ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН. ГЛАВА ВТОРА

[Ани]

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН

ГЛАВА ВТОРА

       Тази глава започва с думите: „И на третия ден стана сватба в Кана Галилейска и майката Иисусова беше там” (Йоан 2:1; б.р.). Читателят се досеща, че този трети ден е след разговора на Иисус с Натанаил. По всичко изглежда, че евангелистът има предвид една непрекъсната повест за живота на Иисус, но създаването на тези обособени глави е било необходимо, тъй като в тях се засягат отделни случки и отделни чудеса от епохата на чудесата, които извърши Иисус, за да се пробуди заспалата от хилядолетия душа на тогавашния човек.

       Тук няма да повтарям познатата история за превръщането на водата във вино. Ще загатна само това, което прави впечатление на всеки задълбочен четец. То е обръщението на Иисус към майка Му, когато тя Му казва: „Вино нямат.” Той отговаря: „Що имаш ти с Мен, жено? Часът Ми още не е дошъл” (Йоан 2:3-4; б.р.). За това обръщение „жено”, което се среща и на други места в Евангелието на Йоан, се дават няколко пояснения. Учителят на Бялото Братство, който се занимаваше в школите предимно с основните и дълбоки принципи на Христовото учение, не се спираше върху въпроса за родословието на Иисус от Иазарет. Върху това родословие още по-малко се спира и евангелистът Йоан. Все пак това „жено” остава една малка загадка, около която са създадени няколко варианта. Това е било необходимо, тъй като на няколко места в Евангелието се казва, че Иисус е имал братя. Четецът се спира при тези думи и се пита: „Имала ли е Мария и други деца освен Иисус?”

       На това място от нашето кратко тълкувание се налага да отворим една скоба. Ще се постарая да дам някои изследвания на видни представители на окултната наука, които по свои пътища са се опитали да прочетат „архивите на Акаша”, както казват индуските Учители. Според това, което пише един от видните западни окултисти – Рудолф Щайнер, жената, към която се обръща Иисус, не е онази същата Дева Мария (Богородицата), а друга една Мария. Не само този окултист, но и чувството на всеки вярващ, който носи в душата си пиетет към светостта на Иисусовата майка, не ще допусне, че тя е имала и други деца, родени от съпружеския й живот с Йосиф. Тогава кои са тези деца, за които в Евангелието се говори, че са братята на Иисус? Те са наистина братя така, както се наричат братя в живота децата, събрани от различни бащи, или деца от различни майки. Тогава е понятно защо евангелистът ги нарича „братя”. Но как е станало това? Според езотсрическата наука майката на Иисус, родена в рода на Давид, е въплътена небесна дева, която, поради чистите родове на своя произход, могла да даде плод, годен да понесе могъщите вибрации на Слънчевия Дух Христос. Ние вярваме, че оплождането на тази въплътена дева е станало по така наречения „непорочен път”, защото за един ученик на окултизма това не е невъзможно. Дори и сега има йоги, които правят неща, които приличат на истински чудеса. А и самата наука ще съзрее един ден да признае, че това е възможно. Да се формира една зародишна клетка в утробата на една жена е възможно. Невъзможно е да се вдъхне живот в тази клетка, тъй като животът е нещо непостижимо. Не само животът на Иисус от Назарет е дошъл от един висш, необхватен за нашия разум свят, но и животът, който ние имаме, иде оттам — от един многоизмерен свят, за проумяването на който е немощен нашият разум.

       Ние вярваме, че девата Мария си е заминала за невидимия свят. Тя е от оная категория души, конто не могат да имат плод от земно зачатие. Тя е отишла в своето царство заедно със своята непорочност, колкото това да е чудно за нас, хората с дебелите стени на нашите черепи.

       Какви признаци и какви пътища ни водят до този извод?

