ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН. ГЛАВА ПЪРВА

[Ани]

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН

ГЛАВА ПЪРВА

       Евангелистът Йоан започва своето прекрасно благовестие с думата „Слово”: „В начало бе Словото...” На това място става необходимо да се спрем на думата „Слово”, която стои като знак и увод в по-нататъшния текст. Дали словото е една дума или много думи — сиреч сказание, или дълга поучителна реч, тъй като най-популярното разбиране на словото е речта, говорът, думите, или е нещо много повече! Ако вникнем по-дълбоко в написаното от евангелиста, ще дойдем до просветлението, че словото не е само дума, а нещо много по-дълбоко и съкровено. Чрез Словото, което е първият импулс на Творението, бе създадено това, което е. Чрез това Слово в безпределната тъмнина се появи светлината, която в духовния смисъл можем да заменим с хубавата българска дума „виделина”, тъй като светлината е физическата победа над мрака, а виделината е духовната победа на Словото, което надви мрака. Тогава в огромния и мрачен свят на нищото, на „нихила” (според християнското схващане светът е сътворен от Бога от нищо — ex nihilo /лат./; б.р.), се появи „Нещото” или Творбата.

       Дали Творецът изрече някоя дума — първия звук в беззвучното небитие, или това бе Неговото първо дихание, първото движение, първият възторг и първата радост? Това ние не знаем, но нещо ни подсказва, че в Словото се намира всичко: и думата, и движението, и радостта, която съпровожда всяка победа над небитието.

       Щом приемем това разбиране на Словото, тогава трябва да кажем, че „Словото” в Йоановия смисъл трябва да търсим във всяко творчество. Ако застанем пред някой кът на природата, който ни въодушевява и ни радва със своя вид, тогава трябва да кажем в себе си, че природата е въплъщение на Творческото Слово. Словото трябва да видим и в мъдрата закономерност на явленията, в аромата на едно цвете и в гениалната творба на ваятеля, живописеца, поета и в звуците на тръпнещите струни, събудени от пръстите на музиканта. Ако се изправим пред някоя гениална скулптурна творба, това, което ще доловим, е безмълвното слово, което ваятелят е оставил в нея. Той е искал да ни каже нещо със своето творение и сега ни го казва без думи и с чувството на възхищение, което се поражда у нас.

       „Словото бе у Бога” — казва евангелистът. То стоеше у Него, у вечно съществуващия в безвремието и бсзпространствеността Творчески Дух. Той не пожела сам да живее в радостта си за Своето творение и затова създаде живота и животът стана „виделина за человеците”. Тази любов на Твореца с толкова безпределна и велика, че просия в небитието и остана като виделина в мрака, който не можеше да я скрие в себе си. Затова Йоан разкри тази велика мистерия с думите: „Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.”

       Евангелистът отведнъж откъсва читателя от тази пред-вечна история, станала тогава, когато не с имало нито време, нито пространство. Той не се спира, както правят някои от по-късните просветени в Божествената наука, върху дългата еволюционна стълба, по която се чете появата и еволюцията на съществата до човека, но идва направо до времената, когато на нашата планета се е появил човекът. Нещо повече, Йоан не дава нищо и по родословието на Иисус от Назарет, а започва своето величаво повествование от времето, когато се бе появил Йоан Кръстителят. Той го нарича „човек, проводен от Бога”. На него бе отредена мисията да свидетелства за Виделината, тъй като човеците не знаеха откъде иде тази виделина, както и до днес ние не знаем всичко за това, което ни заобикаля. Йоан не беше виделината, но бе изпратен да свидетелства за нея.

