III Наслоения

[Ани]

III Наслоения.

Сѫществуваме ли ний — трябва да сѫществува и светѫт около нас. Какѫв е тоя свят? — Това е големият вѫпрос който человечеството от хилядилетия си задава и винаги получава различни отговори; загатката, която се е изпречила пред пѫрвият сѫзнателен поглед още преди милйони години, сфинкс, който стои на подвижната граница на едно неизвестно бѫдаще, която граница винаги се премества напред, без да даде вид че безконечността зад нея се е намалила поне с една крачка!

Каква е сѫщината на всичко това което виждаме? Какво крие в себе си трепкащата по листеца на благоуханната теменуга росна капка, в която се отражава слѫчевия лѫч, като се разсипва на хиляди блясѫци? Какво искат да ни кажат тези безбройни мигащи очи на незнайното, които всяка вечер обнизват свода небесен, тихи, безмѫлвни, но все пак живи?

Какво ни говорят лѫчите на ослепителното слѫнце, които кѫдето и да се допрат носят с себе си живота? И луната сѫс своят мрѫтвешки изглед? И планините, неми свидетели на наши безумия и радости? И винаги дишащите замислени води на големия океян? Каква смисѫл има живота скрит в дѫното му в яки черупки, както и тоя на лутащите се по земята народи от край до край, от векове и векове носящи в себе си недоволството си, жаждата си, умразата си; сеящи с костите си черната прѫст и обливащи ги с алената си крѫв? Защо сѫ тези бури в живота и природата, в душата и дните? Какѫв е тоя неугасим потик кѫм дейност, който изпѫлва всичко — от малката дѫждовна капка която пада от облаците, необяснимо защо стояла там, до разцѫфтащето цветенце, което проглежда като сѫбуждащо се око една сутрина и ви очеровава сѫс своят аромат и вид? Кѫде се стреми всичкия тоя поток? Какво е самият живот, тая грамадна сила, която избутва това голямо и разнообразно множество на жизнената сцена и прави от него актйор и публика сѫщевременно? От где иде тя самата — от кой непрестанен извор се струи?...

Хиляди вѫпроси като ехо на незнайни гласове сѫ се носили в човешкото сѫзнание от милйони години, получавали сѫ по някога отговор, който винаги е бил, истина на времето си, за да се укаже неверен в следните столетия...

Всичките тия вѫпроси сѫ могли да получат отговора си само по един пѫт — чрез нас самите. Ний щехме да бѫдем едничкия начин по които вѫншното от неизвестно щеше да стане познаваемо, от загадката — едно определено явление притурено при нашето знание. Сѫществото ни е едничкия отвор през който щеше да проникне светлинния лѫч на сѫщността. Как щеше до се чупи той? Как се е чупил и разлагал през вековете? — това е историята на нашето знание — историята на нашата заблуда по-право. Всичко което сме знаели е трябвало да бѫде корегирано. Познанията ни за света са били винаги субективни. Множеството на хората, които добиват едновременно впечатление не е още никакво доказателство за обективността на набюдаваните явления — общността на схващанията само показват подобието в строежа на органите чрез които си служим да познаем явлението, но никога не може да даде и доказателства, за сѫщността на явленията. Ако една жица, по която минава електрически ток се сѫедини с мотори — те ще се движат, ако се сѫеднни с лампи — ще светят. Непознатата сила ще ни се яви само под тия няколко форми и ние ще познаваме дрехите на един неизвестен който може би, има още хиляди костюми за които и понятие нямаме, нито даже подозираме. Ний обикновенно „откриваме“ нещо т. е. вдигаме завесата над нещо сѫществуващо, виждаме една от милионните дрехи на един неизвестен и ги редим с етикети: пѫрво неизвестно — електричество, второ неизвестно — магнетизѫм; трето неизвестно светлина... А всичко това са само имена на един неизвестен, когото именно трябва най-добре да познаваме, чийто дрехи ний напипваме вред; всред чиито творения живеем и чието творение сами ний сме! Но преди да видим навѫн трябва да видим себе си, защото чрез нас ще стане схващанието и разбиранието. — Ако окото ти е чисто и целият свет ще бѫде чист, а ако си сляп — тѫмнина е светѫл! От там и онова пѫрво правило с което са започвали всички мѫдреци на човечеството: — Познай себе си! — сиреч познай как пречупваш светлината, провери мерката си, критерия с които ще измерваш света, малката си глава в която искаш да вместиш безконечната вселена. Познаванието на себе си е било основата за познавание вѫн — и познаванието на вѫншното е подпомагало вѫтрешното, защото и едното и другото са резултат от едни и сѫщи сили, които действат в едно и сѫщо поле и следователно вѫрвят по еднакви закони. Различните резултати са само привидни — те по-скоро се дѫлжат от вида на костюма в който ний сме видели или допрели до тоя Неизвестен. Кой е Той? Коя е тая пѫрвопричина, която е оживила една безконечност, сѫздала хиляди вселени, удушевила милярди сѫщества през векове и векове от векове? От где черпи всичко своето начало? Има ли начало, има ли край? Не се ли вѫртим ний в един крѫг и затова всичко ни се струва безкрайно и безконечно? Колко хиляди очи са се впервали в неизвестното, което не е искало да отговори, калко жадни за знание рѫце са се протягали до сега кѫм забулената истина да приподигнат поне от малко тайнственото ѝ покривало — заблудата, онова което лежи между нас и сѫщината, между нас малките и неизвестното, между тленното и абсолютното — хиляди годици пѫпление кѫм далечния врѫх, с вперен в него поглед и трептящи от желание прѫсти... Огѫнят на вѫрха е тѫй близѫк! Колкото мракѫт е по-голям, толкова блясѫка като че ли е по силен, по-достижим. И вѫрви человечеството, най-достойните му синове напред, а другите след тях, вѫрвят столетия. И когато се достигне на хѫлмѫт който прегражда хоризонта и на когото смяташе че пламти светлината която е рѫководила в трудният пѫт — тя се отдалечава на следния хѫлм, за да се вдигне от него на небето, и от огѫн превѫрне в трептяща в безкрай блескава звезда... Но толкова по-добре: — за знаещия, за зрящия, за можещия — растоянията не са страшни! За този който силно жадува пространството не е препятствие и думата невжзможност не му е позната, защото и самата природа я не знае. А ний, нейните, деца по умни ли сме от нея? И достойните ще отидат дори на небето и от там ще донесѫт необходимия на человеците огѫн. На пусто ще бѫдат мѫките на изкуплението; те дори са една необходимост: — тѫкмо чрез тях победителя чувства значението на своят подвиг за останалите си по-малки братя, чрез делото на които той получава всичките мѫки на вѫздаянието за да може да достигне онова нечовешко по висотата си сѫстояние, което ще му позволи, издѫхващ на крѫста, да каже: „Прости им Отче, защото не знаят какво правят!“

В всеки век и епоха человечеството си е давало отчет за тая могѫща пѫрвопричина на вселената независимо от названията с които я е именувало. По някога са я наричали Бог, друг пѫт — абсолютно, незнайно, природа, естество, случайност дори, но всички са мислили вѫрху нея, искали са да я проумеят, да я разгадаят, да разберат нея и законите ѝ по които работи. Някои от тях ний научихме и ги нарекохме, нашата наука сега, природни закони и истини. И другите хора, през други времена и векове, сѫщо са знаяли тия или подобни тем закони, по които са смятали че вѫрви живота и по които те са си обяснявали причинността на явленията, като са ги свѫрзвали в сѫбития с определено сѫдѫржание, подчинени на известна правилност.

Случайноста като пѫрвопричина на всички явления е била едничкия начин на малкознаящите да си обяснят света. И до сега това разбирание е останало за обяснение на случките от ежедневния ни живот поради простия факт, че последния е едно уравнение с много неизвестни, а ний сме доста слаби в математиката за да можем го реши. Случайността допустната като пѫрвопричина на явленията не дава никакво познание, защото тя изобщо отрича вѫзможността на изучване околното и по такѫв начин предрешава вѫпроса. Дори тогава, когато тая случайност я одушевяват и ѝ турят едно облекло на нещо свѫрхестествено, тя не добива по-вече смисѫл. Свѫрхестествеността разкѫсва логизма между нещата и туря произвола, макар и свѫрхчовешки, за импулс на дивната хармония израз на която е света — а това е една невѫзможност. Безредието ред не може да даде, непостоянството — постоянството, а ний сме свидетели че милиярди слѫнца и вселени се движат в пространството и не само че никоя с никоя се не сблѫсква, но с такава равномерност се местят че ний, малките хора, можем с точност до секунда предварително да предречем пѫтя им! Такава точност и закономерност в движението иска точност и закономерност в силата, която го предизвиква — тя не може да бѫде резултат на произвол, защото и свѫрхестественост ще рече произвол вѫн от всякакѫв закон.

