1. Духовната същност на човека. 1.1. Произход на човека

[Ани]

1. Духовната същност на човека

1.1. Произход на човека

       „Бог, като се е ограничил в себе си, е създал човека... И целият почти безкраен ред от органични форми, които природата е създала, представляват стадии, през които човешкият дух е минал. Те са едно велико училище, в което той се учи.“

Учителя.

       В съответствие с мотото на тази глава нека споменем една мисъл от индийската философия, която Дънов цитира в беседите си, а именно, че Бог с една издишка сътворява светове, а с една вдишка разгражда светове. Науката днес назовава „издишката“ — експанзията на света, а „вдишката" - колапса на света. Дънов казва, че чрез инволюцията, т.е. чрез „издишката“ или експанзията, Бог се е ограничил в себе си, за да създаде физическото многообразие на света, а сред това многообразие е и човешката форма. Но същевременно при слизането си във физическия свят човешкият дух е преминал през безкрайния ред от органични форми, които са едно велико училище, в което той се учи.

       Набирайки знание и опит в средата на физическия свят, човек преминава във фазата на еволюцията, като, устремен към съвършенство, той рано или късно осъществява единение с Бога, т.е. преминава в сингулярност или още в колапс с Бога.

       Следователно животът на света, а оттук и на човека, е един вечен кръговрат: светът се ражда от Първоизточника — Бог, т.е. експанзира, и след време се връща към него, т.е. колапсира. Когато Бог се е ограничил в себе си, т.е. излъчил от себе си човешкия дух и създал с това и физическата форма — тялото на човека, той дава на това индивидуализирано вече същество да опита само живота, да мине през всички живи форми и се поучи. Само този е пътят към съвършенството, т.е. връщане към единение с Бога, т.е. сингулярност с Първопричината.

       Дънов казва: „Съвременните хора нямат ясна представа за своя живот, нито за целокупния живот, вследствие на което изпадат в големи заблуждения и противоречия. Те мислят, че животът им произлиза от самите тях и могат да разполагат с него както си искат. Не, животът на хората произлиза от Божия Дух.“ [147]

       Но какво е животът?

       Живот намираме както в неорганичния свят, така и в органичния; както в най-малкото в света — кварките, така и в най-голямото — галактиките; както в простата конструкция — електрона, така и в сложното творение на света — човека. В едни форми обаче животът се изразява само в движение, както е в неорганичния свят; в други — в растеж и размножаване — в органичния свят; в трети — в развитие и усъвършенстване — в духовния свят. Следователно животът е едно жизнено поле, силово поле, което по същество е едно и също навсякъде, само че се изявява по различен начин в отделните среди. Дънов твърди: „Животът, вложен във всички форми, е един и същ. Той само се разлива в тях и различно се използува. Неделим и единен е животът, затова го наричаме Божествен.“ [153]

       „Значи в природата има една разумна сила, която действа по разнообразни начини. Тази сила индусите наричат „Lattvas“ — санскритска дума, което означава жива енергия, проникваща в цялото пространство. Тя е основа за движението на всички небесни тела и е причина за произвеждането на живота във Вселената.“ [38]

       С тези мисли се маркират библейските представи за сътворението на света и човека. Следователно по същество човекът носи първичното дихание на света, но същевременно, чрез своето тяло, той е и представител на висша форма на физическия свят. Затова Дънов казва: „Духовният свят има връзка с физическия: едновременно човек е същество духовно и физическо. Тези два елемента съществуват в него едновременно: между едното и другото същество има връзка, която ги съединява и управлява. Тази връзка е душата. Тя е полудуховна и полуматериална. Това състояние вие никога не можете да измените. Под думите „физическа материя“ разбирам света на формите, необходим за проявата на битието на нещата; под „духовен свят“ разбирам онези сили, които работят за създаването на тези форми; под думата „душа“ пък разбирам условията, които подготвят съграждането им... Всяка душа трябва да има тяло в света, за да се прояви като индивид, като единица.“ [30]

       Тази „единица“ — човекът, за разлика от другите органични форми има богата духовна изява. Тя има чувства, мисъл и воля. Действа твърде самостоятелно, като че ли няма връзка с околната среда.

       „Бог е направил няколко основни съчетания: от една страна, между тялото, душата и духа, а от друга — между ума, сърцето и волята. Това са условията, през които човешкият дух минава, за да се усъвършенства.“ [31]

       Тези съчетания ние трябва да знаем, да познаваме и спазваме, тъй като ако занемарим едно от тях или нарушим техните взаимоотношения и хармония, ще спънем нашето развитие към съвършенство.

