Дихания на Сътворението. Преслав Павлов

Преслав Павлов · 2 Април, 2021

Увод

Уважаеми читатели,

В предстоящите страници ще се запознаете в хронологичен ред с най-значимите дати от биографията на д-р Рудолф Щайнер, който е един забележителен човешки дух, роден през 1861 г. и живял по времето на Учителя Петър Дънов (1864–1944), до началото на 1925 г. Д-р Щайнер е може би единственият духовен ръководител, за когото Учителя заявява, че върши много ценна работа за Бялата Ложа и за идващата епоха на Водолея – за бъдещата (шеста) славянска културна епоха.

Целта на тази кратка биографична хронология е да предизвика интерес в българските читатели относно антропософията и личността на Рудолф Щайнер, чиято работа, наред със заветите на Учителя Петър Дънов, представлява не само незаменимо средство за ориентиране и истинско развитие на човешкото съзнание в условията на съвременния живот, но и бележи един съвършено нов етап по отношение постепенното възходящо развитие на човешкия морал, светоглед и свръхсетивни способности, вследствие на индивидуално и колективно приложените антропософски знания, които изграждат новите човешки духовно-възприемателни органи, позволяващи на ученика постепенно да преодолее ограниченията на материално-сетивното и да придобие осъзнато Свободата.

Роден като австриец и притежаващ немско самосъзнание, като дете Рудолф Щайнер отраства сред хърватско-словенските общности на някогашната Австро-Унгария, а по-късно се жени за рускинята с немски етнически корени Мари фон Сиверс (1867–1948). Докато изнася езотеричните си беседи, д-р Щайнер е винаги заобиколен от много млади руснаци интересуващи се от духовната наука, която Щайнер нарича антропософия. Този близък контакт със славянството съпътства Рудолф Щайнер през целия му земен живот, но това е само физическото измерение на връзката му със славянството, защото бъдещата духовна култура на (шестата) славянска култура, благодарение на която човечеството ще продължи своята духовна еволюция, ще се развива именно в славянските народи, а българите, както ни разкрива Учителя Петър Дънов, ще имат ролята на мая в нейния разцвет и прогрес.

Учителя Дънов окуражава много от своите ученици да изучават антропософската духовна наука, предадена на човечеството като скъп дар от духовния свят именно чрез д-р Рудолф Щайнер. В България един от първите хора изучаващи сериозно антропософията е Боян Боев (1883–1963), но примерът му бива последван и от много други ученици на Учителя. Някои от тях са: Методи Константинов, Стефан Касабов, Георги Радев и Влад Пашов, които четат д-р Щайнер в оригинал, превеждат негови книги и лекции и пишат статии върху тях.

Друг интересен факт е, че през 1942 г. Димо Даскалов (1907–1989), патронът на Антропософското общество в България, се среща с Учителя Петър Дънов. Среща ги не друг, а Боян Боев, който е приятел с Димо Даскалов. На тази среща, която се състои на Седемте рилски езера, Димо Даскалов получава духовната повеля от Учителя да преведе колкото се може повече от работите на Рудолф Щайнер на български език и така да направи достъпно за българите неговото учение. (Бел. – В биографията на Димо Даскалов годината на тази среща е посочена като 1944 г., но през тази година Учителя Петър Дънов не отива на Рилските езера. Заради бомбардировките в София Учителя пребивава по това време в близкото до София с. Мърчаево, а през месец август се изкачва, заедно със свои ученици, на Витоша в района на връх Острец и не посещава циркуса на Седемте рилски езера).

Факт е обаче, че Димо Даскалов успява да преведе през остатъка от живота си голямо количество антропософска литература. Започвайки от 1945 г., чак до края на земния си път през 1989 г., той превежда около 70 тома от събраните съчинения на д-р Щайнер, които се явяват фундаментът за оформянето и изграждането на българската антропософска общност. Благодарение на неговия самоотвержен преводачески труд, съпътстван с огромни лишения и жертви, ние, можем да изучаваме и прилагаме антропософията в дълбочина на роден език. През всичките тези години на усилена преводаческа дейност Димо Даскалов държи портретите на Рудолф Щайнер и Учителя Петър Дънов на работното си писалище и се среща периодично с Боян Боев, с когото другарува до края на неговия живот през 1963 г.

Боян Боев, ученикът най-близо до Учителя, се среща с Учителя Петър Дънов именно благодарение на заръка получена директно от Рудолф Щайнер, която е, че Учителят на Боян Боев е в България. Това знаем не само от писмените спомени за личната среща между Боян Боев и Рудолф Щайнер в Нюрнберг през юни 1908 г., по време на лекциите за Апокалипсиса на Йоан, когато Боян Боев е бил все още студент, но също така и от личните писма на Боян Боев, писани през 1909–1918 г. и запазени в архива на д-р Рудолф Щайнер. Тези писма съдържат въпроси на Боян Боев относно духовните Учители и вероятно са били свързани с този разговор за духовния Учител от България. В тези писма до Щайнер Боян Боев прави и косвени догадки за това кой е Учителя Петър Дънов (1916 г.). За съжаление досега не са открити писмените отговори на Рудолф Щайнер, както и целият архив на Боян Боев. Така или иначе е видно, че през годините, в които Боян Боев вече е бил част от обкръжението на Учителя Петър Дънов, е имало кореспонденция между него и Рудолф Щайнер, или с Мари Щайнер от негово име. Боян Боев също така поддържа кореспонденция и с други членове на Антропософското общество.

Малко известен факт е, че през 20-те години на миналия век има две покани изпратени от България за евритмични представления в София, за лекции на Рудолф Щайнер и за основаване на клон на Антропософското общество в България. Те биват отклонени от Рудолф Щайнер, а по-късно и от Мари Щайнер, под претекста, че в България работи Петър Дънов. Това е известно от спомените на Йорген Смит (1916–1991г.), член на борда на Антропософското общество в Дорнах от края на 30-те години на 20-ти век, които бяха потвърдени от него през 1989 г. (бел. непубликувани спомени на Йорген Смит).

В заключение може да се обобщи, че най-вече благодарение на Боян Боев словото и делото на Учителя Петър Дънов стават известни на Рудолф Щайнер и на Мари Щайнер, но този факт никога не е бил обект на публичност от страна на Антропософското общество. Двете духовни течения в лицето на Антропософското общество и българското Бяло Братство се развиват паралелно във времето – едното в Централна и Западна Европа (в т.нар. от Щайнер Западен стар свят), а другото в Източна Европа (Източен стар свят). Заслужава да се отбележи, че по времето на Учителя, както и след това, в общество Бяло Братство духовната наука антропософия е била обект на изучаване от учениците, който са се стремили към по-научно задълбочен подход в изследването на духовното, на езотеричното, на Доброто, на Божественото.

