Jump to content

22. ПРИСТИГАНЕ В СЕЛО АЧЛАРЕ


Recommended Posts

22.ПРИСТИГАНЕ В СЕЛО АЧЛАРЕ

Уговорихме отиването си в село Ачларе осем души, все млади, здрави хора и напуснахме университета. Надигнахме книги, инструменти, взехме каквито дрехи имахме и се отправихме за там. Ние мислехме, че там ще можем да работим, да се учим, да се занимаваме с изкуство и да бъдем заедно, да споделяме трепетите на душата си и с общи усилия да изградим новия си живот. Така смятахме тогава. А сега като разказвам се усмихвам на нашата наивност и на големият ни младежки жар. На гарата в гр. Карнобат ни чакаше Жечо с колата теглена от кончетата. Ръмеше дъжд, хладен, пролетен и се смрачаваше. А до село Ачларе имаше 18 км път и се намираше на юг от Карнобат. Натрупахме багажа в колата, тя се напълни, Жечо подкара кончетата, а ние вървим пешком. За нас в колата няма място. Тя е препълнена с нашия багаж, който донесохме от София. Ние осем души двадесет годишни младежи, все здрави хора, с плам в гърдите и с идея в главите за общ комунален живот, напуснахме университета, роднини, близки, отказахме от каквото и да е било обществено положение, само да приложим нашата идея. Ние отдавахме тогава голямо значение на външната форма. Ние не знаехме още силата и приложението й във вътрешния живот на човека, както в последствие това ни се разкри в Школата. Само Учителят в своята свобода, свободолюбивост и толерантност ни остави да направим нашият опит и сами да извадим заключението си от него. Напуснахме университета, но да се случи, че в същото време стане конфликт между правителството и професорите, които обявиха стачка на 3 март 1922 г. и университета в София се затваря. Чак есента се отвори отново. Тъй че не се усети, че ние го напуснахме, а в туй време ние правим нашия опит в село Ачларе.

Пристигнахме в селото Ачларе, което сега се казва Екзарх Антимово, в полунощ, в мрак, изкаляни и мокри и пребити от път. Къщата беше тъмна. Нямаше домакиня. Жената на Жечо се беше поминала миналата година. Дечицата уплашени плачеха. А кучето ту лаеше, ту виеше. Ту лае нас, ту започва да вие като вълк. Ту за нещо или от нещо. Знаех от стари хора, че когато куче завие като вълк, вие на прокоба. Та сега деца плачат, куче ту лае, ту вие, а наоколо мирише на селски двор. Запалихме огъня на огнището, стана светло, почувства се топлинка и уют в домашния кът. Преоблякохме се, стоплихме се, кипна и чайникът и се напихме с топла вода. Животът пак слезе в нас, в своите права.

Първите няколко дни ние устройвахме дома, двора, в стаите наслагахме сено, метнахме една черга и се получи легло за всички ни. Там налягахме един до друг на общата постеля, нали сме за общ комунален живот! Бяхме осем души плюс Жечо и трите му деца. Поехме грижата за двора, където имаше две кобили, две крави и две телета. Сутрин ги изпращахме със селския добитък на паша след като издоявахме кравите, а те даваха малко мляко, но то беше добре дошло за нас, понеже храната ни беше оскъдна. За няколко дни сложихме ред вкъщи и в двора.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...