Как Дънов гледа на православната църква

[Ани]

Как Дънов гледа на православната църква.

        Бащата на Дънов е оня, който пръв основа православна църква във Варна и е един от първите пионери в черковното дело, като на плещите си е изнесъл борбата срещу гръцкото влияние в този град. За него се говори, че той е получил вътрешно напътствие да приеме свещенически сан и да работи за възраждането на България.

        Когато се е връщал в отечеството си от Света гора, близо до Цариград, една турска военна гемия ударила параходчето, в което бил бащата на Дънов, и от силния удар то започнало да потъва, но невидимата ръка на оня, който го упътил да стане ратник в черковното дело и който му бе предсказал края на Турската империя и освобождението на България, по един чуден начин го бил спасил от явна смърт.

        Бащата на Дънов си остана православен и черковен служител до дълбока старост и беше щастлив да види всичко това, което му се предсказа от оня мистериозен човек. Не можем да стигнем до друго заключение, освен че синът е хранил добри чувства към православната църква, както и бащата, който до смъртта си е останал неин служител.

        Не трябва да се отрича фактът, че православната църква в лицето на Дънов е имала помощник, защото аз съм чувал от последователите преди години да казват, че Дънов ги увещавал и изисквал от тях да ходят на църква и да изпълняват всички изисквания на православната църква. Но след време се забеляза от страна на самата църква една неприязън по отношение на него. Против неговото учение имаше много атаки от разни свещеници, които му слагаха епитети и го клеветяха, че бил антихрист. Това внесе голям смут в душите на онези, които го познаваха отблизо и знаеха, че той не само проповядва Евангелието и истината, но го прилага в своя живот.

        Скоро след това настъпи страх, че в резултат на чистия си живот Дънов се е сдобил с много привърженици и, за да не се създаде ерес, светите отци от синодалната палата взеха решение да го отлъчат от църквата. Разбира се, че с това отлъчване се целеше последователите му да се отдръпнат от него и той да остане сам. Целта не се постигна, защото след отлъчването му още повече се разпространи учението му и последователите му се умножиха. Възниква въпросът на какво се дължи това явление?

        Според самият Дънов това се дължи на простия факт, че той не само проповядва учението на Христа, а го живее и го прилага в живота си, което не може да се скрие от хората. И за това тия, които го слушат, с благоговение приемат истините, които той излага.

        Други пък отдават неговия успех на простия факт, че личността му привлича хората, които той хипнотизирал, и те след това ставали негови горещи последователи.

        Кое от двете е вярно аз оставям читателят сам да прецени. Но ако той прилага в живота си учението Христово, тогава не е трудно да се разбере как последователите му се увеличават с всеки изминал ден. Значи той живее това, което проповядва. Ако допуснем, че вторият възглед е верен, тогава трябва да приемем, че той е необикновено силен, за да накара хората да му вярват тогава, когато църквата го отлъчва. Силата му все трябва да бъде резултат на нещо. Кое е това нещо? Той не е богат, няма нещо особено, за да накара хората с виеше образование, лекари, адвокати, учители, професори и съдии да го следват, защото те бързо биха могли да разкрият факта, че той хипнотизира хората и биха се оттеглили от него. Самият факт, че те продължават да бъдат с него, показва, че тия образовани и с обществено положение хора са видели нещо особено в него и то ги удовлетворява.

        Това нещо не е свързано с хипноза, а по-скоро с неговия чист и непорочен живот, както и със силата, която се проявява чрез него от духовния свят. Въпреки неговата чистота и непорочен живот, православните свещеници пак го хулят и го наричат антихрист. Питам, след като те имат такова мнение за него и устройват хайки и гонения против него, как ще гледа той на църквата, която повтаря това, което са правели ония свещеници и калугери, които са горили еретиците и са мислили, че служат Богу.

        Справедливо ли е от страна на тези, които са взели свещенически сан и се наричат християни да гонят когото и да било. Така ли е правил Христос, това ли е учил Той, когато е бил на земята — да преследваме тия, които са наши врагове? Не е ли казал той, че дълг се налага на Христовия ученик да прави добро даже на враговете си. С други думи, ако християнинът гони, клевети, мрази и преследва когото и да било, той не познава учението на своя Учител. Ето защо, не трябва да се учудваме, когато Дънов твърди, че свещениците не прилагат учението Христово в живота си, и църквата трябва да се пречисти, за да можем да кажем, че учението Христово се прилага в живота.

        Дънов започна да ги изобличава и да казва: църквата трябва да се пречисти, за да заживее Христос в нея. Това беше следствие от нехристиянските постъпки от страна на духовенството, което според Дънов не изпълнява своя дълг, и се занимава с неща, които нямат нищо общо с учението на Спасителя и вършат неща, от които човек трябва да се срамува. Според Дънов църквата се е отдалечила от своя път и, ако не изкорени злото, което се е загнездило в нея, тя ще изчезне.

        Според последователите на Дънов той черпи светлина от Бога, който му открива Своята воля, която е: да обичаме и да проявяваме любовта си към всеки, даже към животните. Само тогава ще настане царството Божие на земята и хората ще имат мир и блаженство, иначе в света ще има само страдания и смърт. Църквата трябва да има правилно схващане за учението на Христа, ако иска да изпълни своето предназначение, иначе тя не познава Бога и Неговата воля и затова ще загине.

        Горното е и гледището на Дънов, който казва: „Настава ден съден и горко на онзи, който не прилага в живота си любовта. Само чрез нея ще познае човек Бога и когато го познае, ще се спаси, иначе ще загине“. Тия думи са силни и до голяма степен обясняват гледището на Дънов за църквата, която той смята, че се е отклонила от правия път, следователно ще загине, ако не приложи учението на Христа.

        Доколко е прав възгледът му, бъдещето ще покаже, но, от друга страна, не можем да останем равнодушни към съществуващите недъзи на духовенството, което няма това високо съзнание за своето предназначение. То първо трябва да се пробуди, да добие светлината, за да може тогава да я предаде на другите. За да достигне това, трябва абсолютна чистота в мисли и дела. Само чистите ще видят Бога.