Jump to content

86. СВЕЩЕНИЯТ ОБРАЗ


Recommended Posts

86. СВЕЩЕНИЯТ ОБРАЗ

В своето кратко пребиваване на земята човек се среща всеки ден с две неща: малкото и голямото, две същини, които има да проучава във вечността. Малкото е видимо, относително видимо, по-близко и достъпно, голямото е грандиозно, необикновено, непонятно или мъчно понятно. Но малкото живее потопено в голямото, то е негово начало, основа, среда, която то се стреми да изследва и проучи открай време.

Казвам тия няколко думи като встъпление към онова, което искам да изложа, да изнеса, да споделя с моите близки, особено с тия, които се качват нагоре, защото аз слизам вече по нанадолнището на жизнения път. Искам да кажа, кое беше най-важното, най-яркото нещо, което срещнах на тоя път още в началото, в дните на младостта си. Мога да кажа, че бях от малкото щастливи хора в нашето време, щастливи само в един миг, който стана съдба и определи по-нататък посоката на живота ми.

И сега аз се учудвам на куража си, че заговорвам за туй, голямото, необикновеното, възвишеното, което срещнах, което ме заплени и се отрази з малкия екран на моето съзнание. Затова и казаното от мен ще бъде относително, далеч неизчерпателно, като отражение в малък екран. Пък и всички ония, а те не бяха малко, не бяха и много, които дойдоха в досег с това Велико Съзнание, получило в нашия човешки език знанието Учител, не биха могли да кажат всичко за Него. Възможно ли е, чашата вода, която ти държиш в ръката си, да ти даде представа за всичката вода, която изтича от извора, но ти държиш чашата и търсиш постоянно извора, за да утоляваш жаждата си.

Ти, малкият, неопитният човек, залутан в прашния друм на живота да дириш верен път, изведнъж заставаш стъписан, омаян, очарован и казваш негласно в себе си: "Ето, това търсех". Очите се разтварят по-широко, като да приемат повече светлина, сърцето се вълнува от голяма, чиста радост и силите на ума вече чертаят перспективи за близки и далечни възможности и постижения. Това стана с мен в съдбовния и предопределен миг, който сгъстява времето, миг, в който душата се засреща с Великото, дало една проекция в лицето на един обикновен човек. Да, обикновен като всички нас и тъй различен и тъй далечен и близък, привличащ като духовен магнит. Няма нищо случайно в живота на всеки човек, всичко що става е предопределено.

И в тази първа среща с тоя скромно, изискано облечен, с внушителна осанка човек, който се усмихва приветливо, ти се заглеждаш в очите му и долавяш, че те проникват в тебе и че отдавна те познават. Очите на човека, които виждат и в миналото и в настоящето, прозират и в бъдещето, съдете сами - обикновен човек ли си срещнал? И почва неизбежно един психичен процес, не мигновен, а дълъг; едно по едно в съзнанието навлизат, трупат се, не - подреждат се, допълват се, свързват се възприятия, които оформяват нещо необикновено. В себе си вече ти долавяш, че си изправен пред една планина, започва изкачването. Но това не е като във физическия свят бърз процес, не - бавен, продължителен, понякога и мъчителен.