Надявам се читателите да намерят за интересни изложените в следващите страници факти от живота на Рудолф Щайнер, чрез които да успеят да се приближат до неговата личност. Прераждането на неговата индивидуалност, по собствените му думи от 1922 г., би трябвало да се е осъществило в Америка през 2002 г. и най-вероятно той ще трябва да се противопостави на съвременното Антропософско общество.

Каква е ролята на българите,

развиващи съзнанието си благодарение

на антропософията?

Преди да приключа с този увод ще се спра на един интересен и специфичен въпрос. Каква е ролята на българите, работещи чрез антропософията? Защо е необходим този въпрос? Заради специфичната позиция, в която ние, българите, можем да се окажем. От една страна сме фундаментално позиционирани като душевен генотип, и като език и култура, да усетим и възприемем съвременните духовни процеси, а от друга – чрез изучаването и опознаването на инструментариума на духовната наука антропософия да ги разберем и осъзнаем.

Знаем от Рудолф Щайнер (том 237 от събраните му съчинения), че има две категории човешки души – стари и млади души. Старите души са първите, които започват да се прераждат на Земята още в края на Лемурийския период, т.е. след отделянето на Луната от Земята. Младите души се завръщат на Земята едва през по-късния Атлантски период. Старите души имат повече прераждания на Земята и за тях е характерно, че приемат Христос по-скоро не интелектуално, а с душата си, с чувство, с интуиция и усет. Те имат едно по-вродено усещане за Христовото същество, защото са Го преживявали на Земята по-дълго време, благодарение на повечето си прераждания. Младите души нямат това изградено усещане и достигат до Христос анализирайки отговорите на екзистенциалните въпроси, които си поставят. Те имат едно по-материално усещане за живота, защото на душевно ниво Христос им е по-далечен, по-абстрактен и по-непонятен, затова и те основно използват интелекта си, за да Го разберат.

Въпреки различията, към началото на 19-ти век, докато са пребивавали още в отвъдното, преди да се преродят на Земята, една обща част от тези две групи души, изживява едни много силни имагинативни образи на Христос и неговата жертва на Голгота. Това поражда много силен стремеж в душите им да разберат тайната на Христовото същество. Точно с тази кармична обремененост идват истинските антропософи на Земята. Те търсят новото разбиране за Христос, което на практика им бива предоставено благодарение на Антропософия (духовното същество стоящо зад науката антропософия). Така появата на антропософията се оказва кармически предопределена в началото на 20-ти век, когато е трябвало да се преродят всички тези души, преживели имагинативните образи на Христос в свръхсетивния свят. Рудолф Щайнер от своя страна се превръща в инструмента, чрез който се дава форма на тази езотерична мъдрост.

Българите са една категория стари души, които изостават с навлизането на Аза в астралните им тела. Това се получава като своеобразно последствие от факта, че те започват да се прераждат като едни от първите физически хора на Земята точно след отделянето на Луната от Земята през Лемурийския период (може би и затова Учителя Петър Дънов заявява, че българин е категория човек, и че българите са най-древните хора на Земята). При българите се наблюдава едно специфично астрално тяло, което е малко по-отделено от физическото и етерното тяло от една страна и Аза от друга. Това е особено силно изразено по време на сън, когато Азът и астралното тяло са отделени. Азовете при българите не са напълно обхванати от астралните им тела. Поради тази свръхсетивна конфигурация на фините им тела, при българите се наблюдава една особеност в тяхното възприемане на духовния свят. Те чувстват и преживяват Бог-Отец в Природата, т.е. висшите духовни йерархии, които се стремят да издигат и развиват заобикалящата ни среда. Това е Доброто в природата, в минералния, растителния и животинския свят. От друга страна чувстват Злото – нисшите йерархии, които внасят изоставането, падението и греха. Така Българите са една особена категория хора, които чувстват и преживяват напрежението и борбата между Доброто и Злото в заобикалящата ги среда в живота.

Естествено възниква въпросът каква е ролята на засега малкото българи, работещи задълбочено с антропософията? На база вече споменатото можем да твърдим, че тази категория българи са хора, които са изключително облагодетелствани през 20-ти и 21-ви век да бъдат в състояние от една страна да имат разбирането за Христовото същество, благодарение на антропософията, а от друга – да усещат Христос като духовно присъствие в заобикалящата ги природа. Така тези българи се оказват една категория хора, която има нужните условия, за да преодолее материалните изкушения и заблуждения, които целенасочено биват внасяни в човешкото съзнание чрез системните атаки на ариманични духове. Тези българи имат вродената душевно-интелектуална способност за разпознаването и разбирането на Христовото същество и затова точно те биха възприели и разбрали по-адекватно за съвремието ни както Христовото същество, така и Неговото вече разгръщащо се етерно пришествие.

Благодарим Ви за вниманието и приятно четене!

Преслав Павлов

април 2020 г.

София

___________________________________

Бележка: „думите в италик с кавички“ са цитати на Рудолф Щайнер.

Допълнение

(1 юли 2021 г.)

Гореописаната уводна част провокира писмени реакции и публикации от страна на Антропософското Общество в България. Коментиращите представят този увод като опит за представяне на Димо Даскалов, който е патрон на тяхното издателство, като ученик или последовател на Учителя Петър Дънов. С настоящото допълнение авторът декларира, че такава цел никога не е била поставяна, а основната идея е била да се изложат факти и разсъждения, третиращи връзката между Антропософията и Бялото Братство. Затова по-долу ще бъдат изложени още няколко факта на мислещите читатели, за да могат обективно да направят своите изводи. Фактите и съжденията, които би трябвало да са в центъра на умозаключението относно духовната принадлежност и интереси на Димо Даскалов са следните:

