Jump to content
valiamaria

84. ДВЕТЕ СЪЛЗИ

Recommended Posts

84. ДВЕТЕ СЪЛЗИ

 

Наричаха го човека, който познава копнежа, човека в сърцето на когото беше винаги пролет.

Ще дойде тя, пееха изворите и отнасяха в светлите си струи надеждата му далече по земята. Ще дойде тя, шепнеха тревите и цветята и разказваха чудни приказки за една мечта. Ще дойде тя, пееха и птичките и галеха с песните си едничкото желание в сърцето му. А то пламтеше там като ярко пламъче в кандило,където незнайна ръка тайно наливаше елей. И все пламтеше години след години това бяло пламъче с чистия цвят на надеждата и топлеше сърцето на човека. Ще дойде тя, вярваше той и търпеливо чакаше оня миг, когато ще я срещне и познае такава, каквато я рисуваше сърцето му.

Отдавна потока на времето бе отнесъл и цветната дреха на младостта и работната дреха на зрелостта. Сега човекът бе облечен в друга, в светла дреха и бели меки коси ограждаха с ореол на чистота лицето му. Кротко гледаха в далечината очите му, но все чакаха и искаха да видят, когато ще дойде тя. Защото човекът бе останал същия и в пролетния зефир на сърцето му се къпеше пъпката на чудното цвете на копнежа по любовта. Човекът преваляше последния хълм по земния си път, беше отмерил последната стодвадесета стъпка - година, когато изведнъж сияние озари лицето му. На пътя му бе застанала дълго бленуваната, красива и чиста като зората девица. Позна той въплъщението на мечтата, с която бе изпълнено сърцето му през целия земен път, но не намери сили и време да изрази възторга си. Само две едри, светли сълзи отрониха очите му. Две сълзи от очите му! Душата му погледна през тях още веднъж и тихо ги притвори. Девицата остана нежно загледана в кроткото, угаснало лице на човека; блажена усмивка бе последвала двете сълзи. Разбра ли девицата за кого бяха тия сълзи? Сълзи на умиление пред красотата ли бяха те? Сълзи на скръб и съжаление за едно закъсняло щастие ли бяха те? Сълзи на примирение и благодарност ли бяха най-после те?

Изворите, цветята и птичките пак пееха като всяка пролет. Сега те разказваха в песента си: човекът напусна земята доволен и благодарен. Пъпката на чудния цвят на копнежа, разтворила листенца в един миг, нежно ухаеше.

София, 30.1Х.1973 г. Ст. Илиева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×