Jump to content
valiamaria

16. МУЗИКАЛНАТА ТЕМА В ЖИВОТА НА ЧОВЕКА

Recommended Posts

16. МУЗИКАЛНАТА ТЕМА В ЖИВОТА НА ЧОВЕКА

 

В: Мислите ли да напишете нещо за музиката и Школата на Учителя като една студия? Д: Аз бих предпочел другото да направя. Да изкажа моето впечатление от появата на музиката в Школата. Как съм го преживял това нещо като музикант. Такова нещо трябва да се напише. В: Аз бих желал да остане така нещо от вас, така както го формулирахте вие. Д: Аз както виждаш, достатъчно би било да кажа две думи както на този розенкройцер във Франция, каква музика му нося и той да ми кажа, колко пари имаш и ми дава евтин оркестър. Ето един духовен човек с една култура като нас, има един човек пред него, който въобще не го познава. И веднага разбра човека. Така че той веднага разбра, че това е една музикална школовка на една окултна Школа. Прегледа партитурата, хвърли един поглед и каза: "Хайде". Въобще Учението на Учителя, за да се приеме, от човека се иска една подготовка, иска вътрешен стремеж, иска един резонанс вътрешен, за да го възприемаш. Защо нашите интелигенти не можаха да го разберат. Нито преди 9.1Х.1944 г., нито след 9.1Х.1944 г. В: Аз мисля, че вие най-добре ще си изберете темата и начина, но понеже вие сте съвременник на онази епоха, музиката се е отразила по един начин специфичен върху вас, а вие сте школуван музикант тогава и сега, композитор сте, имате най-добра представа от съвременните музиканти и композитори в България по отношение музиката на Учителя. А плюс това сте от нашите среди, а от тях останаха още 10-15 човека, те нямат тази култура, нямат това музикално образование и не биха могли да го изразят и за едно бъдещо поколение ще бъде необходима една студия. Сега аз понеже не съм музикант, не зная какви трябва да бъдат моите изисквания към вас, защото вие сте музикант. Но имам изискването да се напише, да остане нещо. Д: Виж какво ще ти кажа, музиката е на лице. Искам да ти кажа, че утрешният музикант, който има разбиране и който като я чуе и който познава Школата и Учението, може и той да напише студия и аз искам да напиша мое впечатление. В: Може би такова нещо. Д: Всякой един музиколог, подготвен, който разбира духовна музика може да го напише това нещо. Съвременникът, той дава своите впечатления, които могат да бъдат полезни, но утре може някой да оркестрира много по-хубаво от мене! Ще направи по-голям оркестър, ще има по-големи възможности. Но на всеки би било интересно как един съвременен композитор е преживял тази музика. С колко любов се е занимавал с нея, какъв риск, да отидеш ти във франция, да ангажираш филхармония. В: Какви са впечатленията ви по време на епохата, музиката и епохата, събитията и музиката на Учителя, и начина на създаването? После, вие имате много спомени по време на Школата. Как са протекли тия неща? Д: Аз имам няколко страници написано, но трябва да го открия къде е, това е което исках да го има на плочата, защото аз се надявах, че ще имаме плоча. И ако бяхме направили хубав запис, щяхме да направим тази плоча и написах това. Помня, че Георги Томалевски го хареса много, което ако един ден го открия ще ти го дам. Това е текст, който ще мине в плика на грамофонната плоча. То е около няколко страници. В: Сега ако вие бихте решили да го напишете в 10-15 страници. Д: Това е много. Аз няма да правя анализ на отделни текстове. Това е отражението на музиката на Учителя върху един съвременен музикант, как я усещах, как я виждах аз, работата, която вършеше Учителя, музиката като метод. В Школата от учениците се създаваха едни дисонанси страшни, като запееше Учителя и след това като запееха всички и след това туй всичко изчезваше. Както това правеше със Словото, тъй също е и в музиката. "Мечът на Духа е Словото", казва Учителя. В: Ето, никой не може да каже сега нещо за тия методи на музиката, по време на молитвени събрания, по времето на школните класове и по време на съборите. Д: Защото музиката на Учителя за пръв път се изнася. Аз сега изучавам духовната музика. Нашата музика на Школата е идеална работа. Голямо нещо е. Онази, духовната музика на другите композитори има външен блясък. Аз