27. ОРЕХЧЕТО

[valiamaria]

27. ОРЕХЧЕТО

Отидох в Мърчаево, където беше се настанило Братството с Учителя след голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Около Учителя виждам група от гости. Учителят им дава пресни орехи, току-що обрулени от големите орехови дървета в двора на Темелко. Дойде ред, дава и на мене. Аз не го поемам добре и орехът се търкулна на земята. Не беше никак добре това за мене, защото това е знак, че аз изпускам благословението, което ми се дава чрез ръката на Учителя. Той ме погледна. Не означаваше този поглед за мене нищо хубаво. Аз се смутих и върху мене падна една мъгла от скръб.

Време е да тръгна за София и оттам за село. Не помня какво е било и как съм схванала недоволството на Учителя от мене след като аз изпуснах ореха. Той затвори вратата на стаята си, прибра се вътре, след което аз трябваше да си тръгна за София. Аз не можах да направя това. Скръб, скръб. Как ще дочакам деня, когато отново ще се намеря тук. Как ще се прекара това време на село. Правя къси разходки из двора на Темелко и все не мога да се успокоя и да си тръгна оттам. И ето Учителят слиза по стълбите от верандата на къщата, върви, гледа към мене и с едно движение на ръката си към постройката накъдето се бе насочил ми каза: "Да видим, рекох, как работят майсторите. Да видим какво са направили майсторите". Разположен, усмихнат, Той е пълен с Любов към мен. Разбрах добре, че до Него е дошла моята скръб и моята изповед. "Как ще дочакам тоя ден, когато отново ще Го видя." Изведнъж скръбта, която ме бе обвила като мъгла се разсея и отново изгря слънцето в моята душа.