025. Руският консул Александър Рачински и въвеждане на славянско богослужение

[GDD]

025. Руският консул Александър Рачински и въвеждане на славянско богослужение

Идването на Рачински във Варна съвпада с отхвърля-нето от Иларион Макариополски през април 1860 г. на опекунството от гръцката фенерска патриар-шия в Цариград и започването на борбата за независима Бъл-гарска църква. Това значително облекчило дейността на Рачински и внесло самоувереност всред раздвижените духове на българите.

Рачински установява най-тесни връзки с Атанас Чорбаджи, отец Константин и други български патриоти от Варна. Закрилата на руския представител вляла нова сила и самонадеяност в националноосвободителното движение и подтикнала българите към по-голяма сплотеност при отстояване на техните патриотични интереси. Нещо повече, Атанас Чорбаджи става едно от най-доверените лица на Рачински. За да се види тясната им връзка, достатъчно е да се отбележи, че двамата, преоблечени като обикновени търговци на вълна, пропътуват цяла Източна България, за да съберат сведения за състоянието и теглото на българското население.

С всички средства, с които разполагал, Рачински се опитвал да издейства свещенослуженето в някоя варненска църква да става на старобългарски език. След дълго настояване от страна на Рачински гръцкият митрополит Порфирий разрешил един път седмично църковнослуженето във варненската църква “Свети Геор-гий” да става на старобългарски език, за да се черкува руският консул. Тези служби започнали от март 1860 г. и били възложени на отец Константин. За целта владиката Порфирий бил избрал съботния ден, тъй като се разчитало на заетостта на гражданите и се е смятало, че тогава ще има най-малко богомолци в църквата. За голяма изненада на гръцкия владика точно през съботните дни църквата “Св. Георгий” се препълвала с черкуващи се българи, които със затаен дъх слушали боговдъхновеното песнопение на отца Константина на роден език. Това завоевание отец Константин възприема като първа възможност за осъществяването на възложената му мисия от стария свещеник в солунската църква “Св. Димитрий Солунски”.

Друга инициатива, която провежда Рачински, е построяването във Варна на свой семеен параклис, под претекст, че там ще се черкуват той и семейството му. Сведения за този параклис намираме дадени от Георги Димитров в книгата му “Княжество България”, където се казва: “През 1861 г., със съдействието на руския консул във Варна Рачински и със средствата на вдовицата на убития в Руско-турската война от 1828-1829 г. генерал Воронцов, се построява в дома на руския консул параклис, където се е служело на старобългарски.”

Отец Константин в едно свое писмо пише за Александър Рачински следното: “В 1860 г. дойде някой си Рачински за консул в гр. Варна, който направи обиколка по селата (придружен от Атанас Чорбаджи, за която обиколка стана дума по-горе, б. а.), запозна се и с мен. От дума на дума му загатнах, че в морето на местността между манастирите “Св. Димитрий” и “Св. Константин” лежи потънала камбана. Той взе всичко присърце, повика няколко рибари, та отидоха на казаното място и извадиха камбана, която тежеше около 14 пуда. Между това Рачински се научи от мене за всичките ми случайности в Солун. През зимата си отиде в Русия. През март на същата година дойде с всички принадлежности за обзавеждане на църковен параклис и на 12 април 1861 г. биде отворен и осветен този параклис на името на “Свети Никола” архиепископа Мириклийского Чудотвореца, в домът на Залъмоглу, където живееше и самия той.”

От горните сведения се вижда тясната връзка и сътрудничество между Рачински и отец Константин, в резултат на което се получават конкретни придобивки за българите във Варна.

Писаното в горецитираното писмо относно руския параклис се покрива с изследването на проф. д-р Петър Ников, където се казва, че през втората половина на 1860 г. Рачински заминал за Петербург, за да издейства построяването във Варна на руска църква и при нея – българско училище. По този въпрос той сондира мнение и със самия руски император. Поради противодействието на гърците обаче могло да се осъществи само създаването на руски параклис при консулството. Той бил осветен от свещеник Константин Дъновски и други двама свещеници през април 1861 г.18

Допълнителни подробности за същия параклис и за намерената в морето камбана четем в “Известия на Варненското археологическо дружество” следното: “В параклиса на руския консул А. В. Рачински, в бившия дом на х. Кости Залъмооглу, където се отслужва литургия на старобългарски език, е била поставена камбаната, която по показанията на свещеник Константин Дъновски била намерена в морето близо до местността “Свети Яни” (“Чатал таш”), между манастирите “Св. Константин” и “Св. Димитрий” в Евксиноград. Камбаната е била от параклис на някогашен гръцки кораб, обикалящ през време на гръцката завера (1821 г.) бреговете на Черно море. Настигнат в местността “Св. Яни”, турското правителство заповядало потапянето на кораба.”20

Свещеник Константин Дъновски вероятно е виждал в извадената от морето камбана символ за разбуждането на българското национално съзнание. Същата камбана бива поставена в новооткрития параклис. Камбаната като символ на разбуждане на народното съзнание в борбата за свобода се използва по-късно от Христо Ботев, който наименува редактирания от него сатиричен революционен вестник “Будилник”.