Неделен ден е преди обяд, слънчево озареният салон е препълнен с хора жадни, търсещи; те пеят или в последните тонове на затихващата песен дочуват леките бързи стъпки на Учителя и стават на крака. Той слиза по дървената стълба, прекосява салона с величествена осанка и се изкачва по трите стъпала на малката катедра, обърната на изток, прикрита с бяла покривка. Учителят започва свещено действие, но не греша ли? Само там ли, на катедрата, откъдето изричаше Словото и общите молитви, само там ли свещенодействуваше? Не, целият Му видим живот беше открай докрай пример, образец на свещенодействие. Бързо тече мисълта на Учителя и те повдига в един по-висок свят, чувствуваш, че съзнанието ти се разширява донякъде, просветлява се, чувствуваш наплив на сили, вдъхновение, възторг, радост и ти се струва, че и ти самият и всички около тебе са станали подобри. Откъде иде всичко туй, не може да не се запиташ и поглеждаш малката катедра, откъдето Учителят е вече слязъл. Един жив поток от хора потича край Него. Той подава ръка наляво, надясно и следи никого да не лиши от вниманието си. - Сега Учителят е между нас, слязъл е на Земята. - Споделят се усмивки, погледи, впечатления от Словото, някои му доверяват набързо свои грижи, болки, според случая Той казва някоя утешна, ободряваща дума или определя среща. А сиянието на лицето Му не изчезва. Запазила съм спомен, усет за нежността и мекотата на ръката Му, от която изтича сила, магнетична сила. Имаше случаи, когато Той самия подаваше тая ръка по два пъти през малък интервал от време, защото знаеше какво влага в тоя контакт, от който дадено лице в момента имаше нужда. Нито окото на обикновения ясновидец, нито душата и на най-чувствителния между нас можеше да опише духовната атмосфера, наситена с лъчезарната аура на Учителя и присъствието на напреднали души.

В общи линии ние я долавяхме, всеки според степента на развитието си и гледахме по-дълго време да останем потопени в нея и да я запазим.

В светлината, която Учителят ни даваше, мога да кажа на дози, Той целеше да ни освободи от хилядите заблуждения, които ние мъкнехме от незнайното минало. В тази светлина Той набелязваше, рисуваше контурите на един по-красив, по-смислен, богат и разумен живот, при условие, че ние възприемаме светлината. Но действуваше по закона на свободата, предупреждаваше и за голямата отговорност, която носим, и само толкова. Голямото знание за живота, изразено в познаване на принципи, закони, правила. Учителят ни правеше достъпното постепенно. Той не бързаше, работеше с необикновено постоянство, с ненадминато усърдие и даде незабелязано за нас самите голям тласък на нашето духовно развитие, на нашата еволюция. Затова и ние Му дължим и във вековете обич, признателност, благодарност. Без това знание и светлина, бихме били в безпътица сега, в усилното време, в което живеем, предсказано от Учителя.

Когато се запитваме, кое беше характерно за Учителя, изпадам в голямо затруднение. В една хубаво нарисувана картина, в която художникът е постигнал хармонично съчетание между идея, съдържание и форма, между израз, линия и багри, може ли да се подчертава една страна, а да се подценява друга? И външно и вътрешно Учителят беше нещо завършено, цялостно, изградено напълно. Ако Той изискваше ние да постигнем това, колко повече Той го притежаваше в голяма мяра. Един образец неповторим на външен и вътрешен финес и съвършенство. У Него беше видимо покритието между живота Му, постъпките Му и онова, което проповядваше. Иначе как би могъл да изисква от нас искреност, правдивост? Никой като Него не умееше да слиза тъй естествено до нивото на всеки човек, да вниква в него, да види какво го вълнува и най-главното: да му помогне, да му даде импулс, да раздвижи скритите у него сили. Тъй естествено Той четеше човешките аури! И никой като Него не познаваше и не живееше в Любовта, тази най-висша сила, от която изтича животът. "Любовта към Бога", посочи Той и остави като девиз, като бъдеще верую на човечеството.

А всички ние бяхме дошли при Него от света със стари възгледи и най-често без правилна ориентация по големите въпроси на живота. Да ориентира, да насочи и да хармонизира, да примири тия хора с Бога, та това е била огромна и трудна задача. Само от това можем да съдим каква неповторима, неизтощима духовна мощ имаше, носеше Той. За връзката си с Учителя ние знаем от самия Него: на няколко места в Словото си бе казал, че ни познава и ръководи от 8000 години, а в една беседа бе изрекъл единствените думи: "Никой не обича душите ви като мене". В съзнанието ни тия паметни думи изградиха диамантена стена, сигурна опора при всяка беда, мъчнотия или душевно униние. Никой от нас не може да каже колко рани, душевни и физически, бе превързал, колко сълзи бе изтрил от очите ни.

Учителят ни научи да гледаме не само напред и да работим за бъдещето, но да гледаме и навътре в нас, навътре в другите, колкото и да е трудно това.

