не можеше да ги имат и другите — едно заслепение, което и след десетки столетия се повтаря. Но Исус отблѫсва и това : — „ако Велзевул работи сам срещу себе си, царството му нема да устои !

Всичко ми е предадено от Отца моего. И никой не познава Сина, тѫкмо Отец; нито Отца познава некои, освен сина и комуто би изволил синѫт да го открие.“

— Ти си Богухулник! — рекоха му те.— И до сега тия думи се повтарят от техните заместници, колчем некои почувства рѫката на Небесния Отец близко до себе, и има смелостта да каже това. Ти нападаш установения от Мойсея закон, разваляш реда ни, внисаш раздор в семействата. Ти си луд, който вреди на всички — и биха го убили с камани, ако тѫлпата, която го заобикаляше и чакаше да го види седнал в една нощ по некое чудо на царския трон, не вѫрвеше още около него. Сѫщата тая тѫлпа, която сѫс своите викове „Осана“ смути града, на утрешния ден, видела своите надежди излѫгани, щеше да Го храчи, ще реве обезумела „разпни го“ и пред провалилия се в очите ѝ месия, щеше да предпочете да бѫде освободен един обикновен разбойник : тѫй малко верваше вече тя в неговото божествено произхождение и думи. Неразбран от народа, изоставен от близките си, Той отиде сам на Голгота — там винаги се отива сам ! Но преди това се опитаха да го сѫдят. Изправен пред Пилата Той каза: — „Аз за това се родих и дойдох на тоя свят да свидетелствувам истината. Всеки, който е от истината слуша гласѫт ми!“

— А що е истина? — запита го Пилат.

Два свята стояха един срещу други — тоя който започваше и оня който си отиваше; тоя на миналото, който бе видел края на царства и хиляди хора, бе изпил до дѫното удоволствията и започнал с пресита бе бе стигнал до равнодушие и другия който бе прозрял вече вечността и безсмѫртието си.

— Що е истина. — питаше през Пилатовите уста загиващето, което някога бе знаяло това разковниче, защото с негова помощ бе изпѫкнало от мрака на вековете — и вече бе го изгубило за да изчезне и то самото.

Исус не отговори нищо. За истината се не говори, като че ли искаше да каже Тоя прѫв гражданин на света на безсмѫртието — тя само се живее и когато потрябва мре се за нея. И от обятията на смѫртта изхврѫква новия живот, който е вечен, който е бил и ще бѫде всекога и винаги, който ще сменява формите си с винаги по-нови, но винаги ще бѫде все сѫщата Единна безконечност, разсипала се на милион капки роса за да се слее най-после в Единствения поток!...