82. СТИХОВЕТЕ НА ДИМИТРИНА АНТОНОВА

[valiamaria]

82. СТИХОВЕ НА ДИМИТРИНА АНТОНОВА

Под стария лешник

1. Под стария лешник на бялата маса,

събрани сме ние пред него сега.

И слушаме Слово, Божествено слово –

бленувана радост за всяка душа.

* * *

2. След сладкия обед, протекъл в мълчание,

ний имаме други, от другия свят.

Бленуваме всички неспирно за него,

пчели забръмчали при пролетен цвят.

* * *

3. Ний тук сме при Него и с Него отдавна.

Отдавна ли беше и вчера ли бе?

Пак пролет е днеска и старият лешник

над бялата маса навел е клоне.

* * *

4. И старият лешник разправя, разправя...

Отдавна ли беше наистина туй?

Ний тука стояхме, тъй близко до Него,

та всяко листенце да може да чуй.

* * *

5. Ний сички тук бяхме, разказват листата –

чадърчета малки при летния пек.

Отдавна ли беше? - Разказват, отминал

за свойта родина оттатък далек.

* * *

6. Разказват, разказват... Днес есен е вече,

от стария лешник отронва се плод.

"Ти знаеш ли? В мене той себе си вложи,

във сладката ядка за вечен живот."

* * *

7. При стария лешник ти спри се да чуеш,

той тука стоеше, отдавна ли бе?

Посята в земята, от сладката ядка,

поникна фиданка и вече расте.

* * *

Синът на Всемира

1. Синът на Всемира намери земята

в часа на разгромна съдба,

на братската песен в душите запята.

* * *

2. И всички, които сега Го познаха,

видяха се в новия път,

където слънцата предвечни пламтяха.

* * *

3. Топяха се бързо навред ледовете.

Земята направи завой,

в ръцете си вече Той взе вековете.

* * *

Синът

1. О, колко хубав е синът, кога застане пред

Бащата,

Бащата, Който е любов,

Чието слово песен е и

Чийто поглед е вселена,

усмивката Му - слънчев зов.

* * *

2. Кат арфа нежна той трепти, кога Бащата го

погледне.

Красив и вдъхновен,

разцъфва неговият образ –

свят пресътворен.

* * *

3. О, как се радва той, кога говори със Бащата!

Великият Баща,

възлюбил своя син, и към безсмъртие повел го

през творчество и красота.

Зимата, 1940 г.

* * *

Благодаря

1. Благодаря за сладките зърна, които Ти ми даде

от този грозд, откъснат в есента,

през слънчевия ден, разпръснал златни краски,

разискрени по трепетни листа.

* * *

2. Благодаря за сладките зърна на грозд откъснат

от Твоята ръка, ръка на щедростта,

зърна с обилен сок от слънцето налени,

брилянтен дар на любовта.

* * *

3. Благодаря за тези златни чашки

с нектар на капчици налян;

и вътре в мен, и в кръвта и мисълта ми

чрез пламъка на чудото прелян.

* * *

По мистичната пътечка

1. На небето със усмивка

август метнал е воал.

От горичката лещакът

пълни клонки е подал.

* * *

2. Ти вървиш, вървиш нагоре

по пътечката сама.

И люлее те безбрежна,

пълна с радост тишина.

* * *

3. Някой ли ти е разправил,

или спомняш си го ти.

По пътечката нагоре

 към Бивака Той върви.

* * *

4. На полянката отдясно

седнал е и пие чай.

Групичката ученици

слушат Словото безкрай.

* * *

5. Думи някакви не помниш,

Помниш само, че е бил.

Чак лещакът оттогава

спомени е съхранил.

* * *

6. Ти вървиш, вървиш нагоре

по пътечката сама.

И люлее те безбрежна,

пълна с радост тишина.

* * *

На Ел-Шадай

1. На Ел-Шадай, когато бях,

веднъж видях:

при изгрев слънце образ свят,

в лъчи порой –

то беше Той!

* * *

2. С цигулка, дигната в ръка

за песента

на багри рой и

на лъчи на сутринта –

То беше Той!

* * *

3. То беше Той. При изгрев тих

на Ел-Шадай.

И не в един, и не във два

порой лъчи

се Той яви.

* * *

4. И днеска знам, отде е Той.

На Ел-Шадай,

когато бях, видях Го аз –

в лъчи порой,

то беше Той.

* * *

5. Кога след туй видях Го аз

при огъня,

едва дошъл, о, в тез очи,

порой лъчи,

в усмивката

* * *

6. и в поздрава на тоя миг

 лъчист към мен,

разбрах, че да, че в светлина

и красота еТой роден!

* * *

Пътека

1. От бездна към изход, към радост и песни,

 пътека нагорна нагоре се вий.

Скалите пробива, над пропасти стъпва,

в гората изчезва и дълго се крий.

* * *

2. И после я виждаш, измъкната вече,

обилно огряна от златни лъчи,

скали до небето с любов я приветстват,

и ехото дивно безспирно ечи.

* * *

3. А горе над нея прехвръкват орлите,

високо в простора и смело зоват,

А нощем звездите в небето безбрежно,

и тайни разкриват и чудно блестят.

* * *

4. От бездна към изход, към радост и песни,

нагоре се вие пътека една.

Свободно здрависва просторите златни,

и пърхат над нея блестящи крила.

* * *

Песен

1. Сред струните не съм ли струна

на твойта арфа, що трепти

в ръката ти през вековете

по пътя пламнал от звезди?

* * *

2. Не съм ли песен аз на нея,

не съм ли звук и тих акорд?

Не ме ли слушаш Ти притихнал

и слънчевият небосвод?

* * *

3. Не съм ли песен аз във Тебе

родена кой знай, де, кога...

Родена с багрите красиви

на седмоцветната дъга.

* * *

4. Сред струните не съм ли струна,

на Твойта арфа, тих акорд,

симфония на вековете

и на безсмъртния живот?

* * *

5. Но кой ме знай и кой ме слуша,

не Ти ли само, само Ти?

Защото само Ти си арфа

през вековете, що трепти.

* * *

6. Във звезден свят ме Ти намери,

оттам ме кротко призова.

На Твойта арфа аз потрепнах

в мълчание и тишина.