16. БОЛЕСТТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО

[valiamaria]

16. БОЛЕСТТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО

Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете втория случай с Филип.

Иванка: Дали е удобно това с неговите депресии изобщо.

В.К.: Вие ще ни го разкажете, защото той го е описал този случай. Но тези етапи от горе до долу може да ги разкажете спокойно, защото тук се вижда намесата на Учителя. Иванка: Да, то беше интересно той да го каже това, защото той имаше тая опитност. В момента Филип Стоицев имаше една депресия, която е наследствена и той я получи вследствие на един много тежък грип. Тогава 1939 г. имаше страшен грип и на мнозина големи поражения даде. Ние имахме една съседка, младо момиче, което ослепя от тоя грип, получи менингит, а Филип в това време беше много тежко болен от грип, обаче той не смееше да остави пациентите и трябваше са температура да ходи в кабинета да работи и това може би усложни неговото заболяване, че той не лежа, не пази легло в стаята и атакува нервите му, неговата психика по-скоро. И той изкара така една тежка депресия от 6-7 месеца, като през това време той не се лекува с нищо. Бяхме го докарали тук горе на Изгрева. Но това беше характерно за мен аз смятах, че ако изобщо Учителя можеше да му помогне, Той е помагал на много хора, щеше и на него да помогне и да каже нали на свекър ми: "Направете това и това". Обаче Учителят докато беше жив никога не се намеси. Той боледува много. Той сега от 5-6 месеца е добре. Миналата година през април той беше болен. Също аз си зная какво съм изтърпяла.

Значи той е така болен, той стоя на Изгрева самичък тука, защото Иван Антонов, който каза, че аз не съм за него, то тати остави Филип на него да го гледа, а на мен казаха да не ходя да му преча. И шест месеца не ми позволиха да дойда тука да го видя, защото Иван Антонов имаше някакви облаги там. Предполагам, че тати му плащаше изглежда, обаче аз вземах детето, вземах си и дрехите от Пловдив и реших да дойда тук да го прибера в една стая, за да го гледам. И може би много хубаво направих, защото той, Иван Антонов, го беше така тормозил, че го караше да работи, не му даваше да спи. Аз като дойдох тука сварих го, че по цял ден спеше. А за него това спане е било винаги така много важно като едно лекарство, като балсам, защото след всяко боледуване той много спи, което може би много успокоява психиката му. И аз го прибрах тука и много тежко изкарвах, защото освен него имам и малко дете и той нищо не помагаше, пречеше ми даже. Аз опаковам денковете, той ги разопакова. "Къде ще тръгнем, ти си луда, къде ще ходим?" И даже в автобуса като се качихме за Рила 1939 г. той не искаше, обаче се стесняваше от другите хора нали, с мен приказваше. Казваше: "Знаеш ли какво, като се качим горе, това не ме ли злепоставя пред другите, че съм болен". Успокоих го добре. И пристигнахме ние до Вада, той не иска да се качи с нас, Кирчо-лъвчето взема детето на гърба си, аз вземах раници, колкото можех да нося, качихме се ние до палатката и след това Кирчо слезе долу, щото той остана да варди общия багаж. Той пак не искал, обаче Кирчо с голямо насилие го накарал. Пристигнаха те вечерта късно вече и така продължи до деня когато Учителя щеше да идва. Това беше Петровден. От всички палатки излязоха да посрещнат Учителя на първото езеро и почнаха да викат: "филипе, вземи цигулката и ела да свириш!" А той, когато обикновено е болен, нито иска да свири, нито иска да приказва. Въобще в страшна депресия изпада, смята, че нищо не представлява, че нищо не помни. Той наистина от самото психично състояние става нещо като мъгла в мозъка му, че той казва: "Нито мога да работя, не помня как съм работил, не помня как свиря". "Сега нали се оплакваш, че нямаш време за свирене, ето сега имаш - седиш. Свири!" "Не, казва, не мога" и почна да се суети в палатката. "Аз не мога да свиря. Ама как, да изляза ли, да не изляза ли?" И по едно време всички казват, че Учителят приближава, да идва и той грабва цигулката и изтича и почна да свири и от тогава се оправи. Това беше като някакъв шок, не електрически както е получавал той друг път в психичното отделение ами шок, който го получи в присъствието на Учителя, в добър смисъл. След това се оправи, няколко години беше добре и след това отново се явяваха пристъпите. Голям тормоз и голяма мъка изтърпях за него. Та чак досега. Ще се търпи няма как. Да изживеем века си.