Остава да се допустне, че явленията сѫ само закономерни логически отношения на действие — проявление на силата, вѫздействието или сѫпротивлението (реакцията на средата) и последействието (последствие, резултат, новото условие). И понеже всеки резултат от едно действие може да бѫде по свой ред и нов импулс на явления, от там и оная непреривност и вечност в измененията на всичките явления които ни заобикалят. Някои от тия изменения сѫ големи, видими, както и причините които ги предизвикват, други сѫ малки, незабелязани и трябват векове и даже хилядилетия докато се натѫкнем на следствията им и добием понятие за тях. По някога ний не можем си и даде отчет за нещата които се намират пред очите ни че сѫ само следствие от причини действащи преди векове, — от там и нашите погрешни заключения. За явленията които стават в физическия свят человечеството до някѫде има познания и то дори може да произвежда опити, сиреч да поставя известна сила в действие и да чака от по-рано предсказани резултати. Но и тия опити бяха и сѫ правени още твѫрде грубо, вѫпреки всичкия вид на точност, която им се дава. Има още твѫрде много сили и свойства, които се промѫкват между прѫстите на нашите учени, защото те имат представи за явленията несѫответстващи на действителността.

Така например химциите в своето разрушение на материята или наречено научно анализ, доста лесно се справяха, но когато дойде да творят и чрез синтез да вѫзсѫздадѫт от частите цялото те се намериха пред един загадачен факт, на когото туриха на бѫрзо един етикет за да прикрият смущението си: — нарекоха го катализа.

За да се сѫединят в ново две тела в някои случаи изискваха присѫствието на едно трето — само присѫствието, наречено катализатор. То се не сѫединяваше химически и не действаше физически — и вѫпреки това без него синтеза не ставаше. Какво показа това? Най-малко, че тѫй наречените от нас сѫединения крият в себе си сили и свойства вѫн от познатите ни до сега, присѫствието на които обаче сѫ необходимо условие за да влезат в взаимодействие при образуването на едно ново сѫединение. За явленията, които стават в полета по-други от физическото и чийто принципи, сили и закони само като пречупени и отразени сѫ известни за сега — официалната ни наука нито има понятие, нито ги допуска. Тя борави още с цифрите на единиците, когато природата прави своите сметки на милиарди милиарди! За това има ред причини истѫкванието на които си нямат мястото на тия страници — и без туй се отвлякохме доста.

Най точния начин за израз на закономерните отношения в явленията си остава символичния. Широко погледнато до когато не познаваме сѫщината на нещата, всичко е символ: и думата, и цифрата и условния знак на химика и свещения иероглиф на знаящия. И дори знанието в това е: да се вникне колкото може по-дѫлбоко под вѫншния вид на всеки символ — явлене.

По три начина или методи пристѫпваме ний кѫм разгадаванието на тия символи — чрез индукция, дедукция и интуиция. Индукцията и дедукцията са методи на работа, а интуицията, при сегашната ни степен на еволюция само сѫстояние, което разбира се не ще рече, че за просветените и знающите не е един метод сѫщо тѫй успешен и точен както и пѫрвите два. Всичката му разлика се сѫстои в това, че той е много по-точен, но изисква и по голяма подготовка от ползуващите се с него, при това е още недостѫпен за официалната наша европейска наука. Да мислим обаче, че последнията обгрѫща всичкото познание значи най-малко да сме непоследователни на себе си, да допустнем невѫзможното: че человеческия прогрес в познанията е изчерпан до дѫното и че ний сме тѫкмо тия щастливци които сме сторили това! Ако има такива самонадеяни хора то, ще покаже само че миналото е отлитнало за тех без никакво вѫздействие, че те сѫ вегетирали вместо да живеят вѫв векѫт си.

Индуктивния метод на работа отива от частното кѫм общото, от единичното кѫм множеството, от индивидуалното кѫм типичното. Това е метода на сѫвременната наука, преимуществено на опита и наблюдението. Много нови области на човешкото знание сѫ открити с негова помощ и започванието да се служи с него е дало необходима самоувереност на изследователя, а това е било от решително значение в онези днт, когато сѫ се правили пѫрвите сѫзнателни крачки от науката в неизвестното. Този метод е несѫмнено една голема придобивка за нашата сѫвремена наука, но не и единствения, разбира се. Като има важното преимущество да дава винаги проверяеми истини, той все пак в края на краищата ще има нужда и от постоянни корекции поради простата причина, че за да бѫде заключението верно абсолютно, трябва да се изчерпат всичките вѫзможности, т. е. безконечно число опити — нещо невѫзможно — и следователно всеки новооткрит или новооткрити факти, които дойдат в дисхармония с заключението на предпознатите налагат неминуемо и поправка било в частните правила когато сѫ по-малко, било в основните „истини“ вѫрху които сѫ били базирани до сега заключенията, с оглед на новите сѫотношения (явления) станали познати и изследвани. Бихме могли да цитираме достатѫчно случаи в миналото, когато науката е отстѫпвала от своите „научни“ истини за да мине на други, защищавани с сѫщата упоритост и увереност в непогрешимост, за да ги измени само след няколко десятки години.

Понякога от познатите факти се вади общо заключение, което може да послужи за обяснение на други аналогични факти, на които причината е неизвестна и обяснението им затруднително. Излизание от една основа, предварително допусната хипотеза, за да се обяснат фактите, е метода на дедукцията. В някои области на сѫвремената наука е вѫзприет и тоя начин на работа поради факта че не всичко може да се подложи на опит и наблюдение или вѫзстановяванието явлението в неговия пѫрвичен вид. Така например, по свое желание ние не можем да вѫзсѫздадем слѫнчевата система или многобройните вселени около нея и следователно по неволя ще се задоволим с едни допущания и аналогий вѫрху наблюдавани факти сега, за да извадим заключение за тогава.

Необходимостта да си служим с аналогий увеличава още по-вече вѫзможноста за грешките. Изгледа на явлението или по точно на сѫотношението на силите, които ще образуват това явление, ще зависи непременно и преди всичко от отражението на непознатата нам сѫщност, израз на която сѫ „предметите“; от повѫрхността на която става това отражение сиреч степента и вида на сѫзнанието в сѫществото което долавя тия явления и сѫщевременно от средата т. е. познанията на това сѫщество, които ще му послужат за предпоставка да си направи заключението.

Безконечното различие в тия фактори дава вѫзможност на безконечните схващания в хората — нещо което най-малко трябва да ни научи да бѫдем толерантни кѫм мненията на всички други. Нашата официална наука е вѫзприела и тоя метод на работа там кѫдето индуктивния ѝ е недостатѫчен. Но виждаме че и той има свои сѫществени пробели, които не могат да бѫдат отстранени изцяло никога и следователно научното „обективното“ познание е само по име такова. „Обективните“ познания на едновременно сѫществующи индивиди на различни култури, родове и видове са различни, вѫпреки това че впечатленията си получават от еднакви причини.

За интуитивния метод или схващание на явленията ний бихме се разпространили твѫрде малко. За тия които знаят то ще е достатѫчно, но тия които боравят само с официалната наука, каквото и да пишем то не ще им каже нищо. Интуицията е схващание явленията непосредствено, вѫтре в себе си, чрез синохроността на трептенията или цветовете които им сѫответстват (но не доловените чрез физическото око) Този метод е още недостѫпен за широката публика, затова няма и да говорим повече по него, нито за неговите преимущества пред другите два. Едно не можем да премѫлчим, то е че този метод дава по голяма вѫзможност да се прониква в дѫлбочината на нещата и следователно истините открити чрез него траят хилядилетия. Той позволява да се видят тия истини в тѫмнотата на вековете, дори тогова когато културите, които сѫ ги носили на времето си, сѫ изчезнали почти всецяло. За него пространството и времето сѫ от малко значение; чрез него от пепелта изникват като феникс вековните истини, които сѫ служили като основа, като пѫрвични лѫчи достигнали до сѫзнанието на човечеството от началните дни на негова живот, та дори до днес. Те сѫ се пречупвали многократно и различно но винаги когато тѫрпеливият изследовател трѫгне внимателно, правящ грижливо точни корекции и отстраняващ наслоенията, той ще се добере до един от тия пѫрвоизточници на човешкото знание, които и след векове си остават ненадминати от никого. Нашата медицина е още далеч от онова познание, което ще ѝ позволи с една дума да вдигне Лазаря от гроба или сѫхрани трупа му за 6000 години. Ний днес предпочитаме да отречем един факт когато с знанията които имаме в момента не можем обясни. И това е хубаво — то е все едно да отложим по мѫчната си работа за утре. То е до някѫде и по-разумно. Но да се нахвѫрляме вѫрху хората, които претендират да знаят по-вече, които решават вѫпросите малко по-различно от нас, да им отказваме правото да имат мнение е факт, който не може да намери строго погледнато, оправдание в никакѫв мироглед. А вѫпреки всичко това той представлява най-широката практика както на миналото, така и на сегашното. Всеки век, строй или общество излизаше с свой вѫзглед на нещата, свои несѫмнени „истини“, своя правда и закони, които смяташе непременно за справедливи и се мѫчеше да наложи на всички. Минем ли през вековете и народите, всѫде ще намерим тия „истини“, които сѫ вѫодушавлявали хората и живота в своето време, и които за нас сега сѫ една отживелица по простата причина, че всяка отминала „истина“ е една заблуда и всяка сегашна заблуда е „истина", която е изгубила почвата под краката си. Логичността, закономерните отношения на нещата, схващани от индивидите или обществата сѫ били и ще си останат достатѫчно различни, доказващи само едно: различието на тия, които изучват единствената сѫщност, различието на средите през които минава девствено белия небесен лѫч за да се разсипе в хиляди искри и цветове.

