Jump to content

Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя


Recommended Posts

Любомир Лулчев

II. Творчество:

В светлината на Учителя

I .

При Адепта

(Любомир Лулчев. При Адепта: Окултна повест.

София: Ст. Атанасов, 1938. - 48 с.)

Без Учител, като висша съвършена форма,

като образец в живота, никой не може

правилно да се развива.

- Нима може тук някой да живее?

- Мълчете и вървете. Внимателно стъпвайте, защото снегът е хлъзгав -каза ми водачът вместо отговор.

Ние бяхме на шеметна височина - поне за мен, жителя на равнините, се струваше така.

Дълбоко под нас се стелеха горите, а по-близо, в рамки от вечни снегове - полузамръзнали сини езера. Те като да се взираха в небето, стремящи се да проникнат в неговите тайни.

- Има ли още много? - запитах пак аз.

Водачът мълчаливо ми посочи върха. Той не беше вече далеч, но тъй стръмен, сурово намръщен и надвисен над пропастите ми се видя, че аз се поспрях.

Не беше ли легенда всичко това, което бях слушал и което тъй леко повярвал, бях се запътил да видя? Не си ли играеше лоша игра тоя човек, дълбокият поглед на когото тъй често ме пронизваше?

Та кой можеше да живее на тоя гол връх, освен орли, и то дошли само да надникнат между облаците, които се трупаха и въртяха около него в луди вихрушки?

Не е ли смешно за мен, кореспондента на най-видната агенция, да изпадна в такава заблуда? А защо все пак нещо отвътре ми говори, че няма да остана излъган, че все пак ще има нещо да се види, нещо, което досега не съм подозирал?

Нали този вътрешен глас е бил, който ме е подкрепял в най-важните моменти на живота и е предшествувал всяка моя сполука?

А нима щяха да ме лъжат хората там долу, с които говорех за тоя особен човек, или свръхчовек?

Легенда дори да беше, все пак е необикновена - и ако вдъхновителят й е наполовина поне толкова интересен, колкото ми го описаха, аз трябва да призная, че пред мен щеше да се намери най-важната съвременна фигура.

Кой кореспондент и по-малко любопитен би издържал на туй изкушение? Пък аз съм тъй много любознателен! А той е обещал да ми отговори на всички въпроси, които бих му задал.

И аз, недочакал отговора на спътника си, тръгнах пак.

Вървяхме доста, когато аз, захласнат в чудния изглед на една особена вихрушка - един въртеж на два тъмни облаци, които като да се биеха, прегръщаха и отново разлъчваха, сипейки снежни късчета по всички страни, като бели искри, - се подхлъзнах неочаквано за мен и полетях в една пропаст.

Да извикам, беше ме срам, аз вървях след водача си и, стиснал зъби, ровех с крака и ръце рохкавия сняг, а в туй време в паметта ми целият ми живот минаваше като кинематографии ленти, развиващи се със страшна бързина.

Така падащ, аз все пак съзрях, че се приближавам към края на отвесна канара, която се спускаше право надолу и зад която моето хлъзгане щеше да се превърне в неволно хвъркане...

Какво мислех в тоя момент?

За да бъда справедлив, трябва да призная, че не помня точно, но все пак имах много странно чувство, като че ли това се случваше с някой трети, а аз наблюдавах само отстрана, като зрител...

Бяха само няколко крачки от съдбоносния край, когато там се показа една синкава фигура, като да бе направена от прозрачно стъкло, простря ръка към мен и аз се спрях неочаквано за себе си, неразбиращ нищо, като насън.

Помислих, че е халюцинация. Не, фигурата още стоеше там, само че ръката й сочеше много недвусмислено нагоре - пътя, по който бях се хлъзнал.

И чудно, аз разбрах тоя жест, и без да се запитам защо, му се подчиних, станах на краката си, като да не бе се случило нищо, закрачих нагоре, по тая почти отвесна стена, по която бях паднал, като да вървях по равно! Нищо не мислех, освен за оная насочена нагоре ръка, която със своя жест като че ли ми даваше сили, или, по-скоро, крила.

Когато след няколко минути бях отново на пътеката, мислех, че ще намеря водача си разтревожен или поне любопитен, а той само внимателно се взираше там, откъдето бях дошъл.

Когато след няколко минути запитах кого гледа така, той ми каза учуден:

- А ти не го ли видя?

- Кого? - попитах аз от своя страна, доста изненадан.

- Този, при когото отиваме! Той те спря и ти помогна пред самата пропаст.

Аз се стреснах и смутих даже по-силно, отколкото при самото падане. Значи това не беше халюцинация!

Та как е възможно човек да има такъв вид на стъкло и да се явява така неочаквано? И аз не знаех нито какво да мисля, нито смеех да питам нещо. В мен се бореше разумът с фактите, които преживях. Той ми казваше, че това е нещо немислимо, невъзможно, а самите те, моят собствен живот, тъй чудно спасен, възвръщането ми на пътеката така бързо, като че ли изнесен на невидими крила, всичко това ми говореше, противно на разума, че тук се случи нещо необикновено, неизвестно досега за мен.

- Как е възможно всичко това? - запитах учудено аз - Нима това не е сън или халюцинация?