бих искал да направя един концерт в зала "България" само от творчеството на Неофит Рилски. Знаеш ли какъв композитор е бил? Пак в Източната църква музика няма осем такта. Няма такава симетрия. Една линия като тръгне - край няма. И което е най-лошото, нашата духовна музика спря с Добри Христов. Ако и следващото поколение както Панчо Владигеров, Петко Стайнов биха работили върху църковната музика знаеш ли какви неща щяха да направят? Защото Добри Христов нямаше много възможности, но направи много хубави неща. Аз помня когато държавният глава Тодор Живков искаше преди много години да се направи един запис за българите в Америка от църковна музика. Събраха много хубави неща, но една от литургиите беше на румънски композитор на църковнославянски език. И ако втората генерация композитори беше работила, щеше да станат чудеса. В: Да, но те се родиха в друго време... Д: Да, ние бързо хвърляме камък назад. Там е цялата работа. А сега се връщаме да видим какво нещо е. Не можем без традиции. То е една брънка във веригата и без традиции, приемственост увисваме във въздуха. Те се юрнаха да задоволят ежедневните нужди на управляващите, а после виждаме, че сме обърнали гръб на най-ценното. В: Сега друг един въпрос: През време на Школата има доста много музиканти като певци инструменталисти. Какво е вашето мнение за новото поколение музиканти? Д: Те бяха много добри професионалисти като инструменталисти, диригент бе само Влади Симеонов и Веселин Топалов, но той рано почина. В: Аз намерих едно от изказванията на Учителя, където казва: "Аз ще ви изпратя като певци и инструменталисти в света да разнасяте Словото". Интересно е сега, че този експорт на певци и инструменталисти не е случаен - в Европа и Америка? Д: Но най-интересното е, че когато след 9.1Х.1944 г. всичко тръгна да търси работа, аз имах една частна школа за ученици, отново попитах Учителя къде да се обърна, защото тогава имах близки в радио "София". "Не, те ще те потърсят". Отивам си и си мисля, кой ще ме търси тук в гората. И когато написах музиката на този филм, директора на Кинематографията казал на Любомир Пипков: "Това момче много ми харесва". Един ден среща Пипков и му казва: "Абе къде изчезна този човек?" Връща се Пипков и казва на жена си - Роза Пипкова, тя е швейцарка, ние с нея бяхме приятели. И в една тъмна нощ, в една лапавица, аз живеех до парк-хотела в една малка къщичка в една овощна градина, вечерта в 10 часа се чука. Отварям вратата и гледам Роза: "Абе търсят те да те назначат". Викам: "Не можа ли да почакаш да се съмне поне?" Значи думата на Учителя на две не става. "Те сами ще те потърсят!" И ме потърсиха в калта, в 10 часа вечерта. Отивам на другия ден. "Хайде, подавай молбата." И ме назначиха. Това беше на 5.май 1950 г., излезе заповед за назначението ми. "Ще те назначат!", макар че минаха шест години. Шест години аз бях на частна практика, композитор и педагог. Предавах пиано и написах музиката, която много я харесаха, беше за старите наши резби от Пловдив и Трявна. Писах с такова вдъхновение, с такова желание, огромно изкуство, написах три такива папки. Едни сюжети житейски и библейски. Там в тези разби видях едно голямо съкровище на отделни детайли, изрази и канонизация. И така се закачих аз. Направиха ме професионален композитор. Преди това Любен Петров искаше да ме назначава в Радио София, музикален ръководител на радио-театъра. Но там като влязох в атмосферата не ми хареса нещо, видях че и с режисьора няма да се разбера и си отидох. В: И от тогава вече работите на хонорар. Д: Няма как, аз там единия крак го извадих, а другия не можах да го извадя. Аз продължавам да работя там като професионален музикант, но искам да ти кажа, че това е много благодарна работа. Аз имах право да си избирам теми, имах оркестър на разположение и усвоих една много голяма техника. Тук трябва във филмите да се пише етична музика, естрадна, електронна, първо про-електронна музика направих в София и въобще трябва да разширяваш познания и техника, усвояване на техника. Сюжетът го изисква. Ако ме бяха пратили на специализация аз нямаше да направя такова развитие както в работата в Кинематографията.