Съпругата на Димо Даскалов, Динка Даскалова, е член на обществото на Бялото Братство още от периода, предхождащ запознаването и женитбата им. Тя остава докрай, (и след омъжването си), последователка на Учителя Петър Дънов. В семейния им дом в Стара Загора, а по-конкретно в тяхната спалня, в продължение на десетилетия наред, през целия им съвместен живот те имат окачен в портрет лика на Учителя. (Това са и спомени на старозагорските антропософи Димитър Димчев, Недялко Абаджиев, Петко Иванов и др.). Днес българското Антропософско Общество опитва всячески да постави дебела бариера на разграничаването си от Учителя Петър Дънов и респективно на Димо Даскалов от Учителя, но нека миналите исторически факти бъдат погледнати без предразсъдъци и антипатия! Доколко Димо Даскалов се е разграничавал или симпатизирал на Бялото Братство и на Учителя, е нещо интимно за душата, което принципно не е задължително да бъде декларирано, та било то и в антропософските среди. Теоретически е възможно с всеки да настъпи дистанциране от Учението и Учителя, но в случая логично възниква въпросът: "Защо Д. Даскалов е спял десетилетия наред под неговия портрет?". В отговор някои биха определили това като толерантност към съпругата си. Може би... Ала дали е само това? Антропософското Общество в България в лицето на Димитър Димчев отказа, въпреки молбите на автора на тази статия, да напише една пълна биография на Димо Даскалов, обективна и откровена, представяща не само дати и факти, а психологичен портрет на този достоен човек, въпреки, че повечето му съвременници са все още живи и това би улеснило изготвянето на животописа.

В архивния поименен списък на старозагорскорската група от обществото на Бялото Братство, под номер седем фигурира името на Димо Даскалов, изпълняващ функцията "помощник-ръководител" на братската група. В същия документ той е описан и като антропософ, агроном и прекрасен цигулар, притежаващ широка култура. Той е изпълнявал песни на Учителя. И следва въпрос – донякъде риторичен, а донякъде ироничен: "Толкова много ли се е дистанцирал Димо Даскалов от обществото на Бялото Братство, че доброволно е бил помощник-ръководител на братска група?!". В същия този поименен списък на старозагорската група на Бялото Братство, под номер едно е вписан Иван Николов – първият ръководител на братството от 1927 г., а под номер две е Никола Каишев – братовчед на Учителя Петър Дънов и първи главен архитект на Стара Загора.

В спомените си за братската група в Стара Загора сестра Александра Д. Георгиева, по-известна като Саша, също описва Димо Даскалов със следните думи: Той беше антропософ, но идваше и в Школата.

Нека всеки мислещ и свободен в сърцето читател да направи сам изводите, базирайки се на гореизброените факти.

Мостът и обединението на двата най-ярки духовни импулса с център Христос, са дело на инспирацията на Архангел Михаил. Разграничението, дистанцирането и антипатията са движени от Антихрист.

Мир и Светлина на този светъл дух – Димо Даскалов, който авторът би нарекъл брат в Христа, и дълбока благодарност към титаничната му работа!

Важни-моменти-от-живота-на-Рудолф-Щайнер.-Хронология.допълнен-увод.pdf

Преслав Павлов · 2 Април, 2021

Подпалвачите на Първия Гьотеанум,

отравянето на Рудолф Щайнер

и смъртоносната му болест

(проучване)

Преслав Павлов

Въведение. Подпалването и изгарянето на Първия Гьотеанум (1922) и отравянето на Рудолф Щайнер (1924) са две злокобни и тъжни събития, случили се в такава хронологична близост и представляващи интерес за изследователите на историята и биографиите на членовете на Антропософското общество. Това са събития, които като предсмъртни удари на съдбата отбелязват приключването на една епоха в развитието на Духовната наука. С тъга, но и с желание за търсене на истината в настоящата публикация се споделят факти, свързани с тези две събития, водещи до логична хипотеза, която документално не може да бъде напълно доказана.

Подпалването на Първия Гьотеанум. Случва се в нощта на 31 декември 1922 г. и нанася удар на цялото Антропософско общество тогава. Сградата му, която представлява истински архитектурен шедьовър, е почти завършена и нейната оценка тогава е на стойност около 5.5 млн. швейцарски франка, т.е. 160 млн. швейцарски франка днес (други източници сочат 10 млн. заради труда и артистичната стойност, които са сегашни 291 млн. швейцарски франка). В хода на изследването ще бъде изложена хипотеза относно идентификацията на вероятните извършители (или на тясно свързаните с извършителя).

Опитът за отравяне на Рудолф Щайнер. Става една година по-късно след овъгляването на сградата на Първия Гьотеанум. Официално този акт на посегателство над живота му се смята за недействителен, дори метафоричен, но дали това е действително така? Три месеца след този опит Щайнер получава сериозна болестна симптоматика, а пет месеца след злополучния опит той е вече болен от рак. Съществува ли криминална връзка между тези събития, или не, това ще покаже линията от факти и разсъждения, които ще водят към една логична хипотеза, изложена по-долу.

Действащи лица и хронология на събитията. Братята Хайнрих Гьош (1880-1930) и Паул Гьош (1885-1940) са синове на берлински съдия, който ги осигурява финансово така, че те реално нямат нужда да работят през целия си живот. Двамата братя са много умни, креативни и получават прекрасно образование. Само 20-годишен Хайнрих защитава докторантура по право, а допълнително завършва и архитектура. Брат му Паул е също архитект и художник, който по-късно е причислен от експертите на изобразителното изкуство като основен представител на експресионизма в Германия. Братя Гьош прекарват времето си във философстване, разговори, изкуства, окултизъм и мистицизъм и, като цяло – в безгрижен живот, типичен за хайлайфа по това време.

През 1908-1909 г. Хайнрих се запознава с Ото Грос, който е първият студент на Зигмунд Фройд и негов асистент. Грос е фанатизиран чрезмерно от теориите на Фройд и развива своя теория за психоанализа, примесена със сексуална практика, перверзия, полигамен секс и др. Хайнрих и Пол до такава степен прегръщат наученото от Грос, че се впускат в яростно популяризиране и практикуване на всичко това. Гертруд, съпругата на Хайнрих, също се впуска в подобни практики, става любовница на Ото, а по-късно се омъжва за него. Двамата братя привличат към себе си други хора и още членове на своята фамилия и оформят група от хора и семейства. Живеят в многофамилна къща с тях, практикувайки психоанализа и полигамен сексуален окултизъм.