       „Човек има физическо тяло, има и тяло духовно. Ако той зачита физическото си тяло, ще зачита и духовното, защото първото е калъп на второто. Ако човек осакати физическото си тяло, той осакатява и духовното.“ [73]

       Следователно духовната и физическата същност на човека са едно хармонично цяло. Или, по-точно казано, физическата същност отразява духовната в сферата на физическия свят. Оттук следва, че за физическата форма на човек трябва да се съди по неговото духовно състояние. Това ще рече: какъвто е духът на човека, такава ще бъде и неговата физическа форма — тялото. Духовните качества оформят вида, качествата, състоянието и развитието на тялото.

       Дънов допълва: „Това, което става във физическия свят, по аналогия става и в духовния. Всеки процес, който става на земята, едновременно става и на небето. И обратното: всеки процес, който става на небето, става и на земята.“ [30] Но според развитието си хората имат различно ниво на духовната си същност. Те са по-близо или по-далече от сингулярността с Бога. Ето защо Дънов казва: „И тъй в света съществуват три категории хора: първата категория е човекът на Истината, Божественият човек, когото индусите наричат „Satwa“; към втората категория се отнася волевият човек — „Rajas“, а към третата — обикновеният човек — „Tamas“. [73]

       В изявите на живота, във физическия свят, наблюдаваме вечно движения, импулс, стремеж, възкачване и растеж. Откъде идва тази динамика? В цялото разнообразие, разновидност и множество на формите съществува двойственост. Учените я наричат поляризация на силите. Тя започва още с появата на експанзията, още с раждането на разнообразието. Така е и с човека: той е и жена, и мъж. Тази поляризация подтиква силите и формите да се хармонизират, отчасти да се уеднаквят и да се единят.

       „Жената беше в мъжа, оттам я извади Бог, от реброто на Адама, тъй щото, дали човек е женен или не, това не усложнява, нито улеснява живота. Няма човек в света, който да не носи мъжа или жената в себе си. Те вървят всякога заедно. Дали единият или другият са вътре или вън от човека, не е важно. Всеки мъж носи жената в себе си и всяка жена носи мъжа в себе си. Те не могат един без друг. Мъжът е стимул за жената, а жената за мъжа. Отнемем ли жената от света, всяка култура ще изчезне; отнемем ли мъжа, пак няма да има култура. Под думите „мъж и жена“, в широк смисъл, разбирам ума и сърцето. Ум без сърце не може и сърце без ум не може. Те вървят заедно и взаимно се допълват.“ [31]

       Физиологията на човешкото тяло потвърждава това поляризирано състояние на човека. У всеки човек, дали е мъж или жена, съществуват два физиологични елемента: мъжки и женски полов хормон. В зависимост от това, кой от двата хормона доминира, с влиянието и действието си върху функциите на организма, човек се изявява като мъж или жена на физическото поле.

       От изнесеното дотук се вижда, че духовната същност на човека изцяло властва над физическата му същност. Следователно принципът на изявата върви отвътре навън, т.е. от по-висшето, от духовното към физическото. Затова Дънов казва, че „духовното е скрито във физическото. Духовният свят става понятен само чрез физическия. Душата е достъпна за нас само чрез тялото. Ако човек не познава тялото си, как ще познае душата си?“ [87]

       „Човек не е нито в главата си, нито в сърцето си, нито в ръцете си. Той е извън своите удове, извън своето тяло. Чрез тях той само се проявява, но е извън тялото.“ [117]

       Следователно същността на човека стои в неговия дух и душа. Физическата му изява — тялото, е една преходна форма, която дава възможност на духа и душата да се изявят на физическия свят. И когато проучваме тялото си, трябва чрез него да виждаме духовната същност на човека. Какъвто е духът, такова е и тялото.

       Цялата разумност, хармоничност и закономерност в естеството на човека говорят, че той е творение на виеше съзнание, на висш дух, който стои над всичко и ръководи всичко.

       Дънов твърди, че „в света съществува едно обширно съзнание, което изпълва цялото пространство. Дали сте идеалист или материалист, ще видите, че това съзнание се движи толкова бързо, че едновременно обхваща всички точки. Вследствие на тази бързина, животът на това съзнание изглежда без движение.“ [89]

       Фантастично и невероятно звучи тази мисъл на Дънов, че може да има скорост, чрез която да се обхващат всички точки на вселената едновременно и че при тази скорост животът е като че ли без движение, но днес науката допуска и скорости далеч по-големи от тази на светлината. При тях времето и пространството, като ежедневни понятия, не съществуват. Пространството се свива с координатите си, а времето се забавя до застой. От това следва, че едно съзнание, което се движи с такава надсветлинна скорост, ще обгръща едновременно всичко във физическия свят, ще присъства в миналото, настоящето и бъдещето едновременно. За това състояние говорят идеите на Айнщайн и Хоукинг. [238, 251, 212, 278]

       Някой може би ще възрази, че това са недоказани неща. Днес обаче много закономерности във физиката, приети като действително верни и реални, ние хората не можем да осъзнаем и да възприемем със сетивата си. Човечеството приема тези невидими явления, сили и същности хипотетично, тъй като долавя, регистрира и наблюдава само следствията от проявите им. Единствено те ни напомнят за тяхното съществуване. Нима някой е видял атома на материята или неговите съставни частици? Но разлагането му и освобождаването на мощната енергия, скрита в него, човечеството почувства много осезателно при бомбардировките над Хирошима и Нагасаки в Япония през 1945 г.

