Стоян Ватралски: 2. Молитвено тържество пред изгрев слънце

[Ани]

II. МОЛИТВЕНО ТЪРЖЕСТВО ПРЕД ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ

Моите любезни гостоприемници бяха семейства - запасен полковник В. и инженер С., наричани в това общество: брат В. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха като брат. Званията „брат“ и „сестра“, докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога; следователно, братя и сестри. Помия колко хубаво ми се видя това, когато преди години за пръв път чух методистите да се здрависват и наричат така. Но уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братствеността на дело, същите думи стават баяти, банални, и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никого не изпитат това душевно огорчение и разочарование.

* * *

Както ми бяха известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа. Набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището сред лагера. Беше хубава нощ, обещаваше ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта.

Когато малко подир 4.30 ч. стигнахме голямата сред лагера поляна, аз бях изненадан от неочаквана гледка. Може би по-право е да кака: моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове, и то без никакъв видим или гласен разпоредител; и че там владееше невъобразима за такова множество пълна, тайнствена тишина. Сякаш че това множество седеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чуден ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото от дето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи равномерно на две метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в пребрадките си, побеляваха лявата половина на поляната. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи.

Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружина и душа на този народ. Затова попитах тихо на английски брат С.:

- Къде е г-н Дънов ?

- Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне. Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас. Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринната дрезгавина стройните борини. Над тях трепетно бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора - когато един невидим, спокоен глас отпред наруши получасовата тишина. /Както разбрах сетне, това било гласа на неусетно пристигналия вожд/. Минутно гласа на бр. С. /гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга/ повтори произнесените от Учителя думи:

- Благославяй душе моя, Господа!

Тогава се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която не се подава на изказване; но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължимо може би на ранното утро, на горската под небесния свод обстановка, из хилядогласния хор от клеветени и угрозявани люде - не зная на какво се дължи: но ефекта на изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени от Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша.

В миг песента се поде от хиляди гърла с такава трогателна ревност, и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки духовно неатрофиран човек.

А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните:

Благославяй, душе моя, Господа.

Не забравяй всите Му милости!

Не забравяй всите Му благости!

Не забравяй всите Му добрини!

* * *

Не забравяй милостта Му,

Не забравяй благостта Му,

Не забравяй обичта Му,

Не забравяй любовта Му!

Последните четири реда се повтаряха три пъти: първият път силно, вторият път тихо, третият път много тихо.

След това започнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който седеше пред тях и сам, с чудна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения. След шестото упражнение се зададе слънцето. С появата на крайчеца на светлото кръжило, множеството се раздвижи, заловиха се за ръце като хоро, та образуваха седем хармонични или концентрични кръга: петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха:

„Изгрява Слънцето,

праща светлина,

носи радост за живота тя“.

От друга песен, която пяха, схванах тия думи:

„Мисли, право мисли!

Свещени мисли за живота ти крепи...“

* * *

Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братствено движение... От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки и протестантски среди; ала най-много измежду православните; от гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка; но подавляещото множество са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни: учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на култура. Ала болшинството ми са видяха като хора на средната класа: еснафлии или „малоимотни“, както биха ги нарекли социалистите. А от гледище психично и характерно: те се съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва да кажа най-бялото нещо, което видях у белите братя.

Аз говорих с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах и на беседите, които заедно слушахме на Изгрева.

След закуска, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение очаквах беседата, където можах да видя и чуя Дънов в непосредствени обръщения към неговите последователи.

Към 10 часа, към източната страна на поляната се появи подвижна дъсчена платформа или площадка, издигната около метър и половина над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола маса, а на масата - Библия. Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата на тревата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си пребрадки. А мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледахме празната платформа. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи - Учителят иде. И всички стоят, докато той бавно стига стъпалата, изкачва се на естрадата и сяда. Тогава едва сядат и те.

Г-н Дънов чете и проповядва седишком, без какви и да е писмени бележки; и чете с увеличително стъкло /леща или лупа/. Оная утрин той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение.

Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето. Но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техния особен начин да преповтарят части от строфата, въздействува упоително и увеличава заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по-отблизо и като слушателство. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, делнични лица, тъй да се каже. Това бяха усърдни, решителни лице, лице на духовни подвижници. Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им.

Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им и братствени, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма силя, изненадва Второто, по своята морални хубост, плени.

Гибон и всички историци свидетелствуват, че това бяха отличителните черти на първите християни; и че тези именно качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, било елин било римлянин, гледаше на тях от високо, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствените ежби и омраза, при видя на християните казваше:

- Я вижте как се обичат помежду си! И един по един се прилепваха към тях.

Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братствен живот?

Ето, това са, в бегли черти, Белите братя, дъновистите, Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за „братство и единство“. Пластични души, които са пияни от виното на едно ново - старо-ново учение на братолюбието.

За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други в България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на Грънчаря-Учител до прави с нея каквито си ще съдове. И той изглежда че не е злоупотребил със своя небесен мандат. Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера „Изгрева“ имаше до едно дърво поставен един сандък или долап, наричан „пощата“. Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намираше нещо чуждо, там, на „пощата“ го оставяше. И нищо, казаха ми, през всичкото време на събора не се загуби. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, но си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо?

Честни люде, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. „Честният човек - казва английският поет - е най-благородното, излязло от ръката на Бога създание“. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек; от паразита - производител; от алкохолика - трезвеник; от кръвника - братолюбец; от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел.

Прочее, кой и какъв е този чудотворец на двадесетия век?