Jump to content
valiamaria

18. УЧЕТЕ ЕДИН ЗАНАЯТ

Recommended Posts

18. УЧЕТЕ ЕДИН ЗАНАЯТ

След 1-вата световна война идейния живот извънредно много се засили, философи, идеалисти, хора на верите създадоха движения. Те потърсиха връзка помежду си, засегнаха въпроси за обединение на религиите и така дойдоха идеите на теософското общество в България. Толстой се издигна като моралният меридиан на човечеството, както казва Ленин. Литературата започна да търси новият човек, човекът на Любовта. Появи се в България Достоевски, Телерман, Гунерсон, Виктор Хюго, Короленко и др. Започна идеен кипеж невиждан до тогава. Със социализма се появи и анархизма и младите хора бяха обхванати от огън. И тъй ние дойдохме при Учителя от тези среди, особено силно беше върху нас влиянието на Толстоя, теософската и окултна наука. За всички млади особено бе привлекателен простия братски живот сред природата.

Идеята за Братство се роди при такава обстановка и ние дойдохме при Учителя с мечтата да направим опит за братски живот. Тази идея ни обхвана изцяло. Ние горяхме като факли. Но затова бе необходимо един стопански инвентар, стопанство, добитък, жилища. А ние бяхме бедни студенти и нямахме нищо. По това време се пръснаха слухове, че в миновъглената мина в гр. Перник могат да се изкарат много големи надници. Групата се беше сформирала, отидохме, за да работим в мината, но скоро се убедихме, че това беше измама, за да привлекат работници. Битови условия - отвратителни, заплати малки и труд непосилен. Отказахме се от тоя проект и се върнахме отново в София да посещаваме лекции. Пари не спечелихме, за да се устроим и да добием стопански инвентар за общ братски живот.

Все в това време ни дойде идеята да се издържаме сами в университета. Родителите ни бяха заможни, почти на всички. Нищо не им струваше да ни издържат. Но ние искахме да работим и да се издържаме сами. Да направим един опит. Писахме на родителите си да не ни пращат пари. Това ги огорчи извънредно много и всички получихме писма, че сме щури и този, който е вкарал този бръмбар в главите ни ще ни опропасти. Но ние предприехме нашия опит и той не беше никак лесен. Привличаше ни простичкия живот сред природата. филисофски въпроси ни занимаваха, а пък ние бяхме запознати с окултната наука и теософската литература. Като се опирахме на младостта и силата си, както и на идеализма си предприехме нашия опит. Посещавахме често Учителя и разговаряхме с Него по всички въпроси. Не мога да забравя един разговор, когато между другото Учителят каза: „Учете в университета, но учете и един занаят, за да бъдете свободни." Ние и без това търсехме работа. Нали искахме да се издържаме сами и да учим. За нас свободата имаше обаяние и тя беше за нас най-висок стремеж. Учителят така разреши въпроса. Хем да учим във факултета и да го завършим и хем да учим един занаят и по този начин ни даде метод как да разрешим задачата си при нашия опит, да се издържаме сами, а да не уповаваме на издръжка от родителите си. И тогава ние започнахме да търсим какъв занаят да научим. Отначало опитахме с обущарството. Ние си наехме един обущар-майстор, той да ни учи, а ние 5-6 младежи да учим занаята от него като чираци. Един от възрастните братя, който имаше по-голяма квартира отпусна ни я, а имаше двор и подходящо място за работа. Взехме обущарска машина за шиене и отворихме работилница. Започнахме да приемаме поръчки за кърпене на обуща. Имаше един брат от военните с офицерски чин, казваше се Желязков. Той ни взе и ни даде един чувал напълнен с войнишки ботуши, около 50 чифта, като ни предостави и материал - конци, кожа, гьон и това ни улесни. От нас искаше само работа. Изкърпихме тези 50 чифта военни ботуши и спечелихме малко. Видяхме, че в обущарството няма сметка, голяма ангария, а полза няма. Тогава на сестра Мария Тодорова по поръчка направихме едни обуща, но те бяха тесни и за да не ни обиди, тя ги носи и си повреди краката. И от тогава вече 50 години все се оплаква, че все нещо я стяга по краката. Та тя беше първата саможертва на нашият обущарски занаят.