В: Вашият син кога е роден? Д: на 16.октомври 1958 г. В: След 10-15-20 години той може да прочете това, то какво бихте желали да му предадете? Д: Той да си върви по своя път както е тръгнал, защото той има много хубави качества да учи. Той има някои работи много добре изработени. Или по право аз на неговите години ги нямах. Той сега пее в хора на "Александър Невски" и в хора на "Ангелогласния". Аз му търся работа някъде, която още се бави, но ще му търся, защото там е хоноруван. В: Значи днес е 17.У.1983 г. Д: Добре се развива и дано да има късмет да живее в тия времена, защото съвременния човек трябва да си намери външните условия, за да може да работи с вътрешните. Той завърши музикалното училище като обой, а продължи полувисшето като певец. Но той понеже е бас му трябват 2-3 години, за да узрее баса. Те по-кьсно се развиват. Даже са го чули в радио-хора, харесали го, но му трябва време да стане типичен бас. Той е 24 години вече. Те на 30 години стават най-интересни. В Потсдам имаше един бас, нямаше двайсет години, но имаше едни дълбочини интересни.

В: И сега ти от Учителя си поискал само една стая, което си ми разказвал. Д: Да, каквото ми трябва - една стая, едно пиано, една маса, една печка, един стол, едно легло. Учителят ми каза: "Донеси си пианото, другото аз ще го наредя". И така у Стефови ми се нареди една стая и аз си донесох пианото от Пловдив, два стола от салона, Учителят ми даде Неговата печка, една маса от стенографките. Той ми сложи едно шише вода върху масата. Какво му трябва на един човек. Учителят когато ми разгледа хороскопа с Методи Константинов ми каза следното: "Музиката е нещо, за което ще трябва да се държиш. Нямаш право дори да избираш друго, иначе ще те задигнат от земята". Темата на живота на всеки човек е нещо Божествено. По такъв начин Той ме освободи от други амбиции каквито имаха моите колеги. То е една болест за човека, едно състезание помежду си. Какво ще гонят? Днес властите искат за всяка година нова българска музика, нова творба искат от композиторите. Един Брамс едва ги направи 4, един Бетовен - 9. Къде сме ние? Количество ли ще правим? Трябва да го преживееш това нещо. Учителят ми каза: "Една работа напиши, но 1000 години да се свири". Такъв е завета Му. В: А беше ми казал за отношението на българския народ и условията, които би трябвало да получиш от него. Д: Той ми каза, че имам карма с българския народ. "Ще му пишеш хубава музика и нищо няма да му искаш. Ти ще му пишеш ако ти създаде условия." И аз действително, знаеш как съм в България, на тръне съм, като странник съм. Като изляза от България съм съвсем друг. Когато тръгнах за Франция, отидох при пророчи-цата от Петрич - Ванга, леля Ванга ми каза: "Тук работиш на два канала, там ще работиш на осем". Щом като влака мина Моста на Дружбата и аз бях друг в Москва. И там ми е много по-приятно. Аз съм човек за интимния кръг, за малко, не мога да работя с широката общественост. И затова аз съм написал музика за най-отговорните филми на Юнеско, например за паметта на славянството. Имах разговор с Учителя навремето по този въпрос. На България Юнеско възлага да се направи филм. Външното министерство бяха изтръпнали, не вярват, но аз поех ангажимента и го направихме. Това е за България, Чехия, Югославия, Белорусия, Украйна, Полша - беше отговорна работа. От СССР отговаряше Волков. Те когато руснаците имат хора, имат големи хора, много интересен човек. Мина филма при втората комисия с музиката заедно и той самия Волков после ми стисна ръцете. Казах му, че съм се страхувал много. А той ме успокои и каза: "Старата наша култура е свързана с църквата и ние се страхуваме да не вземем да направим някаква църковна история, а ти си написал духовна музика, не църковна". Излезна много интересен филм. Ако един композитор, друг в България беше направил тази музика, при тези отзиви, които имаше, щяха да го направят лауреат. Аз останах в сянката, незабелязан от българите. В: И филмът харесаха ли го? Д: 144 държави са го разпространили, всички членки на Юнеско го преведоха на колко езици. Минава за най-голямото мероприятие на Юнеско за онази година. А нашите тук в София с няколко реда отбелязаха събитието. Мълчаха. Не им изнасяше, искаха да бъдат по правоверни от комунистите в Москва, от политическия Кремъл.

И аз направих една мелодия със старинен руски стил и една оркестрация с едни такива квартови, квинтови хармонии като на Мусоргски и взех най-добрия бас-солист на Радиото - Спасов. И като запя, това нещо върху Кремъл се разнесе, върху старинните сгради и накрая смесих всички камбани в тая мелодия и се обади темата на самия филм, олекна ми. С тази музика

Кремъл мина през вековете. Нямаше акцент исторически за това или за онова време. Имаше старата руска песен, имаше Кремъл, имаше и камбаните, имаше и темата общочовешката, голямата. Всичко това в няколко минути. И знаеш ли какво вдъхновение имах. Това е музика, която е написана за 20 дена почти, фантастично и неочаквано. А когато приемаха филма, само картината и текста, приеха го всичко, доволни бяха. Събраха се всички и пред съвета и Леда Милева каза: „Сега Грива като напише една хубава музика, ела че ни вижте". А, че като ме преряза мене тука в свърнчевия възел. Така не се говори, аз избягах два дена на Витоша. Ако беше казала: „Е, надяваме се, че Грива ще напраи нещо". А тя се изхвърли. Никога не се казва на някой човек, такава гаранция му даваш, защото нещо го прерязва, защото това е отговорност, защото това е музика, ти не знаеш какво ще излезе, какво ще ти хрумне. Това е най-страшното изкуство. Не знаеш до кое поле музикално ще стигнеш нагоре и какво ще свалиш. Ами ако музикалния Дух не те допусне там. Ако те допусне, но не можеш да свалиш нищо. Ние нямаме понятие за творческия процес.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×