       Тъй като имената на Йоан Кръстителя и това на евангелиста са еднакви, в някои издания на Евангелието текстът е нареден така, че може да се допусне грешка. В стих девети в едно от изданията на Евангелието се казва: „Той беше истинската виделина, която осветлява всекиго человека, що иде на света”. Но в стих осми е казано: „Не бе той виделината...” Явно е, че в стих девети се говори за Христа, тъй като там стои и текст: „В света бе и чрез Него светът стана, и светът не Го позна. При Своите Си дойде и Своите Му Го не приеха, а на тези, които Го приеха, даде власт да бъдат чеда Божии, сиреч на тези, които вярват в Неговото име ” (ст. 10-12; б.р.).

       Че евангелистът Йоан говори в този стих за Христа, намирам потвърждение в книгата на пророк Исайя, който на едно място казва: „Ще те дам светлина на езичниците, за да си спасение Мое до края на земята” (Ис. 49:6; б.р.).

       В немското издание на Библията, направено от превода на Мартин Лутср, се казва следното: „Ich habe dich auch zum Zicht der Heiden gemacht, dass du scist Mein Heil bis der Welt Ende”.

       В руското Евангелие четем: „Я сделаю тебя свътом народов, что бы спасение Мое простерлось до конца въ земли”.

       На старобългарски език приведеното от същата глава на Исайя в Библията гласи: „СЕ ДАХ ТЯ ЗАВЕТ РОДА ВО СВЕТ IAЗЫKOM ЕЖЕ БЫТИ ТЕБЪ СПОСЕНIЕ, ДАЖЕ ДО ПОСЛЕДНИХ ЗЕМЛI.”

       И апостол Павел в посланието си до евреите казва за Христа следните забележителни думи: „...В тези последни дни говори нам чрез Сина, Когото постави наследник над всичко, чрез Когото и света направи” (Евр. 1:2; б.р.).

       До Христа човешкият род живя по закона, даден от учителите преди Него. Като последен от тях евангелистът сочи Мойсей, като за идещия Месия казва, че е носител на благодат и истина (Йоан 1:17; б.р.).

       Ще спрем за малко при думите „благодат” и „истина”.

       В многото от съществуващите църкви и секти се говори за благодатта. Трябва да знаем съдържанието на това, което се нарича „благодат”. Дали тя е някакъв дар, който се дава на всеки един от вярващите в Бога и небето? Не е ли това слово „благодат” нещо повече от дар, който получава всеки от праведниците и вярващите?

       Упованието и надеждите в благодатта е хубаво състояние дотолкова, доколкото показва една установена вече в съзнанието на човека вяра, но на тази дума не бива да се дава невежествено тълкувание. Благодатта не бива да ни насочва към бездействие и леност. Човек не бива да се уеднаквява с положението на младеж, който е демобилизирал всички свои сили и разумни почини поради уверението си, че баща му, който го обича, ще направи всичко вместо него. На този свят се срещат хора, които се именуват вярващи, но дори се разгневяват, когато им се каже, че всеки сам трябва да извърши своята работа. Те живеят с мисълта, че са под сянката на благодатта, и не усещат как навлизат в царството на леността.

       Учениците, които следват оня път в живота, според който нашето пребиваване на земята е една школа, знаят също, че всяко добро и прекрасно нещо идва от Бога, но Бог ще ни го даде, когато го заслужим и станем достойни за този дар и ще извършим е него такива дела, които ще подтикнат към духовен развой както отделния човек, така и обществото и народа.

       За Христа евангелистът казва, че е пълен с благодат и истина. Защо тук думата „благодат” е придружена е думата „истина”? Това е така, защото истината определя благодатта. Този, който дарява, познава истината и знае кой заслужава благодатта. Много хора живеят на този свят с най-обикновени илюзии за благочестие, живеят така, както ги влече потокът на биологическото им битие. Те ненавиждат такива, които със съзнателния си живот и с контрола над своите мисли, чувства и постъпки искат да се качват по стълбата на развитието, защото казват, че пролятата кръв Христова е достатъчна да ги измие и да ги приготви за тяхното въображаемо блаженство. Те казват, че ние няма какво да прибавим след Голгота и възкресението. Но както Голготата, така и възкресението са делото на Оня Велик и Лъчезарен Дух, който показа на човешкия род пътя към Отца. Но ние изживяхме ли своята „Голгота” и своето „възкресение”? Разбира се, че „Голготата” на всеки човек не завършва е кръстно разпятие, защото всеки от нас има свой път.

