КОНФУЦИЙ И ЛАОТЦЕ

[Ани]

КОНФУЦИЙ И ЛАОТЦЕ

И между религиозните хора има едно вътрешно съревнование. Прочетете живота на Лаотце и Конфуций, ще намерите подобно едно съревнование. Лаотце бил учен, велик мъдрец, а Конфуций отивал да слуша тази велика Мъдрост. Като слушал думите на този мъдрец, познал, че бил велик Учител. Най-първо той го запитал за много въпроси, но след това станал мълчалив, престанал да го пита, дълго време мълчал, станал скърбен, тъжен в себе си. Лаотце го запитва: защо не говориш Конфуций?

Сега ще ви дам едно малко разяснение. Ние се радваме, когато майка ни е жива, когато баща ни е жив. Щом умрат те, ние си слагаме черно и ставаме замислени. Защо? - Изгубили сме онзи вътрешен потик, който ни дава вдъхновение - нямаме вече вдъхновение. Какво казва Конфуций? - Учителю, намирам се в едно противоречие. Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както е бърза рибата в морето, аз бих я достигнал; Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както бягането на най-бързоногия елен, аз бих я достигнал; Ако твоята мисъл беше тъй бърза, както хвърченето на птицата, аз бих я достигнал, но тя е далеч извън облаците, т.е. извън този свят. Затуй имам право да бъда тъжен и скърбен, че не мога да те достигна. Така мислел Конфуций преди толкова хиляди години за своя Учител. Да достигне някога Учителя си, той считал това нещо за невъзможно. Ние сме в същото положение, когато се намираме пред живота на Христа.

Моето царство, НБ, 8 март 1925 г. гр.София.