       Науката показа, че всичко, което човек интуитивно предполага, че съществува, е всъщност действителност. Затова и Дънов твърди, че мисълта предсказва и познава всичко. Тя прониква не само в материята, но и в нематериалния свят.

       „Невъзможно е човек да има за образ нещо, което не съществува. По отношение на Битието всяко нещо е реално. Ние казвахме, че това или онова е илюзия, но по отношение на Битието никакви илюзии не съществуват.“ [108]

       Нека се върнем към въпроса — какво е същността на човека? Дънов казва:

       „И човекът като разумно същество има форма, съдържание и мисъл. Формата представя видимия човек, съдържанието — неговото сърце, което изразява чувствата му, а смисълът — неговия умствен живот.“ [126] Но има нещо в хората, за което не сме споменавали. Откъде е това голямо различие сред хората, било то по външен вид или просто по характер? Откъде е това несравнимо с нищо разнообразие на човечеството на земята? Тук Беинса отговаря: „Възможностите на всеки човек са еднакви, но строежът във всеки не е еднакъв, за-щото човек е задължен сам да строи.“ [11]

       Следователно в сътворението на човечеството като цяло има известна поточност, т.е. всяка индивидуална душа и дух е съградила това, което е могла, това, което е осъзнала като полезно, въпреки еднаквите възможности. Оттук, според духовния си ръст, всеки индивид създава свой физически образ, още повече, че всеки човешки дух се е отделил от Първопричината в определеното за него време.

       „Значи в човека има една централна монада и още много монади, които обаче не са на еднаква степен на развитие. Тази идея прокарва и Лайбниц.“ [10]

       Това подсказва, че човек като идея в Божественото съзнание е единен „по образ и подобие“, но при изявата си на физическия свят той се е индивидуализирал според своите възможности. Тази лична изява обаче е причина за падението на човека. Това е грехът на Адам и Ева. Но въпреки това, човек като отделна форма има възможности, каквито никое друго същество не притежава — да расте, да се развива, да се усъвършенства и осъзнава. Нашият ум, сърце и воля могат да разграничат доброто от злото, да изградят у нас добродетели, които да ни насочат по пътя на еволюцията, т.е. по пътя на съвършенството и бъдещото единение — сингулярност с Бога. Дънов обяснява: „В природата съществува следният закон: в цялото Битие вие имате условия да станете всичко, което днес желаете. В цялата вечност вие имате възможност всичко да спечелите и всичко да загубите.“ [9]

       Ето ключа на нашето земно щастие и нещастие. Или ще използуваме пълната свобода, която ни е дадена в сферата на физическия свят за нашето усъвършенстване в областта на доброто, за нашето възвръщане към Първопричината, или ще се погубим и ще затънем в недрата на греха и злото, в сферата на животинския свят. Последното е напълно реално, тъй като сме минали през всички живи форми и носим все още заложени в нас техните желания, страсти и подтици. „Следователно животинското е вложено във всеки човек и стига да му дадете малко условия, то ще се прояви.“ [10]

       А еволюцията и съвършенството не се осъществяват без духовна чистота. Дънов казва: „Каквото е здравето за физическия свят, такова нещо е чистотата за духовния свят и справедливостта за Божествения свят.“ [81]

       „Ако ви се даде много любов, ще се разкашкате; ако ви се даде много мъдрост, ще се втвърдите. За да не стане това, вие трябва да отправите тези енергии към истината, която ще ви покаже вътрешния смисъл на живота.“ [4]

       И накрая на тази глава нека повторим мисълта: „Значи Бог с една вдишка и една издишка създава и разрушава светове.“ Именно от „издишката“ на Бога ние носим началото си. Тази „издишка“ всъщност е „големият взрив“, за който учените казват, че е причината за началото на света. С „издишката“ си Бог се е ограничил в себе си, за да реализира низшите физически форми, тя е създала човешкия дух, душа и тяло. Но физическият свят, създаден с „издишката“ на Бога, е толкова многообразен — безкраен ред от форми, т.е. стадии, през които човешкият дух е минал, като през едно велико училище, за да се подготви за своето възвръщане към Първоизточника на нещата, към сингулярност с Бога.