       Най-голямата благодат на човечеството е, че се яви Христос, Когото людете познаха в образа на Иисус от Назарет и чрез Когото можем да призоваваме Бога. Но защо само чрез Христа, а не някак си направо? Чрез Христа, разбира се, което значи чрез любовта, тъй като любовта е единственият път, по който можем да имаме възможността да се приближим поне с една стъпка до Бога. Любовта е единственият шифър и език, с който можем да Го призовем.

       Има много люде, които, само като са повярвали в Христа, мислят, че са „новородени”. Това е друг вид самозаблуда. Според учението на Божествената наука новораждането идва, след като човек мине през опрощението, през посвещението, през преображението, което е пълното осъзнаване на духовното ти „аз”, през срещата е Пилат от Понтия, през хулите, през кръста и възкресението. Тук възкресението трябва да се разбира като освобождаване от всички заблуди и привидности на илюзорния свят, като освобождаване от всички координати, които те свързват със земното ти битие, и ти се осъзнаеш не като личност, а като индивид — монада, излязла от Диханието на Твореца. Тогава си чак новороден.

       Срещал съм хора, които са ми казвали: „На тази и тази дата, през еди коя си година повярвах в Христа и оттогава съм новороден.” Замислих се над тези думи и се запитах: дали всички духовници, дали всички патриарси и папи са новородени? Не отричам, че има и такива, но всички ли, които вярват, че е съществувал Иисус Христос, са новородени? Ако допуснем това, тогава новораждането, за което Иисус говори на Никодим (Йоан 3:3-8; б.р.), се постига не е духовен подвиг, а така, направо.

       Да знаеш една истина е едно нещо, но да я живееш е съвсем друго. Когато я живееш, ще станеш свободен. Един мъдър човек е казал: „В Египет ще научиш истината, че душата е безсмъртна, но в Ханаан ще научиш що е възкресение.”

       Левити и свещеници запитаха Йоан: „Ти кой си?” „Не съм аз Христос” — отговори той. „А кой си? Да не си Илия?” (Йоан 1:19-21; б.р.). На това място от Йоановото Евангелие има нещо, върху което трябва да се помисли. Вероятно между задалите този въпрос има такъв, интуицията на когото е подсказала, че този човек има нещо общо с пророк Илия, което е истина, но Йоан, който знаел колко може да понесе тази тълпа, казал: „Не съм”. „А що казваш за себе си?” - питали отново събраните около него. Йоан отговорил: „Аз съм глас на Едного, Който вика в пустинята: „Оправете пътя Господен”, както рече пророк Исайя.” И когато го попитаха: „Защо кръщаваш, ако не си Христос — Месията, Когото чакаме, нито Илия пророкът?”, тогава той им отговори: „Аз кръщавам с вода, а посред нас стои Един, Когото вие не знаете. Той е, Който иде след мене, Който ме изпревари. Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата (Йоан 1:22-27; б.р.). Той, кръщава не както аз, но с кръщението, което Му е дадено от небето.”

       Какво е кръщението с вода, което е Йоановото кръщение, и какво е кръщението на Пратеника Божий, Когото очаква човешкият род?

       Някои посветени, ясновидци и тълкуватели дават като резултат от своите дълбоко езотерични изследвания едно тълкувание, на което тук не ще се спирам, тъй като този опит, изложен тук, е резултат на сведения и размисъл във връзка с Школата на Бялото Братство. В тази Школа бе дадено на слушателите толкова, колкото те можеха да носят. А как трябва да разбираме думите на Йоан Кръстителя, който казва: „Този, Който ме проводи да кръщавам с вода, ми рече: „На когото видиш, че слезва Духът и остава на Него, Той е, Който кръщава с Духа Светаго. Ето, аз видях и свидетелствам за това. Свидетелствам, че Той е Син Божий” (Йоан 1:33-34; б.р.)?