В кой кѫт на миналото можем надникна без да намерим една „заблуда“ — сега за нас разбира се, а тогава за ония хора, една несѫмнена истина? Близо две хилядилетия человечеството в своята сѫвкупност вярваше в „истината", че плоската земя стои на едно място, а всичко останало небе се вѫрти около нея. Това гледище на вѫншното сѫответстваше на гледището на вѫтрешното: — человек се смяташе за цар на природата, най-висшето сѫздание, най-сѫвѫршеното над което сам Бог или Боговете — бяха се трудили лично да сѫздадат. Тогавашните учени, каквито и да беха те, математици и физици, обосноваваха всички свои изчисления на „факта“ несѫмнен за тях, че центѫра на вселенната е земята. Никое явление не противоречеше тогава на установаната им „истина“, защото ако сѫществуваше такова, то би потѫрсило своето обяснение, би изтѫкнало несѫответствието, следователно би ги накарал да потѫрсят обяснение в една нова „истина“. С разширение познанията и фактите, тя дойде с Коперника, дойде с Галилея, И хората, които смятаха че познават божествената мѫдрост, че имат знанието Божие, посегнаха вѫрху тия човеци, които носеха една нова истина, по простата причина, която от веки се повтаря, че приемат своето ограничение и своето познание за крайните граници в които Всемогѫщия можеше и трябваше да се изяви на человечеството! И до сега тая претенция сѫщесгвува и до сега случките от ежедневния ни живот подчертават тая ограниченост, която сгазва всичко, което не отговаря на разбиранията на „обществото“, „болшинството“. Забравяме едно — че истината се е откривала и е била долавяна само от едениците, които сѫ я тѫлкували на това общество и множество — и че когато се е казвала само от устата на един „луд“ Христос Исус (глава 10 стих 20 от Иоана) все пак тя е оставала една истина, независимо от опозицията на всичкото множество. Сѫвременното общество, в своето желание да нивелира, да критикува, изхождащо от мирогледа на средния интелект, ни напомня неволно приказката за древния тиранин Прокус умѫртвен от Тезей. Той имал едно кѫсо легло и всеки човек който би се отбивал да преспи при него, го турял да легне и за да му го направел по удобно и не му висят краката или главата — той ги отрязвал. По такѫв начин той вмествал всички в свойто прочуто легло — в какѫв вид — това е други вѫпрос, разбира се. Критиците някога, па и сега приличат на Прокуса. Те всичко успяват да наместят — в какѫв вид — това остава често пѫти неизвестно на широкота публика. Те имат свои мерки и мерят с тях света — това е несѫмнено едно тяхно право сѫвѫршено безвредно до момента, когато посегнат да секѫт и насилят. Насилието винаги е вѫрвело рѫка за рѫка с невежеството. Колкото и прочути имена да са носили тия прокусовци на миналите и сегашни векове, ако те беха познали не сѫщината, която може би ще си остане вечната загадка на човешкия род в сегашната му еволюция, а само историята на своите минали „истини“ културни обичаи, разбирания и схващания, те най-малко биха били по толерантни кѫм всичките мнения на своите сѫвременици даже когато коренно се различават от техните собствени. Тогава Иван Хус, Мишел Серве, Иероним Пражки, Жана Дарк, не биха изгорели на кладата, Христос не би бил разпѫнат, Европа не би видел, кѫрвавите религиозни войни, гдето с огѫн и меч се доказваше правотата на Божиите качества, не бихме имали днешните войни, светѫт би бил друг. Но без тях человечеството не би минало през коравия пѫт на личния опит, не би почувствало болката на раждането каквито само истинската майка чувства, не би имало понятие за изгледите на нещата, на собствените си дела, не би сѫзряло вѫзмѫжаванието си. Едничкото, което може да каже человек разбиращ трудния пѫт на движещето се в тѫмнина человечество, което, ограничено и невежо, е посягало да гаси всеки факел явил му се на помощ, като зло което нарушава установеният му „ред и истина“, е да повтори заедно с Великия Учител думите които ще останат за винаги емблема на свѫрхчовешкото: „Прости им Господи, защото не знаят какво правят.“ Та нима ако средневековните религиозни хора беха разбрали Христа, в негово име щеха ли да горят человеци? Ако те беха се проникнати от божествената всепрощающа любов, израз на която е слѫнцето греюще на всички, нима щеха да се делят на хиляди секти всички претендиращи че знаят истината и с нещастния си живот доказващи само, че тая „истина“ е мираж? Биха ли се убивали народите така с милиони, ако поне вярваха че има Бог, който бди и знае делата на всички? Не — в нас има само останали форми без сѫдѫржание. Ний приказваме за неща които сме престанали да имаме, нещо по вече — които като че ли никога не сме имали; боравиме с величини, които фактически не владеем. Светѫт ни е построен вѫрху „истини“, които дори като знаем че не сѫ такива, продѫлжаваме да подѫржаме.

Има закони писани има закони живяни — едните и другите сѫ различни, по някога даже противоположни. Причината на това лежи само в едно — человечеството има ценности, които не сѫ ценности, строи живота си вѫрху величини които му се струват от значение изключително за това, защото то самото не е достигнало до голямото стѫпало, от което да разбере, че светѫт, собствения му живот и всеобщия Бог сѫ едни безкрайни величини, че те сѫ едно и сѫщо нещо — единно и неразделимо и всичкото различие произлиза от незнанието, от невежеството което поражда нещастията. Тогава светѫт би бил друг — и той ще стане друг! Това е неминуемо! По кратките и мѫчни пѫтища на доброволното тѫрсене ли или по обикалящите пѫтеки на егоизма и личното щастие ще се вѫрви — резултата ще бѫде винаги един и сѫщи — само повече време ще се употреби. Но що значи времето за вечността, за безконечността от вечности, присѫщи на безсмѫртното в човека? И само когато той почувства в себе си това безконечно, малкия человек ще разбере и голямата, Абсолютната безконечност, ще я напипа в всеки факт, ще заживее с живота ѝ. Тогава нема да се рови в преданията и „истините“, а ще чете непосредствено голямата Божа книга на която Той е отбелязал за векове и векове своите думи с хиляди и милиони слѫнца и вселини...

Какѫв е сѫвремения морал? — Такѫв, какѫвто е бил през всичките векове: — двойнствен, писан и живян, желан и действителен, „добѫр“ и „лош“, морал на едениците и морала на множеството. Морал, това е пѫтя по който душата вѫрви за да тѫрси истината, следователно Бога. Той бил сѫщо тѫй различен както и понятието за Бога. Някога Вааловите жреци хранеха своя Бог с труповете на малките деца и това се смяташе в реда на нещата и законно. Преди сто и петдесет години аристократите на Франция имаха правото на пѫрвата брачна нощ — и това бе в реда на нещата ... тогава... Некои народи твѫрде морални в сравнение с нас днес, отиваха до там, че на всеки гостенин предлагаха и собствената си жена или дѫщеря — и това с най-твѫрдо убеждение, че правят един акт на гостоприемство1). Елините развратничаха публично в храмовете в чест на боговете. Изненадани кѫпящи се сѫвремени египтенки бягат закриващи си само лицето; 2) японските момичета от най-порядѫчните семейства минават като през един почти необходим етап на своето вѫзпитание през чайните домове, гдето тѫргуват с себе си до известна вѫзраст, след което се прибират в кѫщи за да станат кандидатки за женене... И всичко това е обичайно, „в реда на нещата“, не чуди никого, намира своето оправдание в миналия живот на тия народи и своето обяснение в специфичните условия при които е станало тяхното развитие. Ако пребродим историята на народите или културната история на человечеството, ний бихме се натѫкнали на маса факти, „истини“ и норми, които сега ни фрапират. А и нашите дни не сѫ лишени от тях. Та нима за турчина многоженството не е една форма общеприета, напѫлно позволена от законите, религията и обичаите му, когато сѫщото нещо е „престѫпление“ за християнина? Нима и сега не сѫществуват неща в известна част от християните, които се осѫждат от други, смятащи себе си за по-прави? Юдеите някога отритнаха християните като секта на безумни, които грубо нарушиха мойсеевия закон и затова ги преследваха с всичките вѫзможни средства; християните разрастнали се достатѫчно, завзеха дѫржавната власт и преследваха всеки който не мислеше точно като тях. Всеобщата уж черкова роѝ источно-православната и католишката. Някаква дума уж само ги раздели — в сѫщност — две различни схващания намериха претекст за да са оформят. Католиците дадоха живот на протестантите с хилядите им секти; источно-православната черкова нарече нашата, бѫлгарската, схизматична, сектанска, защото последнята беше взела присѫрдце националните интереси и искаше чрез черковния амвон да им даде едно решение. А нашата черква днес по сѫщия начин продѫлжава да анатемосва като еретици и сектанти всички които не мислят като стоящите на челото ѝ, па макар и тези „еретици“ да повтарят само собствените думи на Христа! Стара история, която изминалите векове като че ли не сѫ украсили с нито една нова дума ... Що е морал? Това е един вѫпрос от капитална важност. — Ако се отговори на него, струва ни се ще се отговори на всичко. Дифиницията, която дадохме погоре се нуждае от едно обяснение, нещо по-вече, от едно доказателство. Хората на днешния век искат всичко да пипнат с прѫсти; не се смущават ни най-малко и когато прѫстите им вонят — Те мислят че и с тях биха напипали и разбрали нежните цветове на душата, както по някога и слепородените протягат своите длани с смѫтно желание да проумеят светлината, за която имат понятие само като топлина...