През 1910 г. Хайнрих чува публична лекция на Щайнер и проявява интерес да се присъедини формално към Антропософското общество. Чрез помощта на друг член, който го представя на Щайнер, след няколко настоявания Хайнрих, Гертруд и Паул стават пълноправни членуващи антропософи през началото на 1914 г. Като хора с архитектурни познания двамата братя се включват активно в строежа на Гьотеанума. Хайнрих има 1912 архитектурни предложения за основната сграда на Гьотеанума, който не се реализират. Това вероятно много го провокира и обижда, но е напълно възможно неодобрението на проектите му да го афектира до степен на натрапчивост и фиксидея спрямо Щайнер.

Детайли и подробности около самоличността на Хайнрих и Паул доизграждат по-долу картината на тези два персонажа.

Хайнрих е много находчив, добър оратор, но страда от епилепсия и от фиксидеи, с периоди на безпаметност. Може да изпадне в крайност и да бъде крайно амбициозен, тщеславен и агресивен. Има дъщеря, която е бавноразвиваща се и с проблем в говора.

Пол е също находчив, креативен, но страда от шизофрения и деменция (dementia praecox, преждевременна лудост) – хронично психотично разстройство, характеризиращо се с бърза когнитивна дезинтеграция, която обикновено започва в късната юношеска или ранна зряла възраст. Нарушението при този вид деменция (praecox) е не от настроението (както е при маниакално-депресивната болест), а от мисленето, вниманието, паметта и поведението, насочено към целта. Това патологично състояние по-късно ще го доведе до психиатрия.

Сумарно погледнати, патологичните проблеми в психиката, поведението на двамата братя и дъщерята на Хайнрих говорят за тежка кармична обремененост, която може да е наследена, придобита или комбинация от двете. Ако се вземе под внимание духовната същност на тези патологии в поведение и психика, включително и агресията като симптом, може да се направи извод, че при братя Гьош редовно настъпва измествана на Аз-а, при което действат обсесивни (обсебващи) духове и същности, а по вътрешен път те влияят деструктивно и на физическо ниво на мозъка на Паул. Състоянията на безпаметност, натрапчивост (фиксидеи) или на активна изява на симптомите на деменция са именно моментите, когато не се проявяват двамата братя, а същества, които действат вместо техните Аз-ове. Тези състояния на обсесия са несъмнено явен резултат от сексуалните анормални практики, защото именно чрез тях тези низши духове разрушават етерните им тела и успяват периодически да изместват душевния им център – Аз-а. При Гертруд това изместване е очевидно – тя се самоубива след двете събития, които са тема на това изследване.

През 1914-1915 г. Хайнрих представя четиригодишната си дъщеря на Щайнер. В последствие той разпространява мнението, че говорните недостатъци на дъщеря му са резултат от черномагьосническа практика на Щайнер, визирайки момента, в който при запознаването им Щайнер помилвал момиченцето по главата. Така постепенно се заражда и развива теорията на Хайнрих, че Щайнер практикува черна магия. Тази идея е толкова натрапчива в съзнанието му, че той не само се фиксира и е убеден в нея, но „украсява“ ариманически образа на Щайнер с деструктивните сексуални практики, с които самите братя Гьош и групата около тях са свързани. Казано по друг начин, Хайнрих е убеден и убеждава своето обкръжение, че Щайнер се занимава със черна сексуална магия. Това мнение се споделя от Гертруд и Паул.

По-късно, през август 1915 г., когато избухва скандалът с Алис Шпренгел, Хайнрих и Гертруд се присъединяват към скандала на страната на Шпренгел, добавяйки своите обвинения към Щайнер в черномагьосничество. Алис директно обвинява Щайнер в лъжливи сексуално-интимни обещания и вричания от негова страна за бъдеща сватба с нея. Това се случва непосредствено след бракосъчетанието между Мари и Рудолф Щайнер, състояло се на 24 декември 1914 г. (Коледа), което провокира Алис да говори и запали този скандал.

От 1902 г. Шпренгел е в обкръжението на Рудолф и Мари, които често ѝ помагат за работа. Това е един сравнително дълъг период. Тя има много тежко детство и също страда от психични разстройства, както и от безпаричие. Рудолф и Мари са проявявали милосърдие и внимание към нея, а по-късно я канят да се премести в Дорнах. Явно поради това Алис си въобразява, че е тайната любима на Рудолф Щайнер, който не ѝ предлага да се оженят, защото я чака да се подготви и да се реши за това. Фактът, че е поканена да играе ролята на Теодора в драмата Портата на посвещението, допълнително разгаря болното въображение на Алис Шпренгел. След обявената сватба на Рудолф и Мари Щайнер Шпренгел е разочарована и инициира тежък скандал с много обвинения.

Много скоро след скандала Алис, Хайнрих и Гертруд са изключени от Антропософското общество. Въпреки това, Мари Щайнер продължава да помага на Алис (документирано е поне веднъж). По-късно Алис отива да членува в друго окултно движение – на Теодор Рюс. Последният поддържа връзка и си сътрудничи с Алистър Кроули, който поема ръководството на ложата на Рюс след смъртта му.

Семейство Гьош продължават своите практики самостоятелно. По време на изключването на семейство Гьош от Антропософското общество Пол се разграничава от по-големия си брат и жена му и пише писмо до комисията, разследваща членството им (в която семейство Щайнер не участва), за да измоли формално оставане в обществото. Така Паул Гьош остава в Антропософското общество.

Пред периода 1915-1922 г. Хайнрих Гьош продължава с атаките си срещу Антропософията и Рудолф Щайнер. Той е изключително агресивен в словесните си атаки, вероятно защото има и личен мотив – обвинението и фиксидеята, че Щайнер е виновен за състоянието на дъщеря му. През 1923 г. участва в публична конференция, насочена срещу Антропосфията и Щайнер, която е отразена в антропософския вестник Антропософия в Щутгарт, Германия.

По-рано, през 1921 г. в националистически вестник се появява статия, която намеква, че от нажеженото публично пространство около антропософите може да се запали и изгори новата им дървена сграда – Гьотеанумът.

