Jump to content

201. УЧИТЕЛЯТ СЕ ЗАВРЪЩА НА ИЗГРЕВА


Recommended Posts

201. УЧИТЕЛЯТ СЕ ЗАВРЪЩА НА ИЗГРЕВА

Учителят сам определи деня когато се завърна на Изгрева. Беше средата на м. октомври 1944 г. Животът на Изгрева започна да тече по същия начин както преди. Приятелите се заселиха в къщичките си, а Учителят беше в стаята си. Но промените, които станаха след като дойде новата комунистическа власт засегна и нашия квартал. Тук бяха настанени и руски офицери за пренощуване. Дори поискаха да се отстъпи салона на руснаците, да си прожектират филми и да си направят тържества. Учителят не беше доволен от това развитие на нещата на Изгрева. Вината носеха главно онези, които живееха на Изгрева и бяха комунисти. А те не бяха малко, към 20 човека. За нас те бяха братя и сестри, но постепенно за тях ние станахме дъновисти, а за себе си те отстояваха, че са комунисти. Така се дойде до разграничението. На Изгрева отначало нямахме никакви неприятности. Животът си течеше спокойно, общите обеди продължаваха, дори идваха външни хора да се хранят тук. Беше им приятно това хранене на открито.

Понякога Учителят идваше на обедите и вечерите в трапезарията. Кухнята работеше отлично. От продуктите, които изпращаха на Учителя, Той ги даваше за кухнята, а онова което беше нужно се закупуваше. Въпросът за хляба се разреши благоприятно понеже имаше комисарски режим и се раздаваше с купон. Така животът протичаше нормално.

Когато се върна от Мърчаево Учителят започна редовно да изнася беседите си. Излизаше редовно на Витоша през село Симеоново. Но понеже беше много заслабнал, Той не отиваше до Бивака. Излезнем над Симеоново, над боровата гора, имаше просторни поляни и там край гората прекарвахме целия ден до огньовете и чайниците. Имаше казан, в който приготовлявахме общ обед. Отиването до Симеоново ставаше пешком, а понякога приятелите взимаха лека кола за Учителя. Още в Симеоново се усети това, че Учителя е болен. То се виждаше когато ходехме, че не е добре физически, беше изтощен, отслабнал, нямаше апетит и беше повечето сериозен и мълчалив. Ние правехме всичко възможно да Го улесним, но виждахме, че Учителя е болен. Не се оплакваше от нищо. Но виждахме, че е отслабнал и че няма сила. За евентуално Негово заминаване от този свят не се говореше никога, защото никой не допущаше и никой не държеше тази мисъл в главата си, че ще ни остави и ще ни напусне.

Последните дни Той много твърдо и много бързо отслабна и се пренесе долу в стаичката, която беше приемна. И от ден на ден положението ставаше по-мъчително и по-трудно. Около Него имаше грижовни братя и сестри. Лекарите, наши приятели поеха грижата и мислеха какво да направят за Него. Каквото можеха, правеха. Но Учителят отпадаше от ден на ден и отслабваше все повече. Ставаше нужда да повикат лекари отвън, от града. Учителят остави да Го прегледат. Но между лекарите се появи едно разколебание. Едни казаха, че Неговата болест е бронхопневмония, други казваха, че се дължи на нещо друго. Аз повиках един виден лекар на финансовите служители, който се казваше д-р Тодоров, известен лекар. Той дойде и прегледа Учителя и се обърна към нашите лекари: „Аз не зная какво мислят колегите, но за мен г-н Дънов страда от сърце".

Положението Му не се подобри въпреки грижите за Него и намесата на лекарите. Издържаше колкото можеше. Наложи се да има нощем дежурен при Него и аз бях един от онези, които дежуреха. През време на дежурството си, аз имах обичай да записвам всичко. Учителят доста усилно преживяваше боледуването, но никога не се оплакваше, нито охкаше, нито да каже някоя дума за болестта си. Само се преместваше от стола на кушетката или ходеше из стаята, но нищо не искаше. Виждаше се колко Му е усилно. Дишаше тежко и затруднено. Дали температура имаше, дали смущение на сърцето имаше, то аз не знаех и не смеех да Го запитам. Само виждах колко Му е усилно и как трудно издържаше.