Той живееше едновременно в два свята: когато се качваше в духовния свят, правеше усилие да повдигне поне донякъде и нас. Седиш понякога пак на беседа и слушаш: Учителят говори някъде отвисоко, ти не разбираш, става ти тъжно, усещаш, че си нещо малко, дребно и може неусетно да попаднеш в един водовъртеж от противоречия. Зорките очи виждат това, но Словото тече спокойно, медлено, а ти след време разбираш, че съвсем не е фатално едно подобно преживяване. Някъде в Словото си бе казал: "Някои мисли, които съм изказал, ще ги разберете след 100-200 години. Тогава ще ви бъдат като подарени". Двете граници на живота - скръбта и радостта Той многократно описва, обрисува така, че да приемем, да преминем през скритото между тях страдание. Не познавам друг мъдрец или философ да е говорил тъй много, тъй ясно и убедително за ползата от страданията. Но всичко, каквото ни говореше, беше изпитано, проверено от Него и от нас. Той изискваше да проверяваме опитно - закони, принципи и правила, а това значеше -да прилагаме. В приложението беше залогът на нашия успех и прогрес, иначе оставаме задължени и неоправдали всичката онази похарчена за нас духовна енергия. Въображението се отказва да си представи, да нарисува дори само схемата на огромната работа, която стои пред всеки човек, дошъл в досег с Учителя. Той, Който знаеше какво богатство ни е дал и какви са нашите възможности, бе казал: "Давам ви едно учение, да го приложите за 1000 години". И още: "Бих бил доволен ако приложите поне 1/100 от него". Своята преценка за нашия духовен ръст бе изразил така: "Вие сте едва в началото на вашето съзнателно развитие, дълъг път стои пред вас, в който ще постигнете всичките копнежи на душите си". Идването на Божията Любов у нас, идеята за Братството, Учителят отнасяше към шестата раса. Но затова трябваше да се готвим усилено, те няма да ни дойдат като подарени. Сега за сега Той насочваше вниманието и усилията ни към близките неща и като най-належащо - ликвидирането на кармата от далечното минало и развиване на способности, качества, добродетели. И Той, който беше напълно проявен като човек, не се изяви напълно пред нашите смаяни очи. Не обичаше да говори за себе си, твърде рядко ще повдигне завесата само за миг, да припомни спомен за някой дребен случай. И все пак в известни случаи бе изказал категорични, неопровержими определения за себе си, за мисията си. Познаваше и човешкото веселие и хумор и си служеше така непринудено! Запомнила съм нередки моменти на заразителен смях до сълзи. Учителят се смееше със сълзи; комизмът в живота, който Той познаваше е резултат на големите контрасти,- а те никога не са липсвали в живота. Невъзможно бе да дойдеш в контакт с Учителя и да не те облъхне ароматът на неговата душевна чистота. Чистота в мисли, в чувства, постъпки, която даваше и своето външно изражение в облекло, в храна, в обкръжение. А това той изискваше и от нас. Имаше отвращение към лъжата, към лицемерието, егоизма като вътрешна нечистота у човека. Но чистотата е неделима от простотата и красотата. Истината, красотата, простотата, това беше едно тризвучие, което минаваше през живота му. Затова не обичаше сложните, заплетените, изкуствените прояви, натруфената, тежка реч, а простата, ясната, правдивата и с нея си служеше. Когато изнасяше човешките недъзи в семейството и обществото, не беше съдник, нито критик, имаше мярка за всичко, даваше препоръки и методи, как да се отстрани гнилото. Може би затова бе казал: "Ако можех да плача, бих оплакал съвременното човечество".

А без да беше учил специално музика, беше роден музикант, имаше дълбоко и тънко познание на музиката, което не се ограничаваше от техниката. Като никой друг той разглеждаше музиката в широк мащаб, във всички сфери на човешкия живот, на природата, на Вселената. На музиката Той възлагаше много, като на възпитателен фактор за развитието и самовъзпитанието на човека. Затова и сам създаде музика, нова музика,която вплете в своята ежедневна педагогическа работа. Присъствувала съм при създаване на много от Неговите песни. Въодушевлението, с което правеше това, увличаше всички, които го слушаха. При това този творчески процес идваше някъде естествено, отзвучаваше и у някои от нас.