- Ще разберете след малко - каза ми той. - Нека вървим. Само Вие трябва да сте по-внимателен, защото има сили, които не са благоприятно настроени спрямо Вас.

Аз нищо не разбрах, но преживеният ужас беше тъй голям, че и без неговото припомняне аз станах прекомерно внимателен.

И, нещо страшно - в мен се появи неочаквано чувство на страх и аз започнах да треперя, без да ща - пропастта като че ли ме теглеше отново към себе си и аз захванах да се олюлявам като пиян. Не зная как, но водачът ми, види се, схвана това, защото се спря внимателно и ми каза:

- Минете напред! Добре е да се държите по-близо до склона.

Минах мълчаливо напред и като че ли изведнъж всичкото влияние на пропастта изчезна. Аз се почувствувах отново твърдо на краката си, бодър, готов да вървя.

Неочаквано облаците се разнесоха, отвориха малко прозорче и залязващото вече слънце ни прати къс поздрав.

Върхът не беше далеч. Вървяхме смело, но възлизахме бавно. Колко далеч бе останал шумът на суетата!... Като че ли нов живот бе около нас, живот на стихиите, които тук бяха в дома си - а човек се чувствуваше малък пришълец, случаен гост всред великани. Величави канари, отделени с пропасти, върхове, надигащи се един след друг, като братя, заловени за ръце в хорото на великия живот, в който милионите години са само обикновени дни...

- Стигнахме - каза водачът, когато се изкачихме на тясното плато на високия връх, на което ветрищата гонеха снежни вихрушки по всички посоки, като да се забавляваха с това.

Озърнах се насам, натам - но нищо подобно на човешко жилище не видях. Може би, рекох на ума си, такива необикновени хора живеят направо на снега, в някоя преспа, като ескимоси!

Детинска мисъл може да се стори на всеки читател това, когато си седи в топлата стая и чете нещо за развлечение или удоволствие, но ако беше на моето място, след току-що преживяната катастрофа, той би бил още по-детински настроен.

Във всеки случай аз търсех да зърна някакъв помен от човешко жилище и не намерих. А и нощта приближаваше. Мисълта да се прекара направо в снега, без огън, па макар и с най-мъдрия да е - ме малко разхлади, т.е., да си кажа истината, неволно потърсих с очи пътеката, по която бях дошъл...

Водачът ми излезе пред мен и започнахме да се спускаме малко надолу, на изток. В подножието, в едни набити страхотно камъни, видяхме да блести някакъв огън и скоро след това ние се намерихме в преддверието на една неголяма, изградена от дървета и груби камъни къщица...

Щом се затвори зад нас вратата, като че ли изчезна и целият свят на бури и мрак. Тук бе топло, приветливо, светло, тихо. Четирма души на различни възрасти седяха около печката. Всички станаха веднага. Моят водач поздрави особено. Така каза:

- Любовта ражда доброто!

- Доброто носи живот, светлина и свобода за нашите души - отговориха му те и тутакси му помогнаха да снеме раницата си и съблече връхната си дреха. Други помогнаха на мен и веднага ми поднесоха топъл чай.

С каква радост го изпих! Просто невероятно беше, че вън - само зад една дебела врата - духат бури и се въртят вихрушки - тъй весело се чувствуваше човек в това широко, макар и с неправилна форма, помещение. А и в самата атмосфера на стаята имаше такова - бих казал, радостно спокойствие, каквото никъде не бях изпитвал.

Лъхаше нещо непознато за мен, но във всеки случай твърде приятно, като че ли душата се разтапяше в някаква светлина и оставяше само тиха, необикновена радост.

Кога и къде беше изчезнал моят водач - не видях, но след малко той се яви от една вътрешна врата и ми каза:

- Щом си отпочинете, той ще ни приеме.

Ох, пък аз, уморен, вдаден в новите впечатления, преживяното и силния контраст между това, което вън стихиите, играещи с нашия живот, ни дадоха, и това, което намерихме тук - бях почти забравил защо съм дошъл.

И много интересно самочувствие - аз, който неведнъж се бях срещал с най-важните светски личности, без да изключим царе и императори, сега усетих едно необикновено душевно изтръпване, което сам не знаех как да го обясня.

Изобщо тая вечер всичко ми се виждаше особено, неизживяно досега. И никак не се учудих, когато неочаквано за себе си смирено запитах водача си:

- А трябва ли да го поздравя някак особено? Виждам, вие правите това -или пък има някои церемонии при влизането при него, които трябва да изпълня?

Той се усмихна.

- Едничкото, което мога да Ви препоръчам, то е да бъдете съвършено свободен и естествен. Питайте и слушайте внимателно - и Вие ще имате такъв богат и особен материал, какъвто никога, мисля, не сте имал. Ако не разберете нещо, питайте пак - той винаги обяснява с голямо търпение.

Скоро бях готов - махнах грубите обуща, промених горната си риза с друга, с красиво отворена яка, избръснах се (присъствуващите бяха повече брадати и небръснати и с любопитство разглеждаха както всяко мое движение, така и несесера, с който си служих).