В празничната вечер на 31 декември 1922 г. има представление и лекция на Рудолф Щайнер пред Антропософското общество в Дорнах, която завършва в 21:30 ч. Последните слушатели напускат сградата към 22:00 ч., а около 30 минути по-късно се забелязват първите признаци на пожара. След разследването от пожарникари и застрахователи е установено, че пожарът е запален около 18:30 ч. (скоро след започване на представлението) в труднодостъпна кухина между две стени. Достъпът е бил само чрез стълба и подпалвачът е бил добре запознат с архитектурата на сградата, за да може да заложи пожара там. Пожарът е бил планиран да се развие тихо, т.е. с ограничено в началото количество кислород, така че по-късно да избухне изведнъж, предизвиквайки обратна вълна. Вероятно целта на подпалвачът е била това да се случи по време на събранието, за да има и много жертви. Налягането на водата, която би могла да се използва за гасене, е било ниско, за да се затрудни максимално гасенето на пожара. Предните дни е валял дъжд и дървените конструкции от сградата на Гьотеанума са били по-влажни, от колкото се е очаквало. Тъкмо тази влага допълнително е забавила развитието на пожара, планиран да избухне силно и изведнъж по време на представлението или по време на последвалата лекция на Рудолф Щайнер.

Овъгленият труп, открит няколко дни след изгарянето на Гьотеанума, не е на подпалвача, както първоначално се е предполагало, тъй като запалването на пожара е отнело часове. Това било тялото на Яков Отт, човек от околията, задушен от газовете при опит за гасене. През 2005 г. се провежда допълнително разследване за възможното участие на Отт в пожара и е доказано, че той не е подпалвач, а е гасял големия купол, когато се задушава от дима, пада от голяма височина и умира, изгаряйки в пожара.

След овъгляването на Първия Гьотеанум Рудолф Щайнер казва, че пожарът е причинен от негови врагове, но отказва повече информация, за да не провокира саморазправа. Поради това масовото мнение е, че инцидентът е причинен от нацистите, защото статията във вестника, намекваща метафорично за пожар, е от националистично ориентиран професор. Хайнрих Гьош е имал патриотично ориентирани наклонности, но дали е бил във връзка с националсоциалистите не може да се докаже. Може да се направи извод, че Паул и Хайнрих Гьош са имали мотив, възможност и техническо знание да организират пожара. Дали те са били на местопрестъплението, това не е известно. В периода 1919-1922 г. Паул Гьош периодично влиза и излиза от психиатрията, управлявана от негов роднина, а след това трайно е въдворен в нея поради прогресираща шизофрения.

Една година след пожара, на 1 януари 1924 г. в 16:30 ч. Рудолф Щайнер и Мари организират чаено парти за членове от Дорнах. Тогава е направен опит Щайнер да бъде отровен с чай или бисквита. Малко след началото той идва при Мари, Гюнтер Вахсмут, Илона Шуберт, г-ца Мичер и Ася Тургениева, казвайки им, че е отровен, и ги предупреждава. Писмени свидетелства съществуват само от Мари Щайнер (1947) и Илона Шуберт (1970). След инцидента Щайнер взема мерки да се изчисти от отровата, приемайки през целия ден много мляко и вода с принудително повръщане. По вид и количество обаче отровата остава неизвестна.

По-късно Щайнер твърди, че се е оправил, че всичко с него е наред и моли за дискретност приятелите, които са били свидетели на думите му за опита за отравяне. До смъртта си всички те мълчат за фактите, но Мари Щайнер година преди смъртта си проговаря, а 23 години по-късно излиза от това мълчание и Илона Шуберт. Гюнтер Вахсмут, за разлика от тях, отрича да е имало отравяне. Фактите обаче са следните: Щайнер твърди, че е отровен, взема мерки за очистване, скоро след това здравето му се влошава, а през май 1924 г. вече е диагностициран с проблем в стомаха. Състоянието му продължава да се влошава и след септември 1924 г. вече е прикован към легло. На 30 март 1925 г. Рудолф Щайнер умира от рак на стомаха или панкреаса (няма точна патологична диагноза). Мари Щайнер е напълно убедена до края на живота си, че Рудолф е бил отровен и болестта му е свързана с това отравяне. Известен е фактът, че Щайнер е имал чувствителен стомах, чиито симптоми са били обострени през последните месеци. Това дава повод на много други лица, близки около Щайнер, да се съмняват във версията за отравяне като причина за заболяването. Убеждението, че умира от рак, е въз основа на всички симптоми и начина на протичане на болестта. Ракът е стомашен или панкреасен, но не може да се докаже, защото след смъртта липсва аутопсия, извършен е само външен оглед на тялото, а няма и тъканна проба за изследване.

Възможно ли е отрова да е свързана с раково заболяване? Ако отровата е радиоактивен маталоид от типа на арсеник или радиоактивно химично съединение, това дали е възможно? Дори и при мерките, взети от Щайнер, за механично и органично изчистване, достатъчно е малка остатъчна доза в стомаха да предизвика чрез радиоактивността си местен злокачествен тумор. Изключително кратките времеви интервали между отравянето (януари), първите симптоми (март), диагностицирането (май) и влошеното състояние на легло (след септември 1924 г.) са изключително близки и последователни от хронологична гледна точка, показващи вероятност за възможна връзка между всички тези събитийни факти. По правило при отсъствие на съвременно лечение, което тогава не е съществувало, ракът на стомаха се развива от симптоми до летален край в продължение на 9 до 12 месеца. Самият Щайнер е отказал лечение.

В края на 50-е години на 20. век, малко преди смъртта си, Еренфрийд Пфайфер споделя пред кръг от 30-40 приятели в залата с Основополагащия камък на Гьотеанума следния факт: един ден, по време на престоя си в Америка, той получава признание от свой познат окултист, с който завързва близки отношения, че именно той, бидейки свързан с механичния окултизъм[1], е бил натоварен със задачата да отрови Рудолф Щайнер на 01 януари 1924 г. Било е задача, дадена и организирана от тайна черна ложа. С израза lefthanded brothers Еренфрийд Пфайфер подсказва, че това е черна масонска ложа, занимаваща се с механичен окултизъм. Той запазва в тайна самоличността на своя познат, доверил му такава страшна тайна. В разказа на този окултист опитът за отравяне е представен пред Пфайфер само като опит да се увредят окултните сили на Рудолф Щайнер, а не да бъде убит. Но дали това наистина е така, или е версия, гузно представена в последствие, не се знае. Знае се обаче, че Пфайфер е имал разговор с Ройбен Климър, върховен ръководител на ложа, представяща се за розенкройцерска. В определени антропософски среди съществува мнение, че именно той е замесен, но няма доказателства.

От друга страна, факт е, че Хайнрих и Пол Гьош са практикували черна магия, също и Алистър Кроули. Теоретически съществува вероятност да има връзка между тях чрез общата им позната Алис Шпренгел. Алистър Кроули (доказан сатанист) е работел като агент за английските тайни служби, представяйки се за поддръжник на германските националсоциалисти, и е бил способен да подпомогне в такова убийство.