Ний само ще очертаем нашето схващане — степента в развитието на всекиго ще му покаже до колко и какво от предложеното може да бѫде верно. Като всяка хипотеза, тя ще ни послужи само да си обясним някои явления — от всички най-напред самият человек, а от там до някѫде олесни и темата която започнахме на тия страници. И тѫй що е морал? Тоя вѫпрос ще получи отговора си само след отговора на другия вѫпрос: Що е истина?, свѫрзан неразривно с третия вѫпрос; що е человек? Твѫрде малко са страниците за да се отговори изчерпателно на тоя голяма задача, но с неколко думи само ще се помѫчим да сторим това.

Человек е една частица от вечна безсмѫртна субстанция, която в своят цикл на развитие вѫзприема много форми до като самосѫзнанието достигне степента на това свѫрхсѫзнание от което се е отделил. В тоя дѫлѫг пѫт, който обгрѫща векове и вечности, человек е преминал през много форми на своето сѫзнание и през много още ще премине. Макар и трѫгнали от един источник, изминатите пѫтища на всеки индивид и колективитети са различно дѫлги, затова и всеки се намира на различни височини на сѫзнанието. Две са главно посоките по които водят тия пѫтища. От центѫра — источника кѫм периферията и от периферията кѫм центѫра. Отдалечаващите се от Центѫра са разделящите се лѫчи, бѫрзината на които намалява с отдалечаването, при което намалява и „топлината“ на индивидите, които посредством „егоизма“ се оформяват по вѫзможност по пѫлно, обхващащи всичко вѫзможно да вѫзвеличи силата на еденицата или еденицата — колективитет. „Волята“ е вѫншното проявление на това движение, а сѫвекупността от отношенията на това движение спрямо другите образува „характера“ и „качествата“. Когато то сѫвпада с общото движение в дадено време то е „добро“ „правилно“ — и обратното. Движението от периферията кѫм Пѫрвоизточника — центр се характезира с едно „обрѫщение“, сѫзнание сѫществуването на тоя Центѫр и промената в посоката на движението. Радиално прѫснатите лѫчи започват да се приближават. Явяват се чувствата на общност между индивидите или колективитетите за произход и бѫдаще — „Един с Вашият Отец горе на небето, а Вий братя сте“! Тогава се явяват нови взаимни отношения, които на нашия условен език може да се наричат пак с думите „добѫр" или „лош“ „характер“ „алтруизм“. Всичко това са обаче само сѫстояния на сѫзнанието, едно движение посоката на което може да бѫде различна. Самата земя в своето сегашно положение се намира в дѫното на своята крива или както казват в положение D.1) Веднаж на това място, тя сѫставлява детерминнраще условие на целия человечески род и е очертала и границите в които ще се развива нашата „свободна воля“ „характер“ и „вѫзгледи“. Ний сме на края на свята периферия.2) Има индивиди и колективитети сѫзнанието на които още бяга кѫм периферията — има и такива, които са почувствали притеглянето на Пѫрвоисточника, обѫрнали са се, видяли са Го и сѫзнателно крачат кѫм него. Живота на земята, както и на всякѫде другаде, ще вѫрви по своят пѫт, макар под разни форми. Подобно на някоя комета ще бяга кѫм далечината с невѫобразима бѫрзина, за да се вѫрне макар и след хиляди години кѫм слѫнцето. Това са „вдишанията и издишанията на Брама“, прилива и отлива на вселената. Както самото вѫртение отдалечение и маса на планетата от слѫнцето дава и стойността на нейната собствена тяжест, така и това движение на тия монади-сѫзнания било като прости индивиди или като по сложни колонии от индивида, се характеризира всецяло от тяхната далечина от Центѫра пѫрвоисточник. Колкото са по-близо толкова движението е по-силно, било на отдалечаванието, било на приближаването. — Това движение схванато по един или други начин ще бѫде изразено с думите на „добро“ или „зло“, правилно или не, с оглед на това по каква посока се движи околното. Но вѫн от това относително класифициране на нашето движение (а от там и на „качества“, „характери“, „познания“ и „воля“) има и едно друго което би било по обективно. То е намерило израза си в пѫтя на богочеловеците. Понеже те винаги са по близко до пѫрвоисточника („Аз и Отец сме едно“) то когато говорят че са „пѫтя, истината и живота" те казват действително една истина. Те са пѫтя без криволици — тяхното сѫзнание и живот се е сляло с това на Пѫрвоисточника; те са разбрали неговата воля сила, станали са нейни проводници и чрез тях истината е станала реална, а чрез нея и животѫт е добил смисѫл. В нашата степен на еволюция, бих казал в нашата далечина от Пѫрвоисточника, ний преживяваме колебливата форма на противоположните движения, контраса. Един още бягат кѫм периферията, други се колебаят през дѫлги години, трети бавно макар започват да обрѫщат лицето си кѫм посоката на тая пѫрвична козмична сила, която ги е тласната в пространството. Те започват да разбират това, което по-рано не са и подозирали, чувствата им се променят, а мислите им добиват нова направление и друго сѫдѫржание. Достатѫчно е да се промени само посоката, за да добие нов вид всичко друго. Тогава веднага ще станат ясни и словата на Христа: — „При мен може да дойде само тоя, когото Отец ми е привлякѫл“. Така очертана с малко думи сѫщината на човека и неговите проявления в взаимноотношенията му спрямо другите, вече може да се дадат щрихите на морала погледнат от козмична страна: — движение на вечното в човека — душата чрез пѫтя-истина кѫм центѫр-Пѫрвоизточника — Бога.

Моралѫт би трябвало да бѫде наука базирана вѫрху сѫщите математически изчисления, както и всяка друга наша наука. За жалост величините, с които се борави при него са още твѫрде големи за малките познания, които има человечеството. То още твѫрде много си служи с догатки и допущения там, кѫдето изчисленията, опитите и наблюденията биха дали много по-точни резултати. Отказа на сѫвременната наука да вѫзприеме методите и принципите дадени от Великите Учители, бавността на действующите причини, висотата на полетата в които те се оформяват за да вѫздействат на физическия свет — всичко това са сѫществените мѫчнотии, с които се сблѫсква научен изследовач на тоя вѫпрос днес.

За сега морала, нашия сѫвремен морал, е взел две твѫрде различни форми на исказ : едната сѫдѫржа писания морал, пожелания, нуждния уж морал на нашето общество ; другия представлява реалния морал, по който отива действително всекидневния живот. Когато се говори за единия, защищава се чрез другия — от там и онова лицемерие, което е лежало в основата на сѫвремения порядѫк. За нас, обаче, и то е едно положително качество: то показва, че и тези, които живеят и защищават тоя морал са недоволни от него и за да го приемат несѫзнателно се заблуждават или сѫзнателно заблуждават като му дават една по-приемлива и по-логична форма в очите на другите, та и своите собствени. Да не харесаш нещо е пѫрвата стѫпка кѫм заместянето му с по-хубаво. Най-после рисуващи го по-добро, те неволно ще накарат своите слушатели да мислят, че по доброто е потребно, по-справедливо и следователно, последните ще им го изискат или наложат един ден. И лицемерието играе своята рол в общия градеж, колкото и абсурдно да е това на прѫв поглед.