Водачът ми тръгна пред мен, отвори тихо една врата, влязохме в неголямо коридорче, а след това се спряхме. Той похлопа - и може би чу позволение за влизане (аз нищо не чух) и отвори вратата.

Влязохме в една широка стая, на която покривът бе наведен на една страна. Ясно бе, че това е някакъв навес, подслонен под наклона на някоя вековна канара, която е дала прибежище на тоя странен човек.

Още при вратата аз се спрях. Всичко наоколо беше особено. Белотата и чистотата правеха особено впечатление. Но от всичко най-особено беше лампата, светлината, която тя издаваше, и самият той, който седеше на едно нежно, удобно плетено кресло.

При влизането ни той стана от мястото си - аз не смеех да пристъпя напред, докато той не каза:

- Елате!...

Същата фигура, която видях и при моето падане в пропастта - същата брада, красиво лице, дълги бели коси!

- О! - казах му аз. - Вие сте същият! Аз Ви видях. Как е възможно това!

Той ни подаде мълчаливо ръка, която аз стиснах с признателност (после видях, че му целуваха ръка, но аз не знаех), и ми каза след някое време:

- Седнете!

Той ми показа стол недалеч от себе си. Седнах.

Водачът ми се сви почти до краката му, направо на пода, и изглежда, че това бе най-голямото щастие за него.

Помълчахме. Аз разглеждах всичко наоколо, като да не бях виждал никога нещо подобно. Всъщност обстановката беше много проста, но все пак много необикновена.

В самия въздух, във всичкото съчетание - па и самата лампа, имаше нещо особено. Тя представляваше един синкав, като че ли опалов кръг, в центъра на който висеше сърце, също тъй полупрозрачно синкаво, с розов пламък, излизащ от него. И светлината се меняваше. Ту ставаше светлогълъбова, ту синкава, ту светлорозова.

Като че ли някакво огнено кълбо, жив огън течеше, преминаваше като разноцветен пламък от място на място.

- Електричество ли е това? - почудих се съвсем по детски аз.

- Не, това е вечната лампа - каза той.

- Вечна лампа?

Приближих се - това беше странен жив пламък, който се гонеше, преливаше, пулсираше, като ежесекундно изменяше цвета си между гълъбовосиньо и леко розово.

Протегнах ръката си по-близо до лампата, която имаше вид по-скоро на старовременен малък жертвеник, с естетичен пиедестал.

Чудно - светлината беше съвършено студена - и нещо още по-чудно ми се случи - приближената ръка като че ли стана мъглоподобна, близка към изчезване. Стреснат, я дръпнах назад - нямаше нищо на ръката ми и напразно е бил страхът ми.

Обърнах се към него. Той се усмихваше леко, тихо, както понякога бащите се усмихват на своите любими деца, когато им дотягат с някой неуместен въпрос...

- Не се бойте. Тази светлина, която виждате да се прелива ту горе, в сферата, ту по кръга, наоколо, е особена - никога друг път Вашите очи не са я виждали.

- Откъде иде тя? - запитах аз.

- Отвсякъде: от тая планина, от вятъра, който вее вън, от снега, който вали, от вас самия - вижте как се вълнува пламъкът!

И наистина, той тичаше като подплашен - ту горе в сферата, ту в околния кръг, при това като че ли се намесваха и някакви зеленикави искри в него. Аз ги посочих.

- Това сте Вие - земният човек, който внасяте своите влияния. Като се поуспокоите малко, и цветът ще се измени, и пламъкът ще се успокои. Отдалечете се малко - този огън е наистина студен, но той излиза от сърцето на земята и се кръстосва с лъчите, макар и невидими, на слънцето. Тук е един фокус -горнило, в който става проявата. Но Вие имате твърде земно в себе си. Видяхте ли какво стана с ръката Ви?

Аз я вдигнах. Тя бе станала синьо-зелена, като кожата на удавник, който е почнал да се разлага.

Стреснат, аз го запитах бързо:

- Какво е станало наистина с ръката ми?

Триех кожата, но тя не губеше своя противен цвят.

- Господи! Та на сенегалец заприличах! - извиках аз, доста отчаян.

- Няма нищо, не бойте се. Вие се приближихте при този жив огън, без да е пригодено тялото Ви достатъчно за него. В тялото на съвременните хора има много мъртви, ненужни, натрупани излишни вещества и материи - те им дават и тия неестествени форми и деформирани лица, разсадници живи на всевъзможни култури на бацили и бактерии. Съвременните умни хора (той направи ударение на тая дума), без да щат и знаят, се управляват фактически от микроскопически животинчета и растения, които пълнят тяхната кръвоносна и стомашна система, атакуват всички органи, изменят настроения, предизвикват болести, нападат понякога цели армии, слагат ги на земята и решават съдбата на нациите.

Гледах неговото красиво лице, високо чело и ореола от бяла коса и брада. Какво спокойствие дишаше то! Как нечовешко изглеждаше всред тая преливаща се светлина, ту ясносиня, ту слаборозова! Като че ли тая светлина не го огряваше само отвън, а течеше под кожата на лицето му, като да бе негова кръв.