Не се знае кой е точният извършител на отравянето. По това време в Дорнах се е разнасяла мълва за жена, която се занимава със сладкарство и веднага след инцидента заминава за Америка, свързвайки се там с местни съмнителни окултни кръгове, но и тук липсва нищо по-конкретно.

Обсъждане и изводи. След допълнителни консултации с лекар-онколог се оформи становище, че еднократното поглъщане на каквото и да е радиоактивно или токсично вещество не може да доведе до развитие на рак. Теоретично може да се развият други заболявания, като левкемия или лъчева болест, но не и рак. По принцип скритият период на първоначално и безсимптомно развитие на рака може отнема от 1.5 до 2 години, преди да се разгърнат видимите и осезателни симптоми. Това означава, че още през 1922 г. ракът е започнал да се развива в организма на Щайнер. Този период синхронично съвпада с пожара в Гьотеанума.

Явно, отравянето на Рудолф Щайнер е замислено и организирано като следваща стъпка след опожаряването на Гьотеанума. В последното е било планирано да загинат много антропософи, включително Рудолф Щайнер по време на негова лекция след представлението, бидейки там и през цялата празнична вечер. И двете стъпки са замислени и осъществени от враждебна черна окултна ложа. Братята Гьош имат фиксидея не само срещу Антропософското общество, но и персонално срещу Рудолф Щайнер. Те практикуват черна магия и са във връзка с черни общества. Отравянето има по-сложни и конспиративни корени, вероятно защото първият опит – пожарът на Първия Гьотеанум, не успява да ликвидира физически Щайнер. В този пъклен план са замесени повече участници.

Каква е по-късната съдба на братя Гьош? Хайнрих умира през 1930 г., бившата му жена Гертруд се самоубива през 1928 г., а Паул остава трайно в психиатрия и е убит от нацистите през 1940 г.

В настоящето изследване бе изложена една тъжна и мрачна история, която повечето съвременни антропософи не познават в такива детайли. В разговори и спомени тази тема обикновено се отбягва или се поставя в сянка, дори и сега. Разбира се и двете събития – пожарът и смъртта на Щайнер – имат своите по-дълбоки, духовни и кармични причини, но за да може те да се реализират, е имало физически предпоставки и извършители.

Целта на тази статия е да хвърли светлина върху физическите факти и да предложи една логически изведена хипотеза, която не може да бъде доказана поради липса на криминални доказателства. Така или иначе, това е една много вероятна линия, която от почти стогодишната дистанция на времето вероятно няма нужда от по-конкретно доказване.

Източници

1. Christoph Lindenberg – Rudolf Steiner: Biography – ISBN: 978-1621482062

2. Christoph Lindenberg – Rudolf Steiner – Eine Chronik: 1861-1925 – ISBN: 978-3772518614

3. J. E. Zeylmans van Emmichoven – Who was Ita Wegman: A Documentation, vol.1 – ISBN: 978-0929979441

4. Rudolf Steiner – Sexuality, Inner Development, and Community Life (GA 253) – ISBN: 978-1621480938

5. Das Goetheanum 42/2005

6. Ehrenfried Pfeiffer – A Modern Quest for the Spirit – ISBN: 978-1-935136-02-6

7. Wikipedia – Heinrich Gösch – biographie

8. Wikipedia – Paul Gösch – biographie

9. Dvorak, Josef – Satanismus. Schwarze Rituale, Teufelswahn und Exorzismus. Geschichte und Gegenwart. München 1996.

10. Fechter, Paul – Menschen und Zeiten. Gütersloh 1948.

11. Goesch, F. – Der Guttemplerorden (Flugblatt der Großloge II), Flensburg 1906.

12. Goesch, Heinrich - Die Stellung der Architekturgeschichte zum Schaffen des Architekten. Von Dr. Heinrich Goesch. Deutsche Bauhütte. – 13 (1909) 26.

13. Goesch, Heinrich – In: Leonard Nelson, „Bemerkungen zu den Paradoxieen von Russell und Burali-Forti“, Abhandlungen der Fries'schen Schule N.F. 2 (1907–1908), H. 3 (1908), 301–334 [darin Anhang I: Heinrich Goesch, „Bemerkungen zu Kapitel IV der vorstehenden Abhandlung“, 324–328.]

14. Glauser, Friedrich – Dada, Ascona und andere Erinnerungen. Zürich 1976.

15. Glauser, Friedrich – „Man kann sehr schön mit Dir schweigen.“ Briefe an Elisabeth von Ruckteschell und die Asconeser Freunde, 1919-1931. Nimbus Verlag, Wadenswil o.J.

16. Graf, Friedrich Wilhelm - Wie man das Chaos bändigt. Die Peitsche und der religiöse Sozialismus des Paul Tillich. In: Süddeutsche Zeitung Nr. 297 vom 27.12.2007, S. 16.

17. Green, Martin – Mountain of Truth. The Counterculture begins. Ascona, 1900-1920. Hanover and London, 1986.

18. Kollwitz, Käthe - Die Tagebücher. Berlin 1989. (= KK)

19. Mühsam, Erich – In meiner Posaune muß ein Sandkorn sein. Briefe 1900-1934. Vaduz 1984.

20. Schüssler, Werner u. Sturm, E. – Paul Tillich. Leben, Werk, Wirkung. Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt 2007.

21. Seewald, Richard – Die Zeit befiehlts, wir sind ihr untertan. Lebenserinnerungen. Freiburg i. Br. 1977.

22. Szeemann, Harald – Monte Verità. Berg der Wahrheit. Mailand 1978.

23. Wehr, Gerhard – Paul Tillich in Selbstzeugnissen und Bilddokumenten. Reinbek 1979.

24. Wolfskehl, Karl und Hanne - Briefwechsel mit Friedrich Gundolf 1899-1931. Amsterdam 1976.

Август, 2019 г.

[1] Понятието механичен окултизъм е въведено от Рудолф Щайнер; чрез него се визира предстоящата за Западното общество перспектива да развие възможността да използва механично духовните сили – нещо крайно опасно, ако не бъде съпроводено с развитие на необходими морални сили.