Сѫвременен морал в нашето християнско общество, вѫпреки очакванията ни, има много малко, да не кажем никакви, християнски основи в себе си, ако не считаме етикетите, които не сѫдѫржат нищо. Ние като християни би трябвало да изберем и очертаем пѫтя, Истината и живота си по стѫпките на Онзи, който даде своя живот за другите и чрез смѫртта си победи смѫртта, за да ни покаже истинността на нашето безсмѫртие. Той бе ни вдигнал погледите кѫм небето, чийто синове ни канеше да си спомним че сме, да сѫзрем вечния си баща, който знае дори косите на главата ни и без чиято воля ни едно врабче не би паднало — ний се задоволихме да го признаем само него за син Божи, да вземем името му като една емблема под която щеха да се редят найпротивоположни разбирания и забравихме сѫвсем, че „да станем сѫвѫршенни както е сѫвѫршен Отец ни на небесата“ и да правим дела и по-големи от Исусовите всеки един непременно требва да мине през сѫвѫршенството и на Сина!...

Сѫвремения морал се изразява в правните схващания на хората, сѫзнанието им, социалните отношения и религиозните вервания, които дирижират вѫтрешния духовен живот, който пѫк от своя страна обуславя реалния израз на действително вѫзприетите истини, които се живеят, ако не от всичките членове на едно общество, поне от тяхното мнозинство, които чрез организираната дѫржавна власт го налагат и на останалите. Сѫвремените права на „свободния" гражданин, погледнати в своята сѫщност, се свеждат често най-после кѫм красиви фрази дори в днескашния „просветен“ век. Причините за това са много и дѫлбоки — некои поне от тях ще се помѫчим да изложим.

Двойнствеността в сѫвремения християнски морал е една типична черта и основна причина. Тя се появи от самото начало при обстановка за която по-рано само набелязахме. Приемание на християнството като дѫржавна религия беше и пѫрвичния момент от който скритите тежнения на новопокрѫстените добиха санкция да се изявят като господарующе течение, което требваше тепѫрва да даде очертание и окраска на всичкия живот на европейците. Дѫржавата бе израсла до една форма, минала през много изпитания. Републиките беха сменявани от империи, империите се разпадаха на олигархии за да се удавят в крѫв и изчезнат всред развалините на една отиваща си култура. В една или друга форма, обаче, дѫржавата винаги бе имала за основа езически морал, една многобожеска религия, която макар и да бе отпаднала сѫвсем кѫм края, все пак бе сложила вековен отпечатѫк вѫрху хората, които беха се намирали под нейното влияние; вѫрху институтите, в които техния обществен и икономически живот бе намерил изказ; вѫрху самия начин на преценка правовите обществени и индивидуални рѫководни норми. Тия схващания в народите беха дали началото на цезаризма — силния абсолютен монарх, около когото по име само бе останал некакѫв сенат, представляващ регулятор на самовластието, което бе се обѫрнало, от многото претенденти за сѫблазнителния престол, в окончателно безвластие.

Рим бе израстнал от едно неизвестно място — в империя, владеюща почти целия свят. Почвата му бе пропита с потта на робите, които говореха на всички познати езици; крѫвта на тѫлпите, които ту господаруваха, ту биваха избивани или водени да се избиват и най-после „варварите, които носеха нещо много поздраво в себе си и които дорасипаха тая култура, която бе преситена на всичко, без да има достатѫчно това, което беше най-нуждното : — основа на живота, смисѫла и упората му — морала. Всякога в индивида или нацията разрушението започва от най-нежната му част — душата. Но пѫк и никога от това разрушение не е последвала обща смѫрт. Винаги е имало само една трансформация, една идея се е заместила с друга повисока, no-истинна, по-приемлива. Тѫкмо когато едно лице или нация изживява последните трохи на своят морал, некѫде близо или далече, в некоя пещеря, сред беднотията и природата, гонена от старото се заражда нов морал, нов свят, нов живот, нещо по-здрво, по-високо и на небето пламва новата звезда. Мѫдреците от стария свят отиват да ѝ се поклонят. Така е било — така и ще бѫде. Умиращето езичество бе заменено с християнството, а клатушкащия цезаризѫм сѫс станалите за посмесище сенатори, зад които не стоеше вече никакѫа народ, а само срамен спомен на недалечното минало, когато те се кланяха на императорския кон или оправдаваха матероубийцата Нерона, — с национални господарства, в които царѫт беше и вожд иа вѫорѫженият народ — а болярите — войводите му.

Разлагащата се империя намери в християнството един сѫюзник, нещо по-вече — едно организирано множество, един сѫществен стимул, който даде авторитет на нейната йерархия и смисѫл на дѫржавния ѝ живот и поданици. Местото на отиващата си, разкапала в разврат аристокрация, бе заета от новата духовна аристокрация. Когато по кѫсно дойдоха и турците, загиващата изцяло източна империя пренеса прерогативите си, дрехите, короните и блясѫка вѫрху черковнкта иерархия, под който скрит вид остана да сѫществува и до днес. Но тоя форма на управление, с всичкия свой комплекс от правила норми, които регулираха взаимноотношенията на поданиците, беха се формирали при други условия, друга култура, други схващания от колкото християнските и естествено бе че те щеха, по-вече или по малко, да се различават по между си. На християнството и тия които го представляваха предстоеше или резко да се произнесет срещу всичко това, което не отговаряше на основните им принципи, или пѫк мѫлком да се заемат с реформирането им, в смисл да се приближат кѫм тия разбирания и живот в Христовите истини за които се говореше в Евангелието и бяха живели апостолите и учениците. Не стана обаче нито едното, нито другото. От преследвано и гонено, християнство се виде поставено не само на равна нога с старата религия, но нещо по-вече — предпочетно. Боговете си отиваха, трябвяше на мястото им да дойде други. По име бе провѫзгласен Христос, но само по име — всичко друго, като изключиа некои чисто езически ритуали (и то не всичките) беха останали. Християнството даде малѫк отпачатѫк вѫрху живота. Напротив, дѫржавата като цяло, остана с своите схващания и види се като главна договоряща страна, наложи и своите разбирания вѫв всички по-значителни области на живота, като остави ролята на цѫрквата да бѫде един адвокат, който щеше да дава небесни санкциѝ на земните ѝ дела и по тоя начин щеше да ѝ вѫрне, изгубеното най-нуждното всред народните маси — авторитет. С тоя ход езическата дѫржава спази своята целост и сѫществувание тѫкмо тогава, когато християнството изгуби с него всичко най-светло, най-чисто, найзначително. По някога една крачка само раздяля коренно две епохи в един и сѫщи живот. Горнята с една от тия крачки. Пѫрвенците на християнството, като направиха тая фатална крачка, не забелязаха своето падение тогава, защото основните Християнски принципи, които беха достигнали до тях, беха вече значително смекчени и забулени от схващанията на множеството, което бе нахлуло в редовете им, без да бе имало достатѫчно време и условия за да преживее това вѫтрешно „вѫзкресение", което даваше понятие за „царството Божие вѫтре в нас“ и от сѫзнанието на което само се почваше истинското християнство. Християните беха до толкова значително дезориетирани от появилите се „тѫлкувания“ на многобройни лѫжефилософи, че пред едно оспорвано „небесно царство“, за вида на което се водеха люти разпри, те вѫзприеха една реална земна власт, която даваше на убеждението им поне една санкция на безопасност, ако не още доходност, която щеше да дойде по после. От тогава дѫржавата преследваше своите цели с всички средства, а израслата вече дѫржавна цѫрква благословяваше, дори тогава, когато споровете и вѫпросите се разрешаваха с крѫвта на собствения народ... По някога само вѫв вековете, когато отслабваше имератора и Папата, „представителя на Бога на земята“, поискваше да тури рѫка и на светската власт, се раждаха борби в които един или друг вземаше времено надмощие, но в единия и другия случай народа винаги плащаше разноските с щедро раздаваните мѫки и обилно проляната му крѫв. Най-после дѫржавата като власт, организираща материялните сили на народа, взе надмощие. Цѫрквата си остана в една подчинена рол, макар че това положение тя и до сега официално не признава. По някога само се раждат конфликти, които винаги се разрешават по типичен начин — за сметка и гѫрба на тѫрпящия народ.

Но този сѫществуващ в основите на сѫвремения живот дуализм е сложил своят печат вѫрху всички институти и отношения на днешната дѫржава. Така в нашите ежедневни постѫпки ний вместо да имаме максимите и заповедите на Христа като пѫрвоизточник на живот, си служим още с нормите на римското и други езически права, редим на основание тях закони и наказания, които нямат нищо общо с християнството. Последното е викано обикновено само да внуши сграх пред изпѫлнението им с една плащана клетва...

Над главата на сѫдийте често виси разпятието, но те никога нямат смелост да заговорят в Негово, на Разпѫнатия, име. Те инстиктивно чувствуват че Той е умрял не за тия „истини“ за които те осѫждат своите братя, че Той никого не би осѫдил, както не осѫди и тия които го разпнаха, защото болните хора имат нужда не от сѫдии и палачи, а лекари; гладните хора от хляб, а не затвори и бесилки...

Ний признахме Христа за Божи син, за Бог, а му отказахме правото и знанието да реди живота ни. Ний дадохме по-вече кредит на някакви хора, отколкото на Божеството си, с името на когото се кичим и учението на когото уж изповядваме...