- Вашите средства против тия малки животинки - продължи той - са смешни. Съвременната медицина лови привидения със сакове за пеперуди! Разберете ме добре. Бактериите и бацилите, т.е. това, което вие наричате така, представляват особена култура на същества, чиято еволюция е съвършено странична и няма нищо общо с човешката. Те си се развиват самостойно, както съществуват и много други еволюции на различни същества, които си следват своя път, видими и невидими, знайни и незнайни.

Човекът, в своето отклонение от естествения си живот, се е намесил в тия слоеве на енергии козмични, от които черпят и те, прекръстосали са своите пътища и сега те искат да си послужат с человеците, като с една почва, от която вадят нужните тям сили и средства, без да искат и да знаят за това, което е човек със своята форма и съзнание. Но и самият човек, по отношение на земята и някои по-висши същества, се намира в същото положение.

Мълчах, защото не знаех какво да питам. Редица въпроси се мяркаха из ума ми, а нямах смелостта да ги задам.

Зад туй, което ми каза за бацилите и бактериите, сещах инстинктивно, че се крие нещо друго, недоизказано, като че ли някаква тайна, която ей-сега ще бъде разяснена, стига да имах смелостта да протегна ръка и вдигна завесата. Но аз не смеех. Ръката ми гореше вече като стоплена на огън и аз неволно, вместо всякакъв въпрос, погледнах нея, после лампата,

Чудно - пламъкът на лампата беше се почти установил, розовият - отгоре, а синият - долу, и само слабо пулсираше, като живо сърце. Но щом започнах да го гледам, веднага започна да става като че ли безпокоен, да се прелива от една форма в друга все по-силно и по-бързо.

Той ме погледна пак.

- Виждате ли колко е чувствителна живата светлина! Достатъчно е само да я погледнете, за да ви отговори...

Съвременните учени са близко към откриване един от основните процеси на тая светлина. Вие познавате явлението на катализата, нали?

Аз кимнах с глава, защото наистина то донякъде ми бе известно:

- При синтез, за да получат ново съединение от няколко по-прости, изисква се присъствието на трети елемент, който не влиза в химически или физически връзки с другия, но действува някак с присъствието си само, защото остава неизменен при цялата реакция. Катализаторът действува динамичес-ки - ми каза той, - развързва известни енергии в природата. В тия свойства на телата, които са присъщи на всички без изключение, но не се проявяват еднакво, т.е. не са еднакво известни на вашите учени, се очертава една особена среда и картина на цялата природа, в която боравят знаещи люде, но си мълчат.

Вземете например електричеството. Всички тела имат отношения и го съдържат. Въз основа на него може да им се въздействува по един или друг начин. Същото е и с тези сили, динамическите полета да ги наречем, които заобикалят всяко тяло.

Всяко тяло, потопено в динамическо поле на друго тяло, добива ново свойство. Динамическото поле на слънцето, или по-право - неговото външно тяло, ние наричаме гравитационно поле и свойствата на телата, добити от това - тежест.

- Нищо не разбирам - казах му аз най-искрено. - Аз зная килограми, тонове желязо или нещо друго, но тъй да сме в тялото на слънцето... Собствено за динамическо поле се сещам, защото има и електромагнитно поле - сега радиото ни понаучи на доста работи - усмихнах се аз.

- Трудни са тия въпроси за вас, но знаете ли, това е само началото... Аз исках да Ви обясня донякъде вечния процес на тая лампа - материалния извор на тая светлина, която все пак взима по малко въгледвуокис от въздуха, за да поддържа равновесието на енергиите, но, струва ми се, и това ще трябва да го приемете като «чудо», когато то е базирано върху естествени закони...

Аз неволно наведох глава - може би така да бе, но аз трябваше да си кажа истината: не разбрах, а ме беше срам да злоупотребявам с добрината му и да го карам да ми говори това, което не беше ми достъпно...

- Дайте ми ръката си - каза ми той.

Аз я погледнах със съжаление - тя изглеждаше почтти черно-виолетова. Подадох му я и той я тури между двете свои шепи, обхвана я и така я подържа няколко минути.

Леки мравки залазиха по ръката ми и под лакътя започна да ме щрака и ръката ми потръпна. След няколко минути той си отдръпна ръцете - а моята беше станала чиста и розова, както си беше от по-рано.

Мълчах доста, преди да се реша да запитам нещо, а тъй много въпроси бях си набелязал! Най-после се престраших и му казах:

- Преминаваме през необикновени студове - всички твърдят това. Неочаквани студени вълни затрупаха света със сняг дори на места, гдето други път не е имало. Коя е причината? Нашите метеоролози твърде се объркват, станаха даже за подбив. Достатъчно бе само да направят предсказване, че времето ще се оправи или че ще остане топло, за да паднат нови снегове...

Той се усмихна.

- Вашите учени гледат нещата още много изолирано, отделно. То е резултат от техния собствен психологически живот. Те сами са отделни един от друг, с чувства на лични достойнства, егоизъм и прочие. Така си и мислят изобщо - те виждат събитията и явленията там, където няма нищо подобно.

- Хубава работа! - извиках аз изненадан. - Та ако няма събития и явления, за Бога, какво има друго в тоя свят? Ако Вие махнете мен и Вас, какво друго ще остане? Нищо не разбирам.

