Jump to content
valiamaria

22. ДВАТА ОТЕЧЕСТВЕНИ ФРОНТА

Recommended Posts

22. ДВАТА ОТЕЧЕСТВЕНИ ФРОНТА

И един такъв ден, 9.септември 1944 г. още преди обед се отправих към полите на Витоша, за да посетя моя леля и да поздравя сина й за сключване на брак. Бях им купила сватбен подарък и спокойно се отправих към вилата им. Там преседях почти целия ден и преди залез слънце си тръгнах. В разговорите, които водехме леля ми ми каза, че чула за някакви нападения извършвани от някакви младежи. И когато се озовах в село Княжево, край София видях много млади, буйни, ликуващи хора на големи групи в камиони, които пееха и създаваха една наелектризирана атмосфера. Качих се в трамвая и когато пристигнах в къщата където се беше евакуирала, една моя съседка ми обясни, че у нас, в нашата България има революция и че комунистите са взели властта.

Но Учителят се прибра през октомври вече на Изгрева и редовно си посещавахме беседите и си спомням, че една беседа в неделя в 10 часа Учителят каза: "Сега в България се учреди един Отечествен фронт, но трябва да се знае, че и горе се учреди също един Отечествен фронт". В: В Невидимия свят? Веска: В Невидимия свят и той следи за проявите на този свят, на този Отечествен фронт. И казва: "Никакви убийства, никакви бесилки!" Това беше много интересно за мен и разбрах, че тези, които са дошли трябва да приложат някакъв нов метод за обуздаване своите вражески сили и въдворяване идеите и принципите на комунизма в нашето общество, което вече за жалост не стана, а се прибягна към старите методи на отмъщение, убийства, бесилки, затвори. А Учителят каза: "Никакви затвори, никакви убийства, никакви бесилки!" Той беше тъй категоричен. Така с пръста си: "Никакви бесилки, никакви убийства, никакви затвори!"

Това го помня като ден днешен. По-късно трябваше нашата войска да замине заедно със съветската войска, понеже започнаха вече да гонят фашистките войски, т.е. германските войски и моят брат беше мобилизиран да замине, към Сърбия замина той, но знам, че не беше много добре, но отиде. Облече униформата, отиде при Учителя, сбогува се с Него и замина. И аз един ден отивайки ри Учителя Му казвам: "Учителю, моя брат е на фронта". Той така бащински ме погледна и каза: "Е, подгониха ли фашистите?" Аз понеже никак не бях ориентирана политически, не знам даже какво искаше да каже Учителят „фашисти". Думата фашисти никак не би беше ясна. Казвам: "А не, не са ги подгонили!" Съвсем така наивно. Той разбра, че нищо не разбирам, даже не съзнавам какво става около мене в политическия свят, в политическия живот. Това беше последното, но след като Гали се завърна от фронта, той имаше някакво страдание, язва се появи. И много страдаше от нея и една нощ сънувам, че Учителя идва у нас, влиза в стаята на Гали и положи ръката си върху болното място. Събудих се и очаквах все пак този сън да се покрие с някаква реална проява. И действително сутринта раничко се позвъни и се появи на вратата Савка Керемидчиева. Мама отвори вратата, Савка почтително й целуна ръка, влезе в моята стая, там все още беше пианото, беше наредена стаята с всичко мое и библиотеката ми и тя погледна на пианото ми и погледна моя портрет и казва: "Ах, такъв хубав нос!" Така каза. Не знам защо? Портрета го видя. Както и да е, но тя дойде с цел да съобщи на Гали някакви разпоредби, някои съвети, които Учителят му дава във връзка с неговото излекуване. Това беше една много мила проява. След това аз съпроводих Савка до трамвайната линия и паметника на Патриарх Евтимий и по пътя така се разговаряхме и тогава тя именно ми каза. Нещо стана въпрос за хиромантия: "Весе, ако погледна само палеца на един човек, аз мога много неща да му кажа. За близкото, за миналото, настоящето, обаче сега трябва да мълча". Това беше. Впоследствие продължаваха беседите на Изгрева и на 22.декември 1944 г. просто по някакъв вътрешен импулс реших да отида на Витоша, просто да отидем на Изгрева, за да видя Учителя. Застанах така долу на площадката, чакам. И виждам, че Учителят слиза от Горницата, но лицето Му беше потъмняло от скръб. Сиво, сиво, потъмняло от скръб и аз в момента си казвам: "Учителят преживява Голгота!" Това е моята мисъл. Но като слезе от стълбите видях, че лицето Му просия. Може би искаше една крехка като мене душа да я избави от този образ на страдание, което Той в момента имаше и аз посегнах и Му целунах ръка и казах: "Учителю, благодаря Ви за всичко, което извършихте за нас". Това беше последната ми среща с Учителя. Така да благодаря на Бога, че поне можах да Му изкажа тази благодарност, ако не друго да направя за Него. Това е, което мога да ви кажа.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×