Пред всеки разумен човек тая дилема трябва ясно и недвусмислено да бѫде поставена. Или Исус бе Бог и в неговото учение се сѫдѫржа пѫтя, истината и живота и следвателно чрез Него и само чрез Него ний трябва да урегулираме живота си като едничак авторитет, или пѫк ний не сме никакви християни, той не е никакѫв Бог, щом не му е стигнало толкова ума поне колкото на нашите професори, които калѫпят по хиляди прависти, доктори и богослови на годината, чрез които народа ни се сдобива с „правосѫдие“, „здраве“ и „православие“. Место за нещо средно си няма смисѫла. То е само една самоизмама, едно люшкане, един начин на узаконявание престѫпления. Когато един закон се не знае престѫпление нема, но когато се знае, проповядва и неизпѫлнява — сѫществува вече едно положение, което не може да бѫде нормално и което не може да има в края на краищата изгодни последствия нито за индивида нито за колективитета. Морала — това е движение по една права линия — всеко криволичене е сѫпроводено и с излишно страдание, защото големия математик — природата дѫржи невидима, но точна сметка за всяко отклонение и се разплаща дори след хилядилетия, които за нея сѫ само няколко мига.

Всѫде дѫржавата е запазила за себе си пѫрвенствующата рол, человекѫт е турен пред Бога. На реалното, на вечното сѫ дали да урежда мечтите на хората, а живота сѫ си поверили в слабите човешки рѫце. Днес като че имаме повече вяра в колебливия човешки ум, който всеки ден ни дава доказателства за своите заблуждения, отколкото в думите на един признат от нас Бог! И това е лесно обяснимо — да разберем Божийте думи и да ги заживеем е твѫрде трудно, искат се големи усилия, развит интелект; иска се степен на самосѫзнание от което ний сме доста далеч и за достигането на което, по ред причини, не сѫ правени достатѫчно системетически усилия. Да вземеш, намираме че е още твѫрде естествено; да дадеш — трябва да помислиш доста днес, а да се раздадеш — това е мисѫл още твѫрде чужда за обикновения човешки мозѫк в сегашното му сѫстояние.

Частната собственост, която е основа на сѫвремения строй е сѫщо тѫй една преживелица, остатѫк от миналото, която не може да бѫде обосновена на истините, които проповядваше Тоя, който нямаше где глава да подслони, а като бездомник минаваше бос от село на село и се хранеше кѫдето намереше, дори между прокудените митари и нечестивите самаряни оскверняващи даже с присѫтствието си юдеите. Някога Ананий и Сапфира, които продадоха имотите си и искаха да влезат в апостолската комуна умреха, защото бяха сторили големия грех да задѫржат част от цените на собствения си имот, за себе си. И такава награда за тяхното деяние се стори напѫлно естествена на ония, които беха се лишили вече от всякаква собственост и живеха като едно сѫрдце и една душа. Техните заместници днес, които носят скѫпото име на Христа, не само че признават частната собственост, като едно неминуемо условие за сѫществуване, ами са готови да се нахвѫрлят вѫрху всеки, който би посегнал вѫрху нея. Те винаги охотно говорят за Бога и небесното царство, но винаги в живота си предпочитат да заместят всичката надежда за небесния живот за неколко шепи злато на земята. Те днес продават небесата за паница леща, без дори да сѫ достатѫчно гладни за да я излапат. И това е лесно обяснимо — християнизма за тех е един ритуал, култ, установени обряди на „тѫлкуватели“ и „тѫлкуватели на тѫлкувателите“, источник на доходи най-после, но в никакѫв случай една несѫмнена истина изречена от устата на Спасителя, подкрепена с целият му живот на земята, неминуемо условие за сѫществувание.. . Те винаги сѫ тѫрсили не да изпѫлняват „волята на Отца“ както Той е правил, а да намерят само оправдание на своите постѫпки. Те на Него сѫ гледали и гледат сѫщо както и дѫржавата на самите тях — като на един защитник в когото трябва да намерят оправданието си — тѫй както някога гледаха старите книжници сѫвременици на Исуса на закона Моисеев. Те говорят на всички за Бога, но и сами не вярват достатѫчно: — вярващия в богатството и могжществото на баша си син, никога не би сѫбирал тлените „богатства които рѫжда разваля и молец пояжда“, щом Той би могѫл да му даде нетлените богатства на вечността „Не е ли писано в Закона ви: аз рекох: „Богове сте“. (Йоана глава 10 стих 34) Аз сѫм син Божи“!

При такова разбирание, което е станало плѫт от плѫтта и крѫв от крѫвта. земните богатства ще изгубят всичкото си значение и ний ще престанем да сме свидетели на парадоксалното явление да виждаме представителите на босия Исуса да се кичат с скѫпоценни корони и патерици, златоткани дрехи и вѫпреки заветѫт му: „даром приехте, даром раздавайте“, да подлагат рѫка за пари, като в кой да е дюкен. Никога не обвинявам — нека ми простят тия, които биха се почувствували обидени от горните ми думи. Зная че те това правят от липса на вяра. Ако те само знаяха че сѫществуват и други богатства освен земните, ако действително вземаха думите на Тоя, когото кичат с името Бог за несѫмнени истини, те биха трѫгнали кѫм тия богатства и неминуемо биха ги намерили, защото ако ний можем да имаме истински думи, Бог никога не е имал други! Ако те разбираха „волята Божия“ тѫй както я разбираше неговият пѫрвороден Син, те не биха заливали света през столетие с реки крѫв и не биха горили хора до преди сто години по костерите на инквизицията1) Те биха се взрели по-добре в сѫществующия свят и не биха туряли всеки срещнат на прокусовото легло да му режат краката, когато не отговаряше на техните понятия за нравственост, вара, познание или живот. Вкарано божественото сиреч разумното дадено чрез Христа в нашия живот, той би станат по-смислен, отношенията би се променили, а самите те водачите, не биха имали нужда да подлагат никому рѫка за пари срещу словото на Бога или неговото тѫлкувание; биха изчезнали величествените каменни храмове за да изникнат живите храмове на любовта в сѫрцата на христаяните. Но тогава, може би, и посредниците между Бога и человека от самосебе си биха станали лишни...

Частната собственос е легнала като тежѫк облак вѫрху сѫвременното духовенство с целата си тяжест — нещо по-вече тя е завладала почти изключително живота им и всичките им деяния сѫ само маскирани стремления да се сдобият с по-вече материялни богатства, вѫпреки всичкото противоречие на тоя фак с основните принципи на християнството, гдето в голямото общо семейство на небесния баща може да има сако равни братя. Нито те вярват в това, нито пѫк сѫ успели некого да накарат да поверва и ги третира тех самите така.

Едно е несѫмнено — моралѫт базиран на частната собственос, законите и обичайте охранващи я, вѫзпитанието което цели почитта ѝ истѫкващо я като цел на живота, може да имат много основания и то достатѫчно разумни, но нито едно от тях не се корени в Христовите думи и живот, Веднѫж е тѫй, ний или сме християни, само по име, които си живеем още в езически сѫотношения и морал, или пѫк сме и ще сме истински последователи на Исуса, които трябва не да решаваме тоя вѫпрос, защото той отдавна е решен категорично от самия Христа чрез живота му, а само да приложиме в живота си това решение и станем действително такива каквито трябва да бѫдем. „Само който прави думите ми ще види царството небесно“ — казва Исус, сиреч царството на истината, мѫдростта и любовта е достояние само на следващите стѫпките му, на живеющите оповестените от него принципи.

На кого се опира и днешния обряд в християнските цѫркви? Очевидно не на Христа, който дойде тѫкмо за да покаже негодността на тия които се кѫлнеха в златото на храма. — „Безумни и слепи, питаше Той преди двадесет века, кое стои по-горе: златото или храма, който освещава златото (Матей глава 23 стих 17). Разтворете целата 23 глава от евангелието на Матея и ще ви се стори, че Христос се е изправил в една от днескашните цѫркви с позлатени икони и изписани тавани, в която полумрака се е надвесил над сводовете, а свещите межделиво трепкат пред образите на тия, които с крѫвта и живота си някога запечатаха своите убеждения. В странни дрехи сѫвременни „цѫрковни отци“ раздават божата правда срещу монети или дрипави банкноти, спорят за поделбата им, или пеят нещо некому, с вида на един притиснат от необходимостта да гѫлта неприятни лекарства. Техните лица и вид нямат онази озареност, която красеше и краси хората до които се е коснала вечната светлина. Вместо нея на всякѫде е блясѫка на златото, вместо думите на Христа — песнопения, вместо живота Му — ежедневния живот на хора, които си угаждат в всичко, сѫрдят за дреболий, ламтят кѫм богатства...