       Родословието на Иисус по Евангелието от Матей започва от Авраам и стига до Иисус, сина на Йосифа (Мат. 1:1-17; б.р.). Всичките родове от Авраам до Давид са четиринадесет. От Давид до Вавилонското преселение - други четиринадесет, и от Вавилонското преселение до Иисус — пак четиринадесет. Родословието на Иисус по Евангелието от Лука е дадено по обратен ред — от Иисус към старите родове до Адам (Лука 3:23-38; б.р.). Но не само по това се отличават те. До рода на Давид у тях няма разлика, но след това се получава вече разногласие. В Евангелието от Матей се казва, че Давид роди Соломон от Уриевата жена. В Евангелието от Лука е иначе. Макар че в двете родословия се казва, че Давид е роден от Иесей, в родословието по Евангелието от Лука се казва, че Давид е от рода Натан. Окултистът ясновидец, който е прочел тази история в архи-вата на хилядолетията, наречена „Акаша”, твърди, че както от рода на Соломон, така и от рода на Натан се раждат деца е едно и също име Иисус. В детето Иисус от рода на Соломон е живял духът на Зороастър, но детето починало в ранна възраст и този дух на Зороастър се вселява в детето Иисус от рода на Натан. Това вселяване е станало, когато Иисус е бил на 12 години и е учудил юдейските учени със своя разум и познания.

       От тази концепция излиза, че Дева Мария, която е починала рано, както се казва по-горе, е оставила овдовял Йосиф — казано по земному, бащата на Иисус от Натановия род, който отива в Назарет. Майката пък на Иисус от Соломоновия род остава вдовица, тъй като и детето, и бащата по тази линия умират. Тази вдовица е имала и други деца от своя мъж. Тогава вдовецът Йосиф и жената - вдовица на починалия мъж от Соломоновия род, за да отгледат децата, се оженват. Децата заедно с Иисус растат наедно. Иисус казва на тези деца „братя”, а на доведената майка „жено”.

       Ето, това е според един от западните окултисти истината за рода на Иисус от Назарет. Историята е любопитна, но истинските ученици, както и Учителят на Бялото Братство, не се занимаха с този въпрос, а с Великите истини, които изрече Христос чрез устата на Иисус, след като Христос сс всели в тялото на Иисус при кръщението в реката Йордан.

       По случилото се на сватбата в Кана Галилейска може да се кажат още неща. Налага се да обърнем внимание и на текста, който съдържа подробности относно това, че там, на сватбата, е имало шест каменни кюпа, сложени по обичая на юдейското очищение, които побирали по няколко ведра. Иисус казал да ги напълнят с вода, след което да поднесат на председателя на трапезата и на всички гости.

       Позволявам си да изкажа по този въпрос едно хрумване, за което нямам доказателства и което ще приемат тези, които имат мисъл, еднакво резонираща с моята мисъл. За мене шестте кюпа представляват шестте раси (в смисъл периоди от време), в които стана подготовката за идването на Христос. Чак в Шестата раса, която по наше време още не е настъпила, учението на Христа ще бъде разбрано и възприето като единствен път за разрешаване на всички съществуващи лични и световни проблеми. В Шестата раса човечеството ще проумее истината в Словото на Христа и ще познае живота. Тук животът е виното — Христовото Слово, а водата е астралният свят, който проумявяме отчасти и който не ни дава пълното познание за живота.

       Председателят на трапезата символизира онази част от човечеството, която следи и личния, и обществения живот и развой и недоумява защо толкова късно се поднася хубавото вино, което е пълното познаване на Христа и Неговото Слово. Този председател знае, че най-напред се поднася хубавото вино, а после — лошото, когато хората се понапият. Тук процесът е обратен. Не може след Христовото Слово да дойде нещо друго, по-съвършено от Него. Христос се яви на човечеството най-късно от всички учители и пророци и нищо повече след Него не може да се очаква. Учението на Христа не подлежи на деградиране, както са деградирали всички по-късни вина на предишните сватби. А тези вина са високомерните обещания за някакво бленувано човешко щастие на Земята, които са били само пози на суетна гордост, тщеславие и суета. В Шестата раса човечеството ще познае истината и истината ще го освободи от всякакво вътрешно и външно робство.