Характерно за този случай е и обстоятелството, че идеята на отец Константин за насочване вниманието на руския консул към камбаната и нейното изваждане от морето (според писмо на отец Константин до Мария Казакова) е станало под въздействие на случайно хрумване и че посоченото място, където тя лежала, му е било подсказано по някакъв чудноват начин. Изваждането на камбаната отец Константин си припомня 45 години след тази случка. Писмото до Мария Казакова по горния повод носи дата 6 септември 1906 г.

След откриването на параклиса по настояване пак на Рачински митрополит Порфирий дава съгласието си църковнослуженето в манастира “Св. Димитрий” в Евксиноград, недалеч от Варна, да се извършва на старобългарски език. Тези църковни служби се изнасяли от отец Константина всеки празник. Тук се стичали много българи от Варна и околните села. След църковния отпуск черкуващите се българи, заедно с Рачински и отец Константин, се събирали и обсъждали вълнуващите ги въпроси около националната и църковната борба на българите.

Дейността на Рачински във Варна раздвижила по-будните българи. Тя би могла да продължи дълго, ако не бе възникналият конфликт между Рачински и Георги Сава Раковски по повод на изселването на български емигранти от Румъния в Русия. Рачински е съдействал за изселването на българи в Русия, срещу което се противопоставил енергично Раковски.41 Това става причина руското правителство да го отзове от България през 1861 г. Въпреки че престоят на този голям приятел на българите е бил твърде краткотраен, той е оставил дълбока следа в съзнанието на варненските българи с личния си пример и им е показал, че няма място за отчаяние и пасивност, и че всичко може да се постигне с настойчива борба. Раздвижването на българите под влиянието на този енергичен човек не е преставало да дава своето отражение дълго след неговото отпътуване за Русия.

Провъзгласяване на независима Българска църква и духовният живот във Варненска област

Но нека се върнем малко назад, тъй като пропуснахме да отбележим едно епохално общонационално събитие.

Решаващ фактор за нов революционен подем всред българските възрожденци е отделянето на Българската национална църква от гръцката патриаршия. На 3 април 1860г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград независимостта на Българската из-точно-православна църква. Този революционен акт об-на-деждава всички българи и особено тези от Варна и Варненско. Като първа изява на солидарност към делото на Иларион Макариополски патриотичните българи от Варненско само един месец след това събитие (на 11 май 1860 г.) учредяват първата българска училищна община във Варна.

Последвалите след този момент събития във Варна са описани от Иван К. Радов по следния начин: “Варненските българи, след съставянето на общината си, намислили да купят някоя къща, която да им служи за училище и за параклис. Като такава намерили къщата на Ченгене Махлеси, на която в горния етаж смятали да открият училище за децата, а долния да превърнат в параклис, където да се черкуват варненските източноправославни българи.

След като купили къщата, варненци са условили за първи български учител някой си Константин Арабаджиев. На долния етаж започнали да правят преустройства за параклис, който наименовали “Св. Архангел Михаил”. Като разбрали това, гърците започнали да доносничат пред турското правителство за закриването както на училището, така и на църквата. С това се започнала открита борба между българи и гърци.

По това време дядо Атанас Чорбаджи се готвел да замине за Цариград като представител на варненските българи по църковния въпрос. Преди да отпътува обаче, той решил, в споразумение с варненските първенци х. Рали, Сава Георгиевич, Велизар Христов, Андрей Хастарджиев, Климентов, Тюлев, Андон Недялков, Кюркчи Коста, Георги Попов и др., да свика събрание в село Хадърджа, където да поканят и първенци от околните села, за да се занимаят с националната и църковна борба на българите. Трябвало да се получи тяхното съгласие и подкрепа за организирана борба срещу елинизма и категорично да се откажат от гръцкия владика и цариградската фенерска патриаршия. Едва след това той искал да замине за Цариград, като отнесе на ръка тяхното решение.

Събранието станало на 21 май 1860 г. в с. Хадърджа при извора Хърлята, под една вековна круша. На събранието присъствали първенци от цялата околия. То се председателствало от дядо Атанас Чорбаджи, а писар (секретар) бил свещеник Константин Дъновски, който съставил протокола. Последният имал приблизително следното съдържание: “Днес, 21 май 1860 г., ние, долу-подписаните първенци и старейшини от селата Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий (Ботево), Кумулджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндоуду, Чътма и Куюджук, събрани да размислим по църковния въпрос и по примера на нашите цариградски българи, от днес нататък се отказваме от гръцката патриаршия и нейните изповедни владици и занапред нашите свещеници ще споменават в божествената служба името на българския свещеноначалник Макариополского Господина Илариона в Цариград и всичките черковни работи, като венчаване, вула и други, ще се издават в негово име. За всичко гореказано се подписваме.”

Следват подписите на представители на дванадесетте села, включително подписът и на Атанас Чорбаджи, като представител на с. Хадърджа.22