Jump to content
valiamaria

5. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СВЪРШВА РАБОТАТА

Recommended Posts

5. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СВЪРШВА РАБОТАТА

 

Аз продължавах да работя, но как да ти кажа, когато Учителят напусна Изгрева остави много хубава атмосфера, нещо остана в Изгрева много интересно. Един по един почнаха да се връщат, дори художника Васил Иванов, той избяга в Сливен и всички влакове се връщат обратно празни, а той се върна за няколко месеца и някои хора започнаха да се връщат, особено по-бедните хора, защото по онова време софийските села посрещаха много зле софиянци. Те ги експлоатираха и им даваха да живеят в разни плевни и т.н. Но преди бомбардировките Учителят ме вика и ми дава едно шише от литър с поръчка да му го напълня с рициново масло. Разбира се, когато се разболее някой, даваше рициново масло най-напред, да се изчистят червата, понеже то действа разхлабително. И тръгнах аз из София, имаше две дежурни аптеки. Оставям шишето и викам: "Един литър рициново масло". "Как един литър, бе, ние го даваме с рецепта това нещо и то на милилитри." Разбрах, че нито от първата, нито от втората аптека ще получа това нещо. От друга страна аз не мога да Му кажа: "Не дават". И аз си казах, докато не го напълня няма да мръдна от тука. Ще си остана в София, няма да се върна. И отивам там към Такев, там е площада и виждам един приятел - директор на една фабрика кожарска на гара Искър, си оправя велосипеда. Седнах аз при него и му помогнах да си оправи велосипеда. "Национализирани са автомобилите и трябва да се движим с велосипеди." Пита ме: "Ами ти?" "Моята работа е страшно трудна. Трябва ми един литър рициново масло." "Ела, бе! Във фабриката има с варели! Мога да ти дам дамаджана." И дигам се аз с него и отивам. Забелязал съм, че когато става въпрос за Учителя, то Той праща човек, който ще свърши работа. В тая връзка мога да ти кажа някои неща около заминаването на Учителя. Когато Учителят си замина, според д-р Жеков и някои други Той беше определил мястото си за погребение на тялото Му там където беше лозето, обаче властта не позволяваше. Според нея трябваше на Слатинските гробища да го погребат. И нашите активни на Изгрева хора, които бяха комунисти, тичаха, ходиха до Министерския съвет. Дамян Велчев излиза, казва им: "Абе този човек не е за гробищата". "Не може." Тогава дойде такъв един мъничък човек, един от Видинското Братство. Бил партизанин. Казва: "Дайте ми на мене писмото!" И след два часа го донесе от Антон Югов подпечатано, с което Антон Югов разрешава. Всичките приказки гдето се разправят, че имало някакъв телефонен разговор с Москва, че Георги Димитров разрешил - всичко това са измислици. Позволи ми да ти кажа, аз бях там и знам как станаха нещата. Този младеж свърши работата и изчезна. Не го видяхме после. Винаги ще има един човек.

 

Бележка на редактора: Този младеж, партизанин, идва на Изгрева, взима получената телеграма от Г. Димитров от Москва, с която той разрешава погребението на тялото на П. Дънов на Изгрева и отива при Антон Югов, който в момента е министър на вътрешните работи и дава писмото, с което разрешават погребението на Изгрева. Това писмо е запазено. (Виж „Изгревът", том I, стр. 480)

 

Аз мога да ти кажа, че след 9.1Х.1944 г. ние продължавахме да издаваме беседите. Имаше на свободна цена хартия. И печатницата беше горе и издавахме сума беседи и неща. Когато дойде Вълко Червенков в Комитета по печата на мястото на Димо Казасов, първата му заповед беше да се пре-заверят всички разрешения за печат. И ние изтръпнахме, защото знаехме, че ще има ограничения. Обаче през 1945 г. когато бяха изборите и в нашия квартал се избираше за депутат Людмил Стоянов, и аз го представих на нашите хора, все пак един писател ще избираме. След това той държа своето кратко слово, културен човек, сдържан и затова го заведоха при Боев, Борис и там са му говорили за Учителя. Подарили му някои книги. И когато след няколко години излиза нареждането за презаверяване на разрешенията, ние се чудим какво да правим, той пристигна на Изгрева. Людмил Стоянов сам дойде и каза: "Дайте това разрешение. Това Учение е полезно за българския народ, аз ще го презаверя". И той го презавери. Значи при Учителя винаги има един човек, който ще свърши работата.