- В света всичко върви като целокупно непрекъснат процес. Но вие, когато мислите за тоя процес, го виждате ограничен и разделен на «събития» и явления. Нашето съзнание е във връзка със земята, нейните условия са и наши основни условия. Тя ту пада в светлина, ту крие част в сянка - ден и нощ. Но ден и нощ съществува само за земята, вън от нея слънцето си грее непрестанно.

И тоя ден и нощ - това прекъсване, се е оказало като естествено условие за проявата на нашия живот, «ритмуса», гамата на тоя живот. Ние отваряме и затваряме очите си, сърцето бие и почива, денят се сменява с нощ - сън и бдение...

- Това не съм мислил никога - казах аз.

- И въпреки това то си съществува. Тия паузи, смени на дейност и почивка налагат печат върху разбиранията, върху схващанията, върху съзнанието... Когато човечеството преживее един прилив...

- Прилив! - почудих се аз.

- Да, в проявата на човешкия живот, та ако щете и в природата, има приливи и отливи, както в морето - за тях ще ви кажа по-после. Но когато има един прилив в живота, тогава цивилизации се разцъфтяват, общества се повдигат и в схващанията на учените настъпва просветление - тогава техните теории са изразени с възгледи и понятия, според които природата е изпълнена с непрекъснати процеси, в които ние долавяме само отделни части, като «събития». А като настъпи упадък, отлив, тогава се създава теория на цялото число, отричат се непрекъснатите континууми и се стига до квантите - модели на атома, въз който измореното съзнание на съвременния учен от една западваща култура търси да намери образи, форми, за да си почине. Енергията, като основна хипотеза на живота, като целокупност и непреривност, се отхвърля от всички тия, на които умът не издържа постоянното напрежение на вечно следващия процес.

- Нищо не разбирам от всичко това - признах си чистосърдечно аз. -Зная, че във философиите и науките теориите се меняват често, но в подробности не са ми известни.

- Там е именно чудното на днешния материалистичен свят, че теориите на науката, на които те се кланят, се изменят много често, някои изчезват преди още да са могли да се твърдят или докажат достатъчно, отричат се едни други - и въпреки това хората «скептици», «неверниците» хора им вярват и смятайки, че знаят нещо «научно», доказват... тъкмо тогава, когато основите на тия науки още искат своето доказателство.

- Може - казах аз, - но това ми е непонятно, па и не е в моята област. Вярно е, че ние се доверяваме на съвременната наука може би повече, отколкото трябва... но човек все в нещо трябва да вярва.

- Да, това е едничкото разумно обяснение.

- Но Вие за студа щяхте да ми говорите.

- Да, вярно. Оттам започнахме. Причината за това се крие в два «факта». Ще говоря на вашия език, за да бъда понятен. На два факта, които, разбира се, са свързани с други причини в миналото. Тия два факта са изправянето на земната ос и...

- Какво? Изправянето на земната ос! Нали не се шегувате?

- Ни най-малко. Оста на Земята е наклонена на 23 градуса и 27 минути. От известно време тая ос се е повдигнала на около половин градус - и като резултат от това е преместването на Голфщрома, вследствие на което ледовете слизат на юг.

- Ама вярно ли е това, което ми говорите?

- Е, поне дотолкова, колкото и всяка друга теория. Много трудно е понякога да се разберат обикновените работи, не защото сами по себе си са мъчни, а защото човешката мисъл е добила навик да обхваща някои неща само в определена посока. Така например, човек мълчаливо приема, да речем, едно дърво тъй, както го гледа, а не тъй, както е. Той никога не мисли за корените на самото дърво! Той гледа една къща, но само техническите лица мислят къщата тъй, както е, т.е. с нейната невидима част - основите й. Та, и самият човек не е това, което го виждаме само.

- Имало, казват, нещо невидимо, но то не е научно доказано още - добавих аз.

Той помълча малко.

- Вижте - каза той, - вие познавате достатъчно съвременните гледища върху слънцето - с него ще си послужа. Нали има известна теория... че в светлината на слънцето има видими и невидими лъчи.

- Никаква теория - намесих се аз енергично, понеже познавах този въпрос може би по-добре, - никаква теория, а това са факти, научно установени. Спектърът дава видими и невидими лъчи с точно число определени трептения.

Той се поусмихна малко.

- Добре, нямам нищо против тия «факти», макар че аз бих могъл нещо да добавя. Също така е ясно, че целият живот на земята и този на планетите изхожда от слънцето, и само от него.

- Да, това е ясно като две и две - четири - казах аз, - поне за всеки интелигентен човек, който може колко годе да мисли.

- Тогава не се ли налага едно разбиране, малко по-друго от обикновено приетото? Ако видимата част на слънчевия спектър са енергиите, които са създали видимата част на вселената, може ли, логично ли е да мислим, че останалите спектри на слънцето - само за туй, че няма да ги виждаме, ще бъдат по-малко творчески? И че от резултата от тяхното творение няма да бъде една цяла вселена - невидимата част на нашата вселена, за която нямаме чувства -сетива, но въпреки това съществува, защото нашите сетива не са необходимият елемент за съществуването на нещо, а само за неговото схващане?