Когато се опитвам да си представя какво бе всъщност мъдростта на Учителя зная, че се докосвам до нещо тежко, скъпо, което с пръст не можеш да мръднеш - някакъв старинен сандък, пълен със скъпоценности, от които Той показваше по някоя според един или друг случай. Та какво не познаваше Той? Природата ли с нейните закони и богато многообразие като израз на Бога, човека ли, тази малка вселена, тази сложна загадка, тъй трудна за разрешаване и над всичко - Непостижимата Велика Разумност, на която даваше различни имена - различни проекции - Любов, Светлина, Истина, Провидение, Първопричина.

Като говорих за възможностите, за проявите на Учителя, да не остане у някои впечатление, че е бил само един мъдрец-проповедник, който е живял на Земята. Не, Учителят бе реалност, а не само идеалист, философ - нямаше област в живота, в която да не бе сведущ. Не случайно бе изказал думите: "Аз, когато мога да направя нещо, тогава казвам, че го зная". Някога ще го видиш в градината грижливо окопава растенията, ще го видиш да проявява умение и разбиран.е в строителните работи, където бе взискателен. Колко чешми се изградиха по негов почин, по негова идея и с негово участие и там, където бе живял, и в планината, и другаде. Изобщо стъпеше ли някъде и останеше за известно време, неизбежно бе да останат следи на видимо подобрение. И ако бе дал познания за храненето, като основна дейност, от която трябваше да почне самовъзпитанието на човека, можеше ли да няма познания и по домакинство? Най-неочаквано за дежурните сестри ще влезе в кухнята, ще отхлупи големите тенджери, ще даде някои препоръки относно приготовлението на яденето и ще си излезе. В малкия опит на комунално хранете, което имахме, Той прояви своето ново разбиране.

Учителят взе материя за своето физическо тяло от българския народ, и ако той е слязъл между него, то е било, защото е имал специална мисия. Затова добре бе проучил българина като тип в продължение на 12 години, още преди да почне открито духовната си работа. Изобщо той имаше дълбоко познание за човешкото естество - външно и вътрешно. И работата Му като Велик Дух не се ограничи само в засяването на българската нива. Високите напредничави идеи, които Той донесе, откликнаха в много готови съзнания и у други народи, те прекосиха границите на България. И можеше ли иначе? Езикът Му беше общочовешки, щом Любовта и Мъдростта са универсални езици, не следва ли да се изучават от всички съзнателни хора, стига да се възприеме правилния метод. След всичко казано дотук, трябва да добавя и това, че целият Му живот и дейност носеше печата на голямо смирение, дало най-ярко изражение в кратките думи, изречени от Него, малко преди да напусне тялото си и Земята: "Свърши се една малка работа".

Учителят преседя на Земята 80 години. Половината от тях отдаде безкористно в работа над българския народ, в лицето на тия, които се определиха като негови ученици. Да, Той само даваше, даваше знания, пример, разливаше светлина, сочеше верния път в живота, неспъван от външните противодействия, които не липсваха. Никой Велик Дух, слязъл на Земята, не е минал по гладък път. Истината за живота, за човека, за бъдещето Той изнесе с необикновена смелост, със свободен замах, несмущаван от това, че влиза в разрез с общоприетото, с рутината. Всеки появил се новоотпечатан том беседи или лекции от Учителя, аз посрещах с голяма радост, а такива Той остави няколко стотин. Едно огромно духовно богатство, наследство за векове, което ако се проучи и приложи, и слепите биха прогледнали, както Той сам бе казал. Малкият екран престава да се движи, без да е разкрил всичко, което бе отразил, и аз мълчаливо трябва да призная, че така е по-добре. В недоизказаните неща има нещо много красиво, бе казал Учителят.

На д-р Вергилий с приятелство чувство!

София, 14.IХ.1980 г. Написала: Стоянка Илиева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...