 

Така, а същото нещо аз видях в Париж. Аз трябваше да издам тая Паневритмия. В края на краищата трябваше да се запише. Тая партитура стои, трябваше да я чуем. От друга страна французите казваха: "Вие може да сте свикнали да слушате Паневритмията с цигулки и китари - сватбарски оркестри, но ние искаме да я чуем в един оркестър". Аз казвам: "Партитурата я имам, но трябва да се запише". В: Тази същата партитура ли от 1944 г.? Д: Не. От 1944 г. партитурата някъде се скри заедно с много неща, но аз не мога да си спомня след толкова години, когато съм написал 150 филма, най-малко сега, когато имам една опитност по-голяма, една техника усвоена и я преживях по един нов начин. Написах я по нов начин и заминавам в Париж с намерение да се запише, обаче видях, че не е така лесно, че хората, на които нашите разчитаха да помогнат, нямат никакви намерения. По право имат добри намерения, но не се заангажирват и тогава се сетих аз за тази опитност с рициновото масло. Аз ще преодолея. И за една седмица, като обърнах гръб на всичко онова, на което разчитаха нашите хора от Изгрева, се уредиха нещата. А моята мечта беше още в София да я запиша с оркестъра на Монте Карло. Той е за мене от най-хубавите оркестри, които съм слушал. И отивам аз и намерих диригента, това е директора на филхармонията на Монте Карло, от унгарски произход, много благороден човек, много интересен музикант. Той е директор и на операта и на симфоничния оркестър. И му говоря аз, че искам да напиша такова нещо. Той пита: "Каква е тази ваша музика?" Казва: "Не е моя тая музика". "Аз за пръв път виждам един композитор да не се застъпва за своя музика, но чужда." Тогава му казах, че тая музика е на една Окултна Школа, на един философ, който за пръв път в една Школа дава музика и искам да запиша тази работа и това е. Нямам друга възможност и питам го колко ще ми струва. Той каза: "Към 40 000 франка ако трае както казвате 40 минути". Аз му казах, че нямам толкова пари, но бих желал да съкратя състава на оркестъра, не ми трябва цялата филхармония. "Колко пари имате?" "След като платя на диригента, който чака вънка, имам 12 000 франка." "Виж какво, приемам при едно условие, че ти давам на разположение цялата филхармония." И на другия ден започнахме. Това беше голямо преживяване. Защото виж какво, едно произведение музикално се ражда не когато се напише, но когато се чуе. Един писател може да си напише книгата и тя вече е излязла. Може да четат хората, може да не четат, но тя е излязла. Един музикант винаги между композицията и автора и публиката стои изпълнителя и когато гръмне и се изсвири, това е раждането на творбата. До тоя момент мога да ти кажа, че на един автор в главата му винаги стои написаното произведение и не се е отървал от него докато не го чуе. Трябва да се материализира, да се изсвири, тогава може да се каже: Ето го произведението. И записахме го, разбира се, но нямахме добри условия, а лоши, защото тогава Онасис беше награбил градът и имаше строежи страшни. Те го изгониха после. И имаше такъв шум денонощен, че в операта, където ставаше записът не можеше да става в офиса. Там пропаднаха даже на филхармонията договори с холандската фирма "Филипс" за месеци наред. Записахме горе в Радио "Монте Карло", то е един салон малък, нямаше условия, но както и да е, но поне един документален запис направихме. Но за мен това преживяване беше много интересно. Французите пита кога ще стане, но как ще стане не питат. Там направих аз едно хубаво сравнение между французина и българина. Българинът по-надълбоко дълбай, мога да ти кажа. После той ще човърка, ще човърка да дойде до истината. Французинът може да дойде до една оригинална мисъл и да спре там. Само, защото е оригинална, българина няма да се задоволи с това нещо. Нещо по-дълбоко търси нашия българин. Не случайно е имало едно такова учение на Богомилството. Даже една година след покръстването българите щом задават официално въпроси на папата, значи се съмняват вече в догмите на Византия. Аз ги имам тия въпроси и отговори, защото ще пиша музика за филма за цар Борис I. Ще правим филм. Но българите нямат отношение към своите философи щом до ден днешен не са превели на български един Петър Берон, чиято философия за славяните е на мода днеска в чужбина, това показва, че имат отношение към учените донякъде, към хората на изкуството, но към философите нямат отношение. Сега да разбере един българин какво е Петър Берон, трябва да го чете на латински, на френски и на немски, трябва да ходи във Ватикана. Камо ли да чакаме те да се сетят за Учителя. За това трябва едно пробудено съзнание, в което се е пробудило Божественото. Това е Учение за душата, за човешкия дух.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×