- Наистина, това е много вярно и логично. Тогава ние живеем всред един живот, който съвсем не е тъй, както виждаме, както сме свикнали да го приемаме - казах аз. - Колко чудно е наистина това!

- Да, всяка видима частица, резултатът от видимите лъчи на слънцето, съдържа и резултати от невидимите за нас. И тогава човек е малко повече, отколкото можем да го видим, защото от туй, че ние не виждаме известни лъчи, то не ще каже, че те ще изменят своя творчески принцип.

И те създават, както видимите, по същия подтик, правила и закони, а следователно ние имаме невидима част от творческата вселена, също тъй реална, както и видимата, за която разумните истински учени държат сметка при разглеждането на събитията и понякога се явяват «пророци» за другите, когато всъщност са само по-добри наблюдатели.

- Наистина, като помисли само човек, убеждава се, че това не може другояче... Но колко е мъчно да се приеме една реалност! - казах аз.

- И все пак, ще се приеме или не, тя си остава, коригира постоянно «научните» теории - по тоя начин полека, но сигурно, ги доближава до действителността - каза той.

- Да, ако човек мисли така, а така, ми се струва, е по-правилно мисленето - ние наистина се намираме пред една нова картина на света, която е все същата стара, само че разширена в своето съдържание.

- И в своята форма - добави той. - формата е също тъй изменена. Ние познаваме твърдите форми, но те са проникнати от други, много по-изменчиви, флуидни, които постоянно се преливат и изменят, като да са облаци. Един океан от напрежение, в което пулсира слънцето като голямо сърце, напрежение на всевъзможни енергии и силови полета, които се кръстосват и проникват, безкрайно големи и безконечно малки - ето картината на това, което наричате действителност. По-голямата гъстота ни посочва винаги на по-голямо движение, по-силното движение - на по-голяма интелигентност, а по-голямата интелигентност - на по-висше съзнание - тъй че всичко живо е и осмислено.

- Това не разбирам - казах аз откровено.

В това време влезе един от външните хора и запита нещо. Той само кимна с глава и след малко донесоха на един поднос две чаши чай, парченца хляб, два портокала и две чинийки орехи. С жест ме покани да седна по-близко. Другите двама стояха мълчаливо. Той вдигна поглед нагоре, съсредоточи се и като че ли под кожата на лицето му заиграха пламъци, които се преливаха от светлозлатисти до рубиновочервени. Самата лампа засвятка, заигра, като че ли пламъкът й се залюля от силен вятър. А в стаята настана тишина.

- Божията любов носи пълния живот - каза той тихо и те повториха след него. Аз само гледах, защото нямам навик да се моля при яденето. Никога не бях чувствувал обаче, тъй реално, че при мълчаливата молитва човек все се моли, че има нещо невидимо, реално...

Пих чая и ядох хляба с ищах. И чаят бе тъй ароматен... Той и аз изядохме орехите си, а после той избра по-хубавия портокал ми го подаде. Аз му казах това.

- Прави това, което искаш и на тебе да правят - цитира ми Евангелието той.

Ядях и просто ми бе невероятно - на върха на една планина, хиляди метри над хората, вън вее ужасна буря, а вътре - тъй тихо, уютно, светло, топло...

Казах му и това. Той се усмихна:

- Винаги едно висше съзнание може да промени околните условия на живота, даже по чисто механически начин, а за ония, които знаят, това е още по-лесно. Много работи има, които човечеството е забравило. Вземете самото ядене - то е тъй просто наглед, а вие може би и не подозирате, че хиляди години човечеството е учено как да яде, че този процес на яденето е бил обличан в религиозна форма... Сега ние се ползуваме от опитността на вековете, без дори да подозираме миналото.

- Нима и за яденето? - почудих се аз. - Та каква наука трябва за това?

- Ами яденето е най-висшата наука. Благодарение на него се поддържа животът, т.е. придобиват се условия да се проявява тоя живот.

- Ами животните кой ги е учил? - запитах аз.

- Животните също са минали през една култура, която хората нито подозират.

- Как може това? На какво се дължи? Вие само със загадки ми говорите.

- Та каква загадка е това? - каза той усмихнато. - Щом не щете загадка, ще ви кажа една теория, или приказка - то е все едно.

- Как така - казах аз, - приказка или теория?!

- Да, една приказка - действителността, гледана от едната страна, и една теория - гледана от другата. Вие знаете теорията за грехопадането - приказката за грехопадането?

- За Адам и Ева ли? Разбира се, нея всяко дете я знае.

- Тогава аз ще ви разправя легендата или теорията - както щете.

Той помълча малко и после започна тихо, съсредоточено, като да виждаше всичко това, което говореше,

- Преди милиарди години на Земята, тая същата Земя, е имало друга култура. Тогава в нея е царувала вечната пролет. Дивна цивилизация и култура... Висши същества, слезли от Слънцето, Венера, Луната, са култивирали живота - култура след култура, създавали са форми, видове и царства. Всички посветени са царували и общили с хората...