След това работихме и изработвахме музикални инструменти. Но и с този занаят не стана нищо. След това изписвахме фирми. Не ни провървя. По-късно изработвахме дървени букви за печатарите. И тук нищо не стана. Накрая започнахме да подвързваме книги и то нощно време. Сключихме договор с една библиотека „Златни зърна", като се бяхме уточнили да ни дават за подвързия каквито книги се падат на рафтовете - дебели, тънки, големи или малки. А те взеха, че ни даваха най-дебелите книги за подвързване и пак на същата цена. Използваха ни и ние не можехме да караме повече, отказахме се. И все пак главното ни задължение беше да посещаваме редовно лекции и упражнения, а ние нямахме много свободно време. Затова ние търсехме такава работа, че когато имаме свободно време, да поработим и изкараме някой лев.

Най-после се запознахме с нашия брат Бертоли, италианец, който беше мозайкаджия и

работеше и изработваше мозайките на новостроящите се къщи в София. Той се разположи към нас и ни даде работа на парче, което беше изгодно за нас. Ние нямахме свободно време и не разполагахме с него. Имахме свободно време след лекции и упражнения. Работата на парче беше изгодно, тъй че когато и да идем да работим, ни се плаща каквото сме изработили. Каквото сме изработили през цялата седмица в свободните часове, Бертоли ни плащаше в събота. А това беше много трудно. Ходехме пеша. Как сме извървявали толкова километри път. Отиваш там, работиш, връщаш се обратно у дома и след това трябва да учиш. Така се издържахме. Хранехме се оскъдно и трудно преживявахме.

Когато се запознах с Бертоли, тогаз той беше много сприхав. Помня го, когато го попитах за работа, той ме погледна с такова безверие, но каза: „Иди там, имам работилница от Подуяне към орханийското шосе. Там ще ти дадат работа." Отивам аз и гледам един голям двор. А там наредени хора, които работят като каторжници. Едни мръсни, окъсани, брадясали, седнали пред едни големи плочи и с един дървен чук, хей толкоз голям чукат камъни. Тогава мозайките се чукаха на ръка, нямаше още машини. И какво ми предлагат? И аз да седна с тези дриплювци да чукам камъни. А имаше едно чувство у мен аристократично. То не ми позволяваше да седна до тях. То не се превива лесно. Да се унижиш сам, да се смалиш до най-долните слоеве на обществото. Обаче преодолях това чувство. Отначало ми беше мъка, да седна там на сандъчето да чукам. Но надвих това чувство. И седнах. След туй вече не обръщах внимание на общественото мнение. Не ме интересуваше. И така почнах да работя. Плащаше Бертоли съботен ден на чувалче. Ние ще начукаме мозайката, ще я сортираме, ще я пресеем със сита, с различна големина и ще я наредим в чувалчета. Събота преброят чувалчетата и ти плащат. Можехме да работим по няколко часа. След университета отивахме там да чукаме камъни. Като разбра майка ми, ми написа писмо. „Ти сега чукаш камъни. Дано с това чукане ти дойде акъла в главата. Не ти ли дойде сега, после е късно. Цял живот ще чукаш камъни. А аз искам от теб не само учен да станеш, не само професор да бъдеш, но академик да си." Е, как ви се струва това? Но тази майчина прокоба се сбъдна и цял живот чукам камъни. Там правехме циментови блокчета, чукахме камъни, правехме плочки и какви ли не още работи. С чук и с длето. Едвам изкарвахме по някой лев да се издържаме, но много оскъдно живеехме. Не можехме да си купим захар. Сутрин пиехме чай, но не го пиехме със захар. Нямахме пари. Пиехме го със захарин. Един от младежите имаше вуйчо, който беше сладкарин в Ст. Загора и правеше сладките със захарин. Изпращаше ни пликчета със захарин. Едно прахче като го разтвориш в едно шише изкарвахме с него един месец. Имаше една стъклена пръчица и с нея бръкнем в шишето и после с нея потопим в чашата, разбъркаме чая и така го подслаждахме. Черпехме с чай и захарин щедро всички приятели. Имаше много гладни хора по онова време. Рядко имаше в София семейства, които да бъдат добре. Ние от провинцията, които бяхме тук карахме много тъничко. Купим 50-100 грама маслини, а това са 10-15 маслини за трима човека. Карахме много бедничко, а работехме тежка физическа работа.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×