Jump to content

67. ЕДИН ДЕН НА ИЗГРЕВА


valiamaria
 Share

Recommended Posts

67. ЕДИН ДЕН НА ИЗГРЕВА

Един ден на Изгрева беше богато изживяване. В първите години в пет часа приятелите бяха събрани на поляната. Всеки си избере място между боровете, прави размишление, прави своята лична молитва. Тогава на Изгрева имаше ред и тишина. Нямаше ходене насам-натам, всеки тихичко идваше и заемаше едно място. Обстановката беше красива. Мълчаливи млади борове, голямо небе, простор наоколо, хубав въздух и тишина. Изгревът беше далеч от града и нямаше постройки наоколо. Всичко наоколо беше ниви. По поляната прекарвахме в размишление докато дойде и наближи изгрева на слънцето. Някои идваха много по-рано в три часа сутринта, кой както си намери за добре по вътрешен път. Изгрева стана място за размишление и молитва. При изгрев слънце всички се нареждаме на голямата поляна в няколко редици и посрещахме изгрева на слънцето с песни. След това като хванем първия лъч започваха общите молитви. Тях ги водеше Учителят и посочваше кои молитви да се казват като се произнасяха гласно всички. Между молитвите понякога се изпяваше по някоя песен пак посочени от Учителя. С това общата молитва завършваше.

След молитвите се правеха гимнастически упражнения и упражнения за дишане. Учителят беше дал ред упражнения за дълбоко дишане. Те са простички не са съпроводени с големи усилия и напрежение, но резултатите от тях бяха много добри. Освен упражнения за дишане правеха се гимнастички упражнения, които Учителят беше дал още на съборите в Търново. Това са известните шест упражнения.

След тези упражнения започваха разговори на групи така както си хармонират и общуват помежду си. Ако имаше някой да съобщи нещо интересно, което се е появило било в науката, изкуството, обществения живот, той го правеше пред всички на поляната. Така общия живот доби пълнота, разнообразие и богато съдържание. На всекиму беше приятно да дойде тук, да се срещне с близки, познати и приятели.

Тук се уговаряха екскурзиите за Витоша, които ставаха редовно. Не минаваше седмица да не се направи екскурзия до нашето любимо място на Витоша - Ел-Шадай. Всички, които бяха свободни, незаети с работа отиваха, като винаги Учителят беше с нас.

В сряда беше денят на Общия Окултен Клас.

В петък беше денят на Младежкия Клас. Наброявахме около 100 човека. Идваха отдалече и трябваше да тръгнат пеш в три часа, за да дойдат в пет часа на Изгрева. Учителят постави като първо условие точността и даде първото упражнение: „Следващия път ще се дойде точно в пет часа без една минута". Дойдоха всички в уречения час.

В неделя от 5 часа беше часът на Утринното Слово. То имаше по-мистичен характер. Идваха по-дълбоко верующи хора от града. Хора, които имаха молитвен дух и които имаха стремеж към духовния свят. В отговор на този стремеж бяха и утринните Слова на Учителя, които имаха по-мистична вглъбеност. Те бяха кратки, не бяха дълги. Но те пресъздаваха един хубав живот в ранната неделна утрин. След утринната беседа навън се изпълняваха шестте упражнения. След тях се играеше Паневритмията от 7-8 часа сутринта. След нея следваше закуска и разговор. Така се прекарваше до 9.30 часа, когато всички отиваха в салона. Учителят след Паневритмията се оттегляше в стаичката си, не приемаше гости и не провеждаше разговори. Явяваше се точно в десет часа официално облечен, изгладен, чист, красив. Изкачи се на катедрата и почне неделното Слово, което беше една хубава дълга беседа, където зясагаше въпросите на живота, разглеждаше ги от всички страни, осветяваше ги, отговаряше на мълчаливите запитвания на слушателите. С чудно интуитивно прозрение Той долавяше какви въпроси вълнуваха учениците. В своите беседи Той отговаряше именно на тези въпроси. Ние оставахме учудени някой път как нашите най-дълбоки, интимни въпроси Учителят долавяше и отговаряше в беседата. Така ни водеше и учеше. Без такова интуитивно прозрение в самата човешка душа не е възможно ръководството на душите. Значи този, който ръководи трябва да има безпогрешно интуитивно чувство. И не само това, но той трябва да осветлява със светлината, която посочва техния път.

След неделната беседа имаше почивка, разговори и следваха общите обеди. Храната се приготовляваше скромничко, обикновено едно ядене, но достатъчно, можеш да си сипеш два пъти ако си още гладен. Тези обеди осигуряваха храната на всички хора, които живееха на Изгрева, но и на външни хора, които разбраха, че могат да си хапнат без пари. Никой не контролираше кой плаща и кой не плаща. Учителят тури тази идея още в началото, когато дойде на Изгрева: „Тук не трябва да има гладен човек!" Това ние го спазихме.

Общите вечери ставаха по повод на нещо. Обикновено някой братски празник или лични празненства на някой от учениците. Решават да дадат братска вечеря, когато всички са свободни и могат да дойдат. Тогава вечерята се приготвяше в кухнята от този, който я даваше. Вечерта се събирахме в трапезарията, като се казваше за какво е вечерта, по какъв случай се дава вечерята. Обикновено Учителят присъстваше, но някога не идваше. Обикновено се водеха общи разговори и след тях се запяваше и свършваше с песни.

Започваше се с молитва, с която започваме нашите обеди „Само проявената Божия Любов носи изобилния и пълен живот" - три пъти. Накрая се завършваше с общи молитви.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...