Тогава това, което наричаме живот, тая струя от творческа енергия е минала през много форми, излъчвала ги е, а след това ги е отминала, за да твори нови.

Оставените форми, понякога грамадни чудовища, са живели по инерция, продължавали са своята култура, докато изчезне и последната капка от живот в тях.

Така са започнали културите, обществата, така са живели и ония чудовищни същества, чиито централни мозъци са били в кръстните прешлени.

- Всичко това ми звучи странно и непонятно - казах аз. - Чувал съм, че са правени разкопки и са намирали кости от чудовища вкаменели, но точно от кои и какви са - не зная, аз съм малко слаб в геологията.

- В палеонтологията искате да кажете? - каза той.

- Може - усмихнах се аз безгрижно, - все някоя «логия».

- Преди милиони, милиони години - продължа той, - когато на Слънчевата система е царувал мир, пролет и младост, безгрижие, една грамадна комета - пратеница на черното слънце, е навлязла в сферата на нашето.

- Черното слънце! - възкликнах аз. - Това ми звучи като да каже някой «топлия сняг»... Не се ли шегувате?

Той ме погледна сериозно.

- Бих могъл да се шегувам, ако искам, но мен ми е доста нужно времето, за да го прахосвам по тоя начин... Ами че тъмните слънца съществуват, както и светлите... Нали знаете, че има тъмна част на спектъра - невидима. Има и слънца невидими, тъмни за нас и тъмни в действителност - черни. Това са две различни неща, но и двете - възможни и осъществени.

И тъкмо светлото слънце е, което трябва да ви накара да мислите, че има и тъмно. Нали истинското вино е, което дава възможност да съществува и фалшивото?...

- Може, логично е, но аз никога не съм го помислял и ми е трудно да си го представя - даже, право да си кажа, и да са го помисля. Но нищо, Вие говорете, а аз ще питам и ще се мъча да си представя, а което не зная и не мога, ще Ви питам.

- Дошла голямата комета, пратеницата на това тъмно слънце, и първата й среща е била с планетата между Марс и Юпитер. От нещастната планета

останали само късове, които и досега свидетелствуват за страшното разрушение, което е последвало. Земята била блъсната, земната ос се наклонила на тия 23 градуса и започнала нова епоха на Земята.

- Но как е възможно да направи това една комета, когато съвременната наука ни е доказала, че кометите са само нажежени газове, през които планетите свободно минават?

- Доказала съвременната наука... Та аз ви казах и по рано, съвременната наука мени всеки 10-20 години своите основни тезиси, без да може достатъчно да ги обоснове и докаже, а сменя теории след теории, хипотези след хипотези - най-противоречиви, а вие...

Ако има нещо да се чудя, то е на вярата на съвременните скептици в тая «наука», която сама се лута в тъмнина и която често, сама нямаща основа под краката си, иска да бъде основа на живот и знание.

Ако времето ми не бе тъй ценно... впрочем Вие и сам ще разберете... има време...

Но за да вземем това, че е тъй, тук въпросът не е за масата, а бързината. Бързината е, която създава ефектите на масата - това, което вие, обикновените, наричате качества на масата.

Една малка частица със страшна бързина може да ви даде ефект на грамадна маса материя или на качеството твърдост.

Вземете например едно топче олово - то е меко, драска се с нокът, тежи 20 грама. Турете го в една цев на пушка, изстреляйте го - то минава през сравнително твърди тела, и ако ви удари, поваля ви, като да ви е блъснала канара един тон.

- Да, това е вярно, аз самият съм раняван преди 10 години и помня, че ударът на парчето олово бе така силен, като да ме удариха с грамадна тояга, три пъти се завъртях около себе си... Наистина, че бързината е, която може много да направи.

- Спомнете си и срещата на два експреса, които минават един до друг с пълна скорост. Тогава и двата се наклоняват на една страна и изглеждат като полупрозрачни облаци един до друг.

- Да, това е тъкмо тъй! През експреса, благодарение на многото му прозорци, се вижда околната местност, като да е прорязан. И вярно е, че се наклонява на една страна, като че ще падне.

- Именно - както виждате, значи може да се действува и с бързината. И тъкмо тоя фактор - скорост, противопоставена на скорост, е дала един ужасен ефект от разрушителни вибрации, резултат от които е било разрушаването на планетата, наклоняването на земната ос, грамадните пертурбации на нашето Слънце, което е било ограбено.

- Колко чудно ми звучи това - ограбено... Как е възможно? Ние сме свикнали да мислим за Слънцето съвсем не така, както ми говорите.

Той ме изгледа внимателно. Като че ли наново искаше да ме прецени доколко мога да разбера това, което искаше да ми говори.

- Вие знаете добре, че всичките енергии, които има на Земята, началото на целия живот, прояви, сили - всичко иде от Слънцето.

- Е да, това сега всички знаят, и децата даже.

- Да, наистина днес децата понякога знаят повече, отколкото големите...

Ако всичките енергии и живот идат оттам, много естествено е, че и интелигентността на човешкото съзнание, тяхната разумност, не е изключение, а резултат - само разумното може да даде начало на разумност. Не може една глупава, неорганизирана, почиваща на чисто механически отношения природа да даде начало на съзнания, на живот разумен, на интелигентност. Ясно ли Ви е това?

