Jump to content
valiamaria

20. ИСТИНАТА НЕ ПРОЩАВА

Recommended Posts

20. ИСТИНАТА НЕ ПРОЩАВА

 

Д: Да опровергая една измислица, че разрешението за гроба на Учителя на Изгрева било разрешено от Антон Югов, който е говорил по телефона с Георги Димитров, който по това време е в Москва. Била прекъсната връзката и после се възстановила. На Изгрева имаше много хора, които бяха активни преди 9.Ж.1944 г. като комунисти. Там беше Кофарджиев и други и те ходеха в министерския съвет да искат разрешение за погребение на тялото на Петър Дънов на Изгрева. Но от там не дойде разрешение. Министър Дамян Велчев бе казал: "Разправям им, че този човек не е за селски гробища, но те не искат да ме слушат". Цели нощи сме стояли да мислим какво да правим. На другия ден пристига един мъничък човек от Видинското братство. Бил партизанин.Каза ни: "Дайте ми на мен писмото!" След два часа се върна и донесе разрешението подписано лично от Антон Югов, който бе тогава министър на Вътрешните работи. Така гробът се изкопа на Изгрева в лозето до една лоза, където имаше една пейка, на която сядаше Учителят, за да си почива. И на този малък човек нито му знаем името, но донесе разрешението и си отиде. В: Как стои въпросът с телеграмата от тук до Москва, и от Георги Димитров до тук? Д: Няма такава телеграма. Кажи ми кой е бил в кабинета на Антон Югов та да знае, че е пристигнала телеграма. Няма такова нещо. Ние се чудим какво да правим, а дойде този мъничък човек и свърши работата. Винаги има един човек, който ще свърши работата на Учителя. Ето го, този я свърши и си отиде. От тогава не сме го виждали. Не дойде дори и на погребението.

Има един случай с един български поет, който му прави чест. Това е Людмил Стоянов. След 9.IX. 1944 г. като дойдоха на власт комунистите, то последваха първите избори през 1945 г. и за избор на депутат в нашия квартал на Изгрева бе посочен Людмил Стоянов. Дойде той при мене и искаше да го представя на хората от Изгрева. Аз го представих като един български поет. Той си изнесе беседата в салона и след това го заведоха при Боян Боев. Разговаряли са и са му подарили няколко беседи. Когато в Комитета по печата след 9.1Х.44 г. бе Димо Казасов, ние имахме право да печатаме беседите на Учителя. Но когато този комитет го оглави Вълко Червенков, който бе пристигнал от Москва, ние се стъписахме. Първата му заповед бе да се презаверят всички разрешения за печат. Чудим се какво да правим. Дойде Людмил Стоянов и каза: "Това Учение е полезно за българския народ. Дайте ми една молба!" Отиде, занесе я и Вълко Червенков я подписа и ние продължавахме още известно време да печатим. Да се знае, че Людмил Стоянов помогна. Той като писател имаше много противоречия. Той в първите си години бе символист като Гео Милев. Но после преминаха на пролетарски позиции. Така че Людмил Стоянов свърши работата. Дойде един човек, свърши работата и си отиде. В ония години хората бяха по-смели. После се затегнаха нещата и дойде страхът.

Бележка на редактора: Димитър Грива отговаря на онези, които разказваха, че Антон Югов е говорил по телефона с Г. Димитров. Това не е вярно. Случката е описана в "Изгревът", том !., стр. 480-482.

Ще разкажа един друг срамен факт за един друг български поет и писател. Когато почина Учителят, директор на радио София бе Орлин Василев. Нашите хора отиват при него и му дават бележка със съобщение от два реда, да се съобщи по радиото за кончината на Петър Дънов. А той пита: "Че кой е този Петър Дънов та да се съобщи по радиото за смъртта му?" Радио София отказа да съобщи. Това трябва да се знае. Нашите хора в провинцията не знаеха за новината. После от тук изпращаха телеграми по села и градове. Редно е всеки да си намери мястото в историята. Историята не прощава.

В: Какво ще си спомните за последните дни на Учителя? Д: Учителят беше болен от бронхопневмония. Там при Него имаше лекари: д-р Кьорчева, д-р Кадиев и др. Но мен ме интересува този, който повикаха от града, като голям лекар и който поиска да направи във вените Му една инжекция от глюкоза. Аз знам, че Учителят беше против инжекциите. Ние стояхме в салона. Влезна Симеон Симеонов - цигуларя и рече: "Абе това не е инжекция с лекарства, а глюкоза за подхранване". Ние казахме: "Добре". Това беше вечерта на 26.Х11.1994 г. и ние почти не спахме. Ние не влизахме при Него, а чакахме отвънка. Излиза Борис Николов и казва: "Положението е плачевно. Учителят си отива". Аз стоях на 26.XII. 1944 г. през нощта до 2.30 ч. на 27.Х11.1944 г. Отидох да дремна. След три часа дойдоха да ми кажат, че

Учителят си е заминал. А след това десетки години по-кьсно комунистите писаха, че се е самоубил. Това трябва да се опровергае. Та на Изгрева имаше и комунисти между нас и те видяха всичко. Но после не смееха от властта да кажат истината и че това, което се пише за Учителя е лъжа. Беше ги страх. Това също бе голям изпит за тях. Не го издържаха.