И проехтяват отнозо думите на чистия Галилеянин строги, ясни и неумолими, като самата сѫдба, рисуващи и сега една действителност, както и преди две хиляди години:

„и рече: на Мойсеевото седалище седнаха книжници и фарисие;

и туй всичко що ви кажат да пазите, пазете и вѫршете; а според делата им не постѫпвайте, защото те говорят, а не вѫршат:

Вѫрзват товари тежки и мѫчни за носене и ги турят вѫрху плещите на человеците, а не искат и с прѫст да ги помрѫднат;

и всичките си работи вѫршат, за да ги видят человеците; разширяват своите хранилища*) и правят големи полите на дрехите си;

Сѫщо обичат пѫрво място по гощавките и предни седалища в синагогите,

и поздрави по тѫржищата, и — да им казват человеците: учителю, учителю!

А вие недейте се нарича учители; защото един е вашия учител, Христос, а всички вие сте братя;

и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата: (к. м.)

И наставници недейте се нарича, защото един е вашият наставник, Христос.

По големият между вас да ви бѫде слуга (к, м,).

Защото който се превѫзнася ще се смири; а който се смирява ще се вѫздигне.

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, загдето затваряте царство Небесно пред человеците; защото сами не влизате и входящите не пущате да влезат.

Горко ви, книжници и фарисеи, лицимери, загдето испояждате домовете на вдовиците и лицимерно дѫлго се молите ; затова ще получите най-тежка пресѫда.

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, загдето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената, дваж по-вече от вас.

Горко ви, водачи слепи, които казвате: ако некой се закѫлне в храма, не е нищо; но ако някой се закѫлне в златото на храма, задѫлжава се.

Безумни и слепи, кое стои по-горе : златото или храмѫт, който освящава златото?

Сѫщо: ако някой се закѫлне в жертвеника, не е нищо; но ако някой се закѫлне в дарѫт, който е вѫрху него, задѫлжава се.

Безумни и слепи, кои стои по-горе: дарѫт ли, или жертвеника, който освещава дарѫт?

И тѫй, който се кѫлне в жертвеника кѫлне се в него и в всичко що е вѫрху него;

И който се кѫлне в храма, кѫлне се в Оногова, който го обитава;

И който се кѫлне в небето, кѫлне се в Божия престол и в Оногова, койта седи на него.

Горко вам, книжници и фарисеи, за гдето давате десятък от гюзум, копѫр и кимион, а сте оставили най-важното в закона; сѫдѫт, милостта и вярата, това трябваше да правите и онова до не оставяте (к. м.)

Водачи слепи, които комаря прецеждате, а камилата гѫлтате.

Горко вам, книжници и фарисеи, загдето чистите от вѫн чашата и блюдото, когато вѫтре те сѫ пѫлни с грабеж и неправда.

Слепий фарисеино, очисти пѫрвом извѫтре чашата и блюдото за да бѫдат чисти и отвѫн.

Горко вам, книжници и фарисеии, лицемери, загдето се оприлигавате на варосани гробници, които отвѫн се виждат хубави, а вѫтре са пѫлни с мѫртвешки кости и с всека нечистота.

Тѫй и вие от вѫн се показвате на человеците праведни, а извѫтре сте пѫлни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, загдето зидате гробници за пророците, украшавате гробниците на праведните.

И казвате: да бехме в дните на нашите бащи, не щехме да станем техни сѫучастници в проливане крѫвта на пророците;

С това свндетелствувате сами против себе си, че сте синове на ония, които сѫ избили пророците.

Допѫлнето проче и вие мерата на бащите си !

Змии рожби ехиднини, как ще избегнете осѫждането за в геенната?

Затова, ето, Аз пращам при вас, пророците и мѫджрците и книжници, и вие едни ще убиете и распнете, други ще биете в синагогите си и ще гоните от град на град.

За да падне вѫрху ви всичката крѫв праведна, пролена на земята, от крѫвта на праведни Авеля до крѫвта на Захария сина Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника:

Истина ви казвам : всичко това ще падне вѫрху тоя род.“! (Цитирано по Евангелието от Синода 1909 год.)

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Основата на обществото си остава в християнските дѫржави, поне на глед, моногамното семейство. Влизанието в сѫчетание на две сѫщества Христос е гледал като на нещо твѫрде важно, а чистотата като необходимо условие на живота, когото ний наричаме морален, вместо нормален. Дори погледа само, скритото мислено пожелание е било достатѫчно да оскверни душата с прелюбодеяние. Нашето сѫвремено общество е лишено от тая чистота, а и никой, като че ли не му е дал достатѫчно уяснения за важносста ѝ. И в бракѫт ний забелязвзме двойнственият отпечатак на дѫржавата и цѫрквата. Едната гарантира тѫй наречените гражданските права и задѫлжения на сѫвпрегащите се (сопругвпрег) в новият живот лица; цѫрквата оставаше за себе си делѫт да извика небесната богословия вѫрху тоя сѫюз. Тя я даваше и дава вѫрху всевѫзможни двойки — и когато сѫрдцата им трептят от взаимно желание, като и когато грохналия старец си купува с милионите току що разцѫфналата пѫпка... Няквлко обряди измислени от „тѫлкователите“, украсени от спомените на езическото минало, допѫлнени от обичаите на страните, всичко това немаще нищо общо с християнството; вѫзлагат се рѫце и венци — и обещава се небесна благодат вѫрху всякакви глави, стига да имат кисий, които достатѫчно да заплатят... И резултата е винаги еднакѫв. Дадените от законите на страната права и задѫлжения всѣкога сѫ нещо реално; зад закона има една принудителна санкция. Изляната обаче „небесна благодат“ чрез платените рѫце и приказки на свещениците никѫде не се проявява — хората си живеят от векове все тѫй нещастно, измѫчвани от болести, недуразумения, нещастия... Едно от двете: или тая „благодат“ и „небесна санкция на брака“ сѫ една фикция, форма без сѫдѫржание, една плащана церемония, средство за препитание, или пѫк действително с тия обряди тя се призовава вѫрху главите на новобрачните. — Всесилния я дава, но слабия человек я разваля или отменява. ... Може да се приеме едното или другото от всекиго, според това, до колкото в него мисѫлта се рѫководи от неумолимата логика на действителноста или пѫк интереса господарува над всеки морал и порив.

За нас лично „освещаванието“ на бракѫт е изгубило смисл не заради това, че от него нема нужда, а защото „осветителите“ му сѫ скѫсали отдавна своите врѫзки с тая вечна светлина, която е греяла от Христа и ако даряват нещо, то не е това което се чака: — вместо благодат нещастия се сипят вѫрху главите и стѫпките на сѫвремените хора! И може би нещастията ще минат в гѫрмотевици в бѫдащето, защото казаното е: „когато слепият води слепият — и двамата падат в ямата"! А там кѫдето има зрящи и светлина, няма нещастия, няма и смѫрт. Не може да има морал в брака, в който не присѫтства Бог. Сега само по име Го зовят устнате, защото сѫрдцата с друго сѫ запѫлнени. А „гдето е сѫкровището ти, там е сѫрдцето ти“!... За сѫжаление сѫкровищата на днешните люди сѫ в кисиите и касите им. ...

И в свойте отношения по между си народите не следват завета на Христа. Те вѫрвят по свойте закони, зад които стои вѫорѫжената сила като страшен чук, готов да се стовари вѫрху главата на несѫгласния с тях, власт имеющите — сѫщите които някога разпѫнаха Исуса. Днешната дѫржава си остава, вѫпреки Христа, един принудителен институт. Вѫтрешното преживявание и образуването нов обществен ред, започнало от апостолските кумуни, бе спряно като сѫзнателен процес и вѫзприетата стара форма на дѫржавата, натовари с тежѫк баласт сѫвеста на всеки християнин. Той се сети окован в веригите на нейните форми и институти. И напраздно се бори през векове, дори до нашите дни, да се отѫрве от тези неумолими железни обятия. И до ден днешен организираната дѫржавна сила, туряна в движение от „религиозните“ хора и благославяна от свещеници, праща милйоните собствени сѫнародници на международните касапници. Като неможе да им даде сносен живот на земята, сѫвремения силен дѫржавник предпочита да се отѫрве от тях, а духовните водители народни санкционират това избивание с своите общания да разтвори Бог широко небесата си за жертвите. И може би Той ще ги разтвори, защото невежеството на масата е което, като я прави играчка в рѫцете на хитреците, сѫщевременно я и оправдава в Божите очи. Но спомнят ли си те думите Му, които той някога изричаше: — „тежко на тоя, който сѫблазни малкия брат“!

Когато свещеника вдигне крѫста да благослови изтрѫгнатите от обятията на жените мѫже, бащите — от малките обвити около шията им детски рѫчки, синовете — от огнищата на плачущите майки, всичките надежди на които се крият в това чедо отглеждано през дѫлги дни и нощти на скрѫб и мизерия, от когото сѫ очаквали облекчение на последните дни — нека си спомнят думите на Тоя, който невга, отдавна наистина, не само изрече; но и засвидетелства с своята смѫрт думите: (глава 6 стих 26—38): от Лука.