Подпалвачите-на-Първия-Гьотеанум-отравянето-на-Рудолф-Щайнер-и-смъртоносната-му-болест.pdf

Преслав Павлов · 2 Април, 2021

ХАРМОНИЯТА НА СФЕРИТЕ КАТО ТОНАЛНО ЗВУЧЕНЕ

Преслав Павлов

Въведение. Как звучи хармонията на сферите и наистина ли звучи? Един въпрос, който всеки начинаещ в Духовната наука, може би, си задава, но колко време е необходимо, за да може той да си отговори истински. Хармонията на сферите е космичната оркестрация, взаимовръзката на духовните Йерархии в нашия космос – Слънчевата система, която изпълва и осмисля нашето съществуване. Един фундаментален космичен закон, който има безброй измерения и само едно вярно звучене, наречено Божия Любов.

В том GA101 от събраните съчинения на Рудолф Щайнер (Митове и легенди. Окултни знаци и символи) може да се прочете един твърде любопитен и разтърсващ текст. В лекция от 13 септември 1907 г. Щайнер казва следното: Знаете, че планетите се движат със съвсем определени скорости около Слънцето. Но и то се движи и това движение, както и движението на планетите, е изследвано съвсем точно от окултните астрономи. Изследванията показаха, че Слънцето се движи около един духовен център и че орбитите на планетите са спирали, чиято посока е орбитата на Слънцето. Скоростите, с които отделните планети преминават през орбитите си, се съотнасят една към друга в съвсем определени, хармонични отношения и тези отношения се събират за слушащия като тоновете на една симфония, която беше обозначена от питагорейците като музика на сферите. Това съзвучие, тази музика е едно отражение на космическите процеси и в това, на което учи Питагорейската школа, няма нищо измислено… Когато възникват физически музикални хармонии, това се дължи на факта, че примерно различни струни трептят различно, едната по-бързо, другата по-бавно. Според скоростта, с която трепти всяка отделна струна, прозвучава по-висок или по-нисък тон, а съзвучието на тези различни тонове прозвучава като музика и дава хармонията. Точно както тук, във физическия свят, получавате музикално впечатление от движението на струните, така този, който е достигнал стъпалото на ясночуването в Девакана, чувства движението на небесните тела като музика на сферите. И поради съотношението на различните скорости в движението на планетите възникват основните тонове в хармонията на сферите, която прозвучава през цялата Вселена. В Питагорейската школа с право се говори за музика на сферите, човек може да я чуе с ушите си… Когато духовният тон прозвучава през Вселената, планетите се подреждат в съотношения помежду си в една хармония на сферите. Това, което виждаме разпростряно във вселенското пространство, е подредено от този творящ тон на божеството. Поради това, че този тон прозвуча във Вселената, материята се подреди в една система, в Слънчевата и планетната система. Така изразът “музика на сферите” се оказва не просто едно духовито сравнение, той е действителност.¹

От по-горния цитат биха могли да се направят следните изводи:

· Хармонията на сферите не е само метафора, тя може да бъде чута.

· Процесът на звучене може да се оприличи на звучащи струни от музикален инструмент.

· Движението на планетите по орбитите си трептят и създават тези космични звуци.

· Скоростите на движение се съотнасят помежду си в хармонични отношения и се възприемат като тонове на симфония, т.е. музикални тонове.

· Космичното звучене има своя физическа аналогия в звученето на струни.

Теза и модел на проучването. Ако нещата стоят точно така, както ги е описал Щайнер, би могло да се изгради модел, чрез който да се формират чуваеми звуци, съответстващи на космичните. Ако движението на планетите по орбитите им се оприличава на звучащи струни, то всяка планетна орбита (оттук нататък за по-кратко ще употребяваме понятието планета) е една струна. Ако отношенията на скоростите на планетите една спрямо друга изграждат хармонични отношения, т.е. музикални тонове, то би могло да се потърси аналогия с флажолетните отношения в теорията на музиката. Тъй като сме на Земята, за да изградим флажолетно аналогичен модел, би трябвало да съотнесем и Земята към другите планети. При това положение бихме могли да предложим следния теоретичен модел: отношенията на планетните орбитални скорости към скоростта на Земята или обратно – отношението на Земната орбитална скорост към тази на всяка от планетите би ни дала тонални флажолетни отношения.

Преди всичко, нека да дефинираме термина флажолетно отношение. Това е първият начин, по който питагорейците са определили и изградили тоновете на известната ни музикална гама до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до (горно). Той се получава, когато един основен тон, генериран от звученето на струна, се съотнася към кратни нему чрез разделяне на струната на кратни отношения, имащи собствено звучене като обертон (хармоник) на основния. Например, ако една струна се раздели точно на две равни части (наполовина), т.е. отношение 1:1, ще прозвучи същият тон като основният, но с една октава по-високо, а ако разделим струната в съотношение 3:2 и основният тон е до, то полученият флажолетен тон ще е петият по ред, т.е. сол.

Приемайки гореописаният модел на нашето проучване, нека да проверим как се отнасят орбиталните скорости на видимите от Земята планети, за които Щайнер твърди, че са истински, а не допълнително привнесени в Слънчевата система. Трябва да отчетем факта, че планетите не се движат с постоянна скорост, а тя варира в зависимост от това къде е локализирана планетата – по-близо или далеч от перихелия и афелия на орбитата. Така бихме могли да изградим хармонични тонални отношения от една гама, после да определим основния й тон и така да съпоставим спрямо него останалите тонове.

Резултати. Литературните данни за планетните орбитални скорости и съотношения са представени на Табл. 1 и 2.

Таблица 1. Планетни отношения на орбиталните скорости.²

Орбитални скорости
	min скорост [km/s]	max отклонение	K max = 1 + max отклонение
Луна	0.964	0.1161	1.1161
Меркурий	38.86	0.5178	1.5178
Венера	34.79	0.0135	1.0135
Земя	29.29	0.0341	1.0341
Марс	21.97	0.2061	1.2061
Юпитер	12.44	0.1029	1.1029
Сатурн	9.09	0.1199	1.1199

Таблица 2. Орбитални скоростни отношения за минимална скорост – Земя/(друга планета).

	Скорости отношение min скорости	Кратно привеждане към октава на основния тон	Отношение спрямо основен тон в октави
Земя/Луна	30.38382	(/16 пъти) 1.898989	4 октави по-високо
Земя/Меркурий	0.753731	(*2 пъти) 1.507463	октава по-ниско
Земя/Венера	0.841909	(*2 пъти) 1.683817	октава по-ниско
Земя/Марс	1.333182	(съща) 1.333182	основна октава
Земя/Юпитер	2.354502	(/2 пъти) 1.177251	октава по-високо
Земя/Сатурн	3.222222	(/2 пъти) 1.611111	октава по-високо

От приведените данни се вижда, че отношението планета/Земя не дава никакви смислени пропорции, водещи до работен резултат. От това може да се заключи, че за човечеството е важно как Земята, т.е. техният дом, се отнася към останалите планетни трептения, а не обратно. Тук явно е заложен един алтруистичен принцип.