       Какво е водата? Тя, според езотеричното разбиране, е астралният свят с неговите седем области. Това са области с различна интензивност, съответстващи на по-низшите и по-висшите чувства. Този свят е надматериален, съобразно с нашето разбиране на материята и веществото, но в него истините се разкриват до степента на онова развитие, до което е достигнал влезлият в него индивид. Истината в това поле се опознава с емоционалното тълкуване на феномените, наблюдавани във физическия свят. Това е кръщението с вода - едно частично вникване в невидимия свят. Тези, които са минали това посвещение, вярват в съществуването на Първата Причина, но я приемат само като вяра, дошла по емоционалните пътища на познавателния процес. Те познават истините като образи и вълнения, не са прекрачили още границите, зад които стои подвигът на новораждането. Те още не могат да рекат, че знаят всичко в живота като „Дух и истина”.

       Един много ярък пример за пробудено и вече готово за по-нататъшно развитие съзнание виждаме в разказа за двамата Йоанови ученици, които срещнали Иисус. Когато Той минал край тях, Йоан им казал: „Ето Агнеца Божий”. Като чули това, и двамата ученици тръгнали след Иисус. Без никакво предварително опознаване те се обърнали към Него и попитали: „Рави, къде живееш?” Иисус им отговорил: „Елате и вижте”. И отидоха. Единият от тях бе Андрей — братът на Симон Петър. Тъй първозваният откри брат си и му каза: „Намерихме Месията”. После заведе брат си при Иисус и когато Йисус го погледна, рече му: „Ти си Симон, синът Йонин. Ти ще се наречеш Кифа, което ще рече Петър или камък” (Йоан 1:35-42; б.р.).

       По същия начин чрез друго, по-дълбоко вътрешно опознаване Иисус поведе готовите души. Така дойде Филип от Витсаида, а Филип повика Натанаил. Като каза Филип, че Иисус е от Назарет, Натанаил учуден рече: „Може ли от Назарет да излезе нещо добро?” Въпреки това те тръгнаха към Иисус и когато Иисус ги видя, рече за Натанаил: „Ето истинен израилтянин, в когото няма лукавщина.” Натанаил запита: „Откъде ме познаваш?”

       Едно блестящо доказателство за невярващите, че Иисус познаваше тези, които ще тръгнат след Него, са думите, които Той каза на Натанаил: „Преди Филип да те повика, видях те под смоковницата.” Тогава Натанаил извика: „Учителю, Ти си Син Божий, Ти си царят на Израил.” Иисус се обърна към Натанаил и му каза: „Защото ти рекох: „Видях те под смоковницата”, ти повярва” (Йоан 1:43-50; б.р.).

       В едно от изданията на Библията и Евангелието, преведено на български език, стои неправилно поставен следващият текст: „Понеже ти рекох: „Видях те под смоковницата”, вярваш ли?”

       Усъмних се в правотата на израза и пак проверих в преводите на чужди издания. По превода на Мартин Лутер стои написано: „Du glaubst, weil ich dir gesagt habe, dass ich dich gesehen habe.”

       В английската Библия четем: „Because I sait unto tree I saw tee under the fig tree believest thu?” („Because I said you, I saw you under the fig tree, do you believe?”)

       В старобългарския превод е казано: За не ръх ти видъх та под смоковницею въруещи...

       Правилният превод следователно трябва да е така: „Защото ти казах, че те видях под смоковницата, ли повярва?”

       Накрая Иисус рече: „Истина, истина ви казвам. Отсега ще видите небето отворено и ангелите Божии да възлизат и да слизат над Сина Человеческаго” (Йоан 1:51; б.р.).