       В единадесетия стих евангелистът казва: „Това начало на чудесата направи Иисус в Кана Галилейска и яви славата Си, и повярваха в Него учениците Му.” Този стих оправдава твърдението, че в епохата на Христовото проявление човечеството е имало нужда от такива чудеса, тъй като при липсата на познание за света, природата и Бога чудесата са били необходими. Днес чудесата са излишни, тъй като самата наука ни показва с каква мъдрост, с каква целесъобразност са устроени свстът и животът на природата.

       В следващия дванадесети стих четем за това, което направи Иисус в Капернаум, където Той отиде с майка Си, със Своите братя и ученици. Когато стигнаха там, вече беше наближила Пасхата, поради което Иисус отиде в Йерусалим и влезе в храма. Там, в храма, Той завари тези, които продаваха овце, волове и гълъби. Там бяха и среброменителите, които държаха парите си на трапези.

       Храмът Божий! Това е човешката душа, в която Творецът е вложил и дял от Своята душа. Тази Божествена същност у нас трябва да се пази нсосквернена и чиста, тъй като е седалище на Бога. Понякога ние допускаме в този храм грубото, несъбразяващото се с нищо естество на вола, на овцата, безразсъдната жсртвеност на агнето и свободния полет на птицата, която ту напуска, ту се връща в своето гнездо.

       Възмутен от това, че човекът осквернява Божия храм и го превръща в пазарище, Христос, за Когото е казано, че не настъпва и смазана тръст, взе и направи бич от върви и прогони тези скверни търговци, като прекатури трапезите на среброменителите. Тези среброменители символизират хората, които продават за злато и сребро своето не само човешко, но и Божествено достойнство.

       Тази сцена буди у хората най-противоречиви тълкувания. Най-често хора гневливи, нетърпеливи и насилници оправдават своето поведение и с това, че самият Иисус Христос, като взел камшика в ръка, оправдава и позволява насилието. Единствено разбиране на това, което стана в храма, е, че у Иисус се пробуди свещеният гняв, като видя осквернен храма на Своя Отец. Той не употреби насилие с користна цел, а гняв, който се пробужда у човека, когато бъде поставен пред съблазънта да продаде светия храм на душата си или, както сега сс изразяват, да заложи своята съвест и достойнство.

       Учителят на Бялото Братство в България казваше, че търпението и снизходителността на ученика се простират дотам, докато „не бръкнат в очите му”. Това значи човек да не позволи да затулят светлината, с която пази светостта на своята съвест. Има моменти в живота на ученика, когато е потребна смелостта и храбростта, която през другото време спокойно чака в съзнанието му. Иисус Христос, най-благи-ят, най-кроткият, заради което бе наречен „Агнец Божий”, не можа да понесе осквернението на храма. Пак по този случай Учителят казваше, че човек може да изцапа своята мисъл, чувствата си или своето тяло, но никога да не позволи нечистотата да докосне Свстая Светих на неговата душа.

       Когато Иисус стори това в храма, ония от учениците Му, които познаваха старозаветното писание, си спомниха думите: „Ревността за Твоя дом ще ме изяде” (Пс. 69:9; според Синодалния превод на Библията — Пс. 68:10; б.р.).

       Някои от юдеите Му рекоха: „Какво знамение ще ни покажеш, като правиш това?” Иисус им отговори: „Разрушете този храм и Аз за три дни ще го въздигна” (Йоан 2:18-19; б.р.).

       Иисус говори за Себе Си, за Своето тяло, което те ще убият, но след три дни то отново ще оживее. И в този диалог се вижда как разговарят две съзнания. Едното иде от Небето, а другото — от Земята. Единият глас е гласът на Небето и светлината, а другият — от мрачните дебри на заспалата от хилядолетия човешка душа. Юдеите Го слушаха и недоумяваха какво иска Той от тях или пък дали не се готви да стане техен цар, а Иисус виждаше пред Себе Си в далечината кръста на Голгота. Чак при възкресението учениците разбраха смисъла на изречените в Храма слова (Йоан 2:20-22; б.р.).

       В този ден мнозина в Йерусалим повярваха в Него. Кои бяха те? Малцината, душите на които бяха готови да се пробудят. Въпреки това Иисус не се довери на всички, които бяха там, защото, както е казано в края на тази глава, Той знаеше какво има вътре в човека (Йоан 2:23-25; б.р.).