За изчисление на флажолетните отклонения използваме следната формула: Ton = P1/P2 * K1/K2, където Ton е флажолетно отношение, P1 е орбитална скорост на планета 1, P2 е съответно орбитална скорост на планета 2, К1 е коефициент на увеличение на скоростта на планета 1 и варира от 1 при минимална скорост до К1 max при максимална скорост на планета 1, а К2 е съответно коефициент на увеличение на скоростта на планета 2. Така, варирайки с коефициентите за увеличение на орбиталната скорост, могат да се изчислят минималните и максимални флажолетни отношения за всяка от гореизброените орбитални скоростни отношения.

На първо място могат да се изчислят принципно вярно звучащите флажолетни отношения в 12-тонна гама (полутонна гама). За музикалните специалисти ще отбележим, че използваме натурален строй. Той е оригиналният питагорейски строй, от който през вековете по-късно с цел усъвършенстване се развиват най-различни строеве. Интересен е фактът, че теоретично е невъзможно да съществува перфектен строй, транспонирайки отделните тонове в различни октави. Това е причината да има много строеве и никой от тях да не е перфектен.

Залагайки на максимално допустимото отклонение на разкордиране на един тон от 0.5%, т.е. пет хилядни, който е на границата на слухова доловимост у човека, се получават флажолетни отношения, представени на Табл. 3.

Таблица 3. Флажолетни отношения в 12-тонна гама.³

	Флажолетно отношение	Min отклонение	Max отклонение
Основен тон (прима)	1.000	0.995	1.005
	1.059	1.0537	1.064
Секунда	1.125	1.119	1.131
	1.189	1.183	1.195
Терца	1.250	1.244	1.260
Кварта	1.333	1.326	1.340
	1.415	1.407	1.422
Квинта	1.500	1.492	1.508
	1.589	1.581	1.597
Секста	1.666	1.657	1.683
	1.782	1.773	1.791
Септима	1.875	1.865	1.889
Октава	2.000	1.990	2.010

Изчислението на възможните роли, които всяка планета с орбиталната си скорост може да заеме в една точно акордирана гама (отбелязани с x), е представено на Табл. 4.

Таблица 4. Акордирана гама на планетните орбитални скорости.

Прима

Секунда

Терца

Кварта

Квинта

Секста

Септима

Земя/Луна

x

Земя/Меркурий

x

Земя/Венера

x

Земя/Марс

x

Земя/Юпитер

x

Земя/Сатурн

x

Определянето на основния тон е свързано с планетата Земя. Знаейки точната продължителност на Земната година в секунди, можем да я представим в честота, т.е. в реципрочна на секундите стойност, и да бъде транспонирана в чуваем за човека диапазон (Табл. 5). Независимо дали ще се отчете тропична или сидерична година, разликата е толкова малка, че чуваемият тон, който се получава, е един и същ, защото отклонението е много по-малко от 0.5%.

Таблица 5. Честота на основния Земен тон.

Земна година [дни]

Земна година [sec]

Честота [Hz]

Тон [Hz]

Тропична

365.242199

31 556 925.99

3.1668*10^-8

272

Сидерична

365.256363

31 558 149.76

3.1687*10^-8

272

Тонът, който се получава за планетата Земя е до-диез при условие, че се приеме строй с ла 432 Hz. Няма в историята друг известен музикален строй, който да има тон, звучащ с 272 Hz. Дори изкуствено да се създаде такъв алтернативен строй, той ще бъде транспонирана вариация на ла 432 Hz, но може да не е йонийски (мажорен), а някакъв друг античен лад. Така или иначе, той би имал едни и същи тонови стойности.

Строй 432 Hz е много специален и за него изключително много е писано през периода 17-20. век. Тъй като не е тема на нашето изследване, няма да бъде анализиран, но препоръчваме на читателя да се задълбочи върху него. Той носи името Научен или Философски строй. Фактът, че този стой е единственото решение на нашата задача за определяне на основния тон на планетата Земя, също е достатъчно показателен. На пръв поглед някои биха приели, че това е случайно съвпадение. Единственият верен строй, който може да възпроизведе тон с 272 Hz, е строй, базиран на ла 432 Hz, а едно такова „съвпадение“ не би изглеждало случайно.

Дотук установихме точния строй, в който е възможен моделът на тонално звучене на Хармонията на сферите. Установихме как биха могли да звучат видимите планети в нашата Слънчева система. За „видими“ приемаме основните планети на Слънчевата система, но те са обект на нашето изследване не заради тяхната видимост. Основната тоналност, в която звучат планетите на Слънчевата система, възприемани от Земята, е до-диез мажор или минор (според звучащата терца), но и двете са възможни. Крайните резултати са представени на Табл. 6.

Таблица 6. Тоналности на планетите в Слънчевата система.

Земя

(основен тон)

До-диез

Земя/Луна

До

Земя/Меркурий

До-диез

Ре

Ре-диез

Ми

Фа

Фа-диез

Сол

Сол-диез

Земя/Венера

Ла-диез

Земя/Марс

Ре-диез

Ми

Фа

Фа-диез

Земя/Юпитер

Ре-диез

Ми

Земя/Сатурн

Сол-диез

Ла

Ла-диез

Обсъждане и изводи. Хармонията на сферите, за която е говорено още в Питагорейската школа, е космичното звучене на Слънчевата система. То може да бъде транспонирано в диапазона на чуване за човека и моделирано като своеобразен акорд за всеки един момент от време. Тези звуци се променят във времето, бидейки периодично консонансни или дисонaнсни. Моделът може да бъде оприличен на музикален инструмент с шест струни, които постоянно се натягат или отпускат, същевременно звучейки. Космичният звук е предизвикан от вибрацията на планетната орбита в зависимост от орбиталната скорост и се разпространява в звуковия етер на нашето космично пространство.

Исторически примери. Бихме могли да илюстрираме нашите констатации за Хармонията на сферите с пет дати и събития.⁴

· 3 април 33 г. сл. Хр. – Голгота, ден на Разпятието