„Но вам, които слушате казвам: обичаите враговете си, добро правете на ония, които ви мразят

благославяйте ония, които ви проклинат и молете се за ония, които ви пакостят

На тогова, който те удари по страната, обѫрни и другата; а на оногова, който ти отнеме горната дреха, не пречи да ти вземе и ризата.

Всекиму, който ти проси, давай, и от оногова, който ти е взел нещо, не изисквай назад

И както искате да правят вам человеците, тѫй и вие правете тем

И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам благодарност? Защото и грешниците обичат ония, които тех обичат.

И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам благодарност? Защото и грешниците дават заем на грешници за да получат сѫщото.

Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и на заем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бѫде наградата голяма, и ще бѫдете синове на Всевишнаго; защото той е благ кѫм неблагодарни и кѫм зли.

И тѫй бѫдете милосѫрдни, както и вашия Отец е милосѫрд.

Не сѫдете и нема да бѫдете сѫдени; не осѫждайте и няма да бѫдете осѫждани; прощавайте и простени ще бѫдете.

Давайте, и вам ще се даде: с мерка добра, натѫпкана, стѫрсена, и препѫлнена ще ви изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мерка мерите, с такава ще ви се отмери.

(Цитирано по Евангелието превод и издание на Синода 1909 г.)

Днес „християнските“ народи предпочитат в своите отношения с „езичниците“ да приказват по вече с гѫрлата на своите грамадни топове отколкото с всичко друго. Тия народи пращат и мисйонери, които учат „диваците“ на великото Христово учение. В що се сѫстои негивото величие пред дивака? Как ли те му дават да проумее любовта Христова и неговото самопожертвувание? Не се ли червят те пред тях? С какви хитри извѫртания и лукави умствания могат да примирят грамаднините чудовищни топове и смѫртта на крѫста на един идеалист, пожертвувал се за всички нещастни, отритнати и обидени в света? Нали ако дивака вземе свещената книга в рѫката си ще прочете и думите му: (глава 20 от Матея стих 25—28)

„Вий знаете че господарите на народите господаруват над тех и големците ги владеят. В вас обаче не ще така да бѫде; но който иска да бѫде големец между вас, нека бѫде слуга вам; и който иска да бѫде прѫв между вас, нека ви бѫде раб; както Син Человечески не дойде да му послужат, но да послужи, и да даде живота си откуп за мнозина“.

Какво ще помислят те за нас? Четѫт ли тия думи и накичените с триари папски, осеяни с безценни камѫни и които през целия си живот ограбват стадото, което трябва само да водят? Като ги четѫт помислят ли за себе си и другите или в тяхния речник думите сѫ тѫй обѫркани по смисѫл и сѫдѫржание, та те схващат своето удоволствие като „слугувание“ на света?

Невежи или заблудени и заблуждаващи, те сеят тия плевели от които може само нещастия да се родят...

Водачите на народите когато закарват тѫлпите на касапница сѫ винаги придружени от лѫжехристиянското свещеничество, което уверява нещастниците че това е волята Божия. И в двата противоположни лагера тая „Божа воля“ и „Христово желание“ се изразява в две противоположни цели. В едните и другите свещеници претендират да знаят „волята Божия“, да я тѫлкуват и дори да сѫ сигурни, че сѫ вѫздействували с молитвите си за това. Кой от тях лѫже? Може ли в Христа да има такова противоречие? Ако и двете противоположни мнения се базират вѫрху думите на Божия син, то става ясно че и едните и другите сѫ взели нещо несѫществено от тия думи за важно за да оправдаят престѫпленията си, защото до когато хората се страхуват от небето и злодеянията ще имат нужда от небесната санкция. А в Богочеловека противоречия и безмислици няма и не може да има — има в нашето схващание само, в схващанията на патентованите тѫлкуватели, които чувстват и вярват по вече в златния телец от колкото в Бога вишняго. И тогава пред человечеството се изправя големия вѫпрос за религията и нейното значение в сѫвремения живот.

Божествената истина трябва да донася сѫс себе си повече светлина, отколкото всичките човешки мѫдрувания — инак не би била божествена. И ако ние виждаме днес резултатите от тия „божествени“ истини да са тѫй плачевни, логиката ни налага само една мисѫл, едно заключение: — фалшиви истини са ни дадени, вместо истински — нищо повече! Християнството докато бе проповедвано и вѫзприемано индивидуално от високо сѫзнателните души — до тогава и бе истински живяно. От момента, от който го взеха като форма на един организиран колективитет, не като истини, до които бе се дорасло, а само като сѫображение от дѫржавен характер, сиреч да се намери нов авторитет за пропадающата от вѫтрешни несѫгласия и вѫнкашни нападения дѫржави — от тоя момент християнството бе приспособено кѫм разбиранията на множеството — с други думи то престана да бѫде християнство. Ако водачите знаяха истинския врѫх и водеха народите си кѫм него, то пѫтищата немаше да се крѫстосват, народите нямаше да се бутат, карат и убиват. Миражите и сенките на единствения врѫх, отразени по хиляди начини, заставят невежите водачи да хвѫрлят стадата по касапници. Ако те имаха знанието, още повече божественото знание, те биха имали и силата да решат всички вѫпроси — защото знанието е сила. Но за жалост ключовете са загубени, сѫкровището е заключено и само вид се дава, че го притежаваме. Целият живот, строй, щастие, сѫлзи и кѫрви, тѫй обилни кѫрви, които обливат всяка педя на земята, показват, че народите ни, изцело взети като колективни единици не са дорасли духовно да разберат чистите истини на Христа, а са се задоволили с фабрикувани помеси от езически „истини“, годни за некогашния живот и култура но не и за сега. Пѫрвото необходимо условие за нов живот е да се нарекат нещата с истинските им имена — само след това може да се чака едно оправяне кѫм по-верната посока. Религията, божествената истина не е лукс, а една необходимост. Ако живота ни днес не се опира на нея, то причината не се крие в самата нея, защото ние не можем да бѫдем по умни от Бога, а в тия, които дѫржат ключовете, сами не влизаха и другите не оставяха да влизат в чертозите на знанието. Науката дори насили тия врата за да вземе неколко ценни зрѫнца от него. Ако човешкото несѫвѫршено знание, което редовно корегира своите научни „истини“ почти всеко двадесетилетие, претендира да уреди живота ни по-добре, несѫмнено е, че божественото знание може да стори това още по-лесно, стига да се подберат пѫтищата и рѫководителите. Можем ли да мислим, че свети хора, на които Бог е изявявал своята воля, няма и днес? Днескашните уж тѫлкуватели на Неговата воля водят народите само кѫм нещастия, благославят неправдите, защищават насилниците, ограбват сиромасите, заблуждават още повече, затова и тѫмата се усилва. Нещо повече, ако понякога е блесвало некаква светлина на човечеството, тя е дошла, трябва да се признае това, не от черковата, която често се е мѫчила, за срам на нас кичащите се с хубавите думи за любов и братство — да я загаси с крѫв, преследвания и смѫрт. Какво показва това? Бог ли е имал такава лоша воля сѫпроводена с толкова мѫки на неговите любими деца или тѫлкувателите на тая воля са я временно фалшифицирали за своя изгода? Народите твѫрде често падат в ямите, за да се мисли, че ги водят зрящи.

„По плодовете им ще ги познаете“ — а и до днес нам се поднасят само горчивите плодове на невежеството — не е ли вече време да се облагородят фиданките? От две хиляди години жадните и гладните чуват зовѫт Му: — „Елате при мен и ще ви напоя“ — и не са допускани да удовлетворят глада и жаждата си сѫс живата вода и плѫтта Христова, а ги хранят с нещо фалшиво, от което глада се само увеличава и жаждата расте.

„Бремето ми е леко и игото ми е сладко“ казва Той на отрудените и хиляди и хиляди сѫблазнени от тия думи трѫгват кѫм Него, но на пѫрвите крачки още те срещат тия, които се хвалят с името на Негови наследници, обладатели на божествените сили, „Христови служители“, които в Негово име ги натоварват с нови бремена, тикат кѫм нови нещастия и когато помисли некой да се усѫмни, заклеват го в небесния авторитет и плашат с адските мѫки, в реалността на които сами не вярват — инак биха сѫгласували собствения си живот с проповедите си.

Несѫмнено днешното общество има морал, разбирания и схващания в и за живота си — но са ли те инстинно християнски? Ето вѫпроса, на който никой сѫвестен человек не може да си отговори днес утвѫрдително. В тях има всичко друго, но не и основните принципи на всеобщо братство и божествена любов, които различават християнството от всички стари езически религии. Вече не стига человек да се кичи само с името на Христа и да изповядва и вярва, че някога си, преди две хиляди години, Той е живял и говорил тия хубави истини — време е вече, крайно време е и да ги заживеем самите ний !...