Предната сряда сутринта салонът беше пълен с ученици, защото бе ден на общия клас. Учителят беше държал беседите си до последния ден. Беше сряда 20.XII. 1944 г., когато 5 ч. с. Учителят изнесе последната си беседа. А в неделята на 24.XII. Той отново искаше да отиде на беседа. Беше се облякъл даже, но тогава възрастните братя Го помолиха да не отива, защото виждаха колко е слаб и немощен. Тъй че Учителят държа беседите си до последния Си час.

И така последната нощ, след като полежа известно време, премести се на столчето, после пак стана и изведнъж се изправи сред стаята, изправи се срещу мен, изтърси от себе си болестта, величествен като пророк, вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!" Махна с ръка и пак си легна и Неговото болезнено състояние се върна отново. След това Учителят почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас учениците и Неговия завет към човечеството.

По едно време сутринта Той започна да диша усилено, беше седнал на леглото, аз Го прихванах, обгърнах Го с двете си големи ръце, за да Го придържам и след няколко усилени вдишки Той си замина. Тялото Му се отпусна в ръцете ми. Беше сряда 5 ч. и 45 мин. сутринта на 27.ХИ. 1944 г.

След като си замина, по-нататък имаха думата възрастните приятели братя и сестри, които знаеха какво да се направи в такива случаи. Братята изкъпаха тялото Му, облякоха Го в бял костюм и положиха тялото Му за поклонение в салона. Столовете се махнаха и остана само един одър, на който бе положено тялото. Обстановката бе добре подредена за поклонение.

След като се получи разрешение от властите за погребение, тялото Му бе положено на Изгрева, на онова място, което Той си бе определил приживе. След време там направихме елипса, която стои до днес.

При погребението направихме един протокол, описахме всичко за кончината Му, подписахме се всички. Направихме послание към човечеството и тези два свитъка ги сложихме в една бутилка, запечатахме я и я положихме до ковчега, за да се знае от следващите поколения за събитията, които се случиха на 27.XII. 1944 г.

Времето течеше и спомените за Учителя ни спохождаха често. Ние не можехме да отделим времето прекарано при Учителя и времето след Неговото заминаване. За нас беше едно и също време. Но времето течеше и идваха други поколения. Ние продължавахме да играем Паневритмия на поляната. Тогава си спомних как Учителят каза в Мърчаево: „Добре, че играхме Паневритмията. Като играхме Паневритмията облекчи се съдбата на българския народ и въпросите му се разрешиха добре". И действително българския народ мина през толкова опасни места. По едно време България бе обявила война на целия свят: Англия, Франция, САЩ. Ние бяхме единствения народ, който се намери във война с цялото човечество. А като похлупак на всичко накрая СССР - Съветска Русия обяви война на България и руските войски влезнаха и преминаха река Дунав на 7-8.IX. 1944 г. Да се чудите как излезе България невредима от това положение. Като излезна от тази клопка, която сама си направи и влезна в нея, то Учителят в Мърчаево каза: „Добре, че играхме Паневритмията, че това спаси българите".

Какъв смисъл има това към общия живот на човечеството, ние не можем да кажем. Ние само удостоверяваме истиността на думите на Учителя. А историческите събития, които преминаха през нас, доказаха истинността на думите Му. А защо ли? Защото „Глава на Твоето Слово е Истината!"

Словото на Учителя го имате. Проучвайте Го и Го прилагайте в живота си. Само чрез Него ще се доберете до Истината в живота, която ще ви направи свободни по дух и душите ви ще бъдат всеобхватни към живота на Цялото. А животът на Всемира обхваща животът на Цялото и животът на малкото. Защото Бог прониква навсякъде, ръководи и управлява този живот.

Ние бяхме при нозете на Всемировия Учител и слушахме Словото Му, което бе Слово на Бога.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...