След това Учителят бе поставен в салона. Дойде време, нашите хора го вдигнаха на рамене и Го понесоха така, както едно време са носели пророците. Обиколиха един път поляната където се играеше Паневритмията и отидоха после на мястото където бе изкопан гробът. Бяха възложили на Георги Томалевски да напише нещо. Каза: "Не можах да напиша". Той е много поетична фигура. Но Славчо Печеников го написа. Спомням си тогава, че бяха едни студени дни, един сняг до колене. Облаците леко се разместиха и грейна малко слънце. Славчо се изправи, прочете написаното и след това го поставиха в една бутилка със зехтин и тя бе сложена долу до ковчега.

Интересно бе, че Георги Парлапанов, който водеше "Българско дело" преди да премине в "Седмичен преглед" на Българската кинематография засне погребението на Учителя. Този материал го търсихме и с дъщеря му Жени Парлапанова, но не можахме да го намерим. Той, филмът е на 35 милиметрова лента. Той е добър документалист и го засне. Той е един от големите дейци на Българското документално кино, че дори и е изобретател. Преди да умре ми каза: "Правете, струвайте, но искам да видя детето си в кинематографията". Та търсихме с Жени, дъщеря му, филма, но не се намери. Не е в неговият личен архив. Къде е, не се знае. Учителят не остави скръб, а едно особено състояние. Доколкото си спомням друг, който е правил филми на Учителя е Жоро Кьосев. А фотографи има много.

В: Преди 20 години ти ми разказваше едно изказване на Учителя към теб: "Ние с теб ще бъдем последни на потъващия кораб". Д: Когато един кораб потъва, капитанът остава последен. "Ние с тебе ще бъдем последни на кораба." До ден днешен не мога да разтълкувам това нещо. В: Изгревът изчезна, разрушиха го, значи кораба е потънал. Останал си сам от многото и сега разказваш за школата. Д: Учителят ми каза също: "Ти трябва да решиш за кого ще работиш: за себе си, за българския народ, за човечеството или за Бялото Братство?" Аз бях толкова млад, макар че сега съм възрастен, но не мога да се изправя и да реша и да кажа за кого съм работил досега. Човек трябва да бъде искрен. Единственото,което направих е Паневритмията за голям оркестър и си бях казал така: Коя е най-добрата филхармония в Европа? - Монте Карло. И успях да отида там и да я запиша. След като се върнах от там аз направих още няколко корекции и след това го записахме с наш български оркестър в зала "България". На времето Учителят ми каза: "В зала "България" ще има един концерт с наша музика!" Това се сбъдна. Беше един неделен ден и ги доведе Нестор Илиев и в залата присъствуваше Борис Николов, Георги Томалевски и една полска писателка живееща тук - Ванда Смуховска, тя е моя съседка. А в Монте Карло директора на оркестъра се казваше Тибор Катона - от унгарски произход, материализиран французин и много благороден човек.

Когато през 1973 г. отидох при Тибор Кантона, ме попита колко трае тази музика? Отговорих, че около 40 минути, каза ми: "В България това може да се запише много евтино, във Франция за 60 хиляди франта, а в САЩ за 80 хиляди долара. Защо не го запишете в България?" "Ако аз мога да го запиша там, нямаше да дойда тук. Това е една идейна музика." Казах му, че това е музика на Окултна Школа и за пръв път се използва музиката заедно с молитвата като метод за работа. Обясних му, че това е музика на Учителя

Дънов, а аз съм направил само оркестрацията. Аз му подарих книжката "Учителят говори", отпечатана на френски език. Той бе слушал за нея. Учителят има голям авторитет пред Розенкройцерите. А той беше такъв. Попита ме колко пари имам. "Като платя на диригента, остават ми 15 хиляди франка. Нека при това положение да съкратим оркестъра!" "Имате ли материала?" "Да." "Можете ли да почнете утре? Давам ви филхармонията без да я съкращаваме." Аз бях много изненадан. За съжаление тогава гръцкият милиардер Онасис беше закупил терени в Монте Карло, правеше строежи, беше променил града, чуваше се шум навсякъде. Понеже града е притеснен между скалата и морето, той навлиза в морето, за да строи. До операта се строи денонощно. И там където се правеха хубавите записи не можахме да ги направим качествени поради шума. Тогава го направихме горе на Радиото Монте Карло в не много акустични условия. Работихме на 21. и 22.1У.1973 г. За мен това не е студиен запис, а документален. Работихме така: репетиция-запис, репетиция-запис. И повиках от операта един басист да изпее "Аум". А на записа в София повиках един наш басист с оркестъра, за да изпее песента "Бершит-ба". Той изпя и "Аум". Казва се Динков. Този запис го смятам за документален. Каква е разликата? При студиен запис се записва на части по няколко пъти. А при един документален запис се изсвирва един път и номер по номер се записва. Българите влезнаха по-бързо в Паневритмията. Французите не можаха да направят ръченицата. В: Кой даде парите за записа? Д: Аз отидох в Алпите и се запознах с един зъболекар - розенк-ройцер - Жерар Жарве. Той имаше една каравана, с която пътуваха на екскурзии прикачена на леката кола. Продаде я за 5 хиляди франта и ми ги даде. Там беше художника Васил Иванов и той продаде едни картини и от там взехме още 5 хиляди франка. И от тук и от там събрахме повече от 15 хиляди франка. Имаше много разноски.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×