- Мисля, че разбирам. Вие искате да кажете, че всичко, което има на Земята, включително човешката разумност и гениалност, са само отражения, резултат от друга интелигентност.

- Да, защото нищо от нищо се не ражда. Глупавият не може да роди умен, неорганизираното не може да даде начало на организираното.

Ето защо интелигентният живот, съзнателните прояви на земния живот сочат на разумния човек, че този живот иде някъде, вдъхновява се от съзнания и воли, сили и могъщества, които надминават много и много човешките.

А веднъж това е тъй - тогава тия съзнания имат свой живот в себе си - за да има какво да дадат и на нас.

В тоя живот те проявяват своите организационни способности - те живеят в несъмнено по-добре организирани общества.

И техният живот крепи живота на Земята, Месечината, другите планети...

- Та нима може да има живот на тия отдалечени планети, земи, в които Слънцето едва се вижда?

- А нима вие знаете как се вижда Слънцето в другите планети? Ами ако ви кажа пък, и то настоятелно, за да го запомните по-добре, че ние живеем в Слънцето вътре - всички планети от неговата система...

- Но как е възможно това?

- Ами не сте ли чували за гравитационните полета, за притеглянето на планетите от Слънцето?

- Е да, но то е друго...

Това е само физическата страна на въпроса. Но туй е вярно и за другите отношения, които сега не ви са достатъчно ясни. А какво ще речете, ако аз ви кажа, че от всичките планети - и най-отдалечените от нашата система, съществата, които се намират там, виждат слънцето толкова голямо, колкото и ние тук, на Земята?

- Това не може да бъде! Доказано е много ясно и категорично с ред пресмятания, че Слънцето се вижда от Меркурий почти три пъти по-голямо, отколкото на Земята, пет пъти по-голямо, отколкото на Марс, и на Нептун се вижда едва ли не като върхът на топлийка.

Той се усмихна.

- Върхът на топлийка! И тоя връх въздействува през 4 и половина милиарда километра да върти една маса на Нептуна - 17 пъти по-голяма от тая на Земята, заедно с един спътник?

Колко смешно и наивно, наистина... Та как и по какъв начин доказва науката това, което твърди?

- По един най-положителен начин, който никой здравомислещ не може да откаже.

- Сигурен ли сте в това?

- Повече от сигурен - положителен: 100 на 100.

- Добре, но струва ми се, че Вашата сигурност изхожда от много несигурни източници. Вие искате да доказвате по механичен начин нещата, базиращи се върху еднообразието. Но в природата, в живата природа тъкмо няма това еднообразие. Тя всякога си служи с нови методи и затова, ако изхождаме от дадена обстановка да търсим доказателства за друга - можем да бъдем формално прави, без да сме фактически истинни.

- Това не разбирам.

- Ами то е много просто - има много факти, които не са истини. Ние виждаме Слънцето да изгрява и залязва, а ни казват, че това не е вярно, че Земята е, която се върти, и ние вярваме, въпреки очевидния «факт».

- Е да, но това всички знаят вече.

- Друг е въпросът дали го знаят или не. Ние виждаме зеленото, червеното и други цветове, а физиците казват, че няма нищо подобно, а има само трептения безцветни - и ние приемаме, въпреки очевидността, и тоя «факт».

- Е да, това е така.

- Нямам нищо против, но ако цветът зелен или червен, не е цвят, а е бил трептение безцветно и че от числото на трептенията зависи самият цвят да ни се види такъв или инакъв - тогава защо да не се запитаме по-нататък - логично и разумно е - какво се крие и зад трептенията?...

- Е, то какво ще стане тогава? - запитах изненадан аз.

- Какво ще стане? Ще се вникне по-дълбоко в действителността, по-близо до реалното, което не е цвят, но не е и трептение.

- Това може би е така, не оспорвам, че имате право - като една възможност за бъдещето... Но Вие твърдяхте, че Слънцето се виждало еднакво голямо от всички планети - дори и най-отдалечените. Но това е, с ваше позволение, един абсурд, на който никой здравомислещ човек не може да се съгласи и който всички съществуващи закони на науката за светлината опровергават.

- И все пак, струва ми се, че ако имате малко търпение и повечко внимание, след пет минути само Вие ще имате съвсем друго мнение.

- Само това ми се вижда невъзможно, но във всеки случай говорете, аз ще слушам най-внимателно.

- Тогава нека формулираме още веднъж кратко и ясно, което Вие твърдите, т.е. което официално се приема.

Ето как се вижда Слънцето от различните планети, според Вас.

И той начерта с една особена пръчка, като че ли на самата стена, няколко кръга. Те бяха направени от фосфорически зеленикав дим - движеха се, като че не бяха мъртви фигури, а змии от пушек, които меняват постоянно своя изглед, макар че запазваха все пак основния си вид.

Той видя недоумението ми и каза:

- Да, това са живи фигури. Те не могат да траят много - скоро ще се разтопят, защото мисълта е, която ги поддържа.

- Как мисълта? Нали Вие ги начертахте?

- Да, аз, несъмнено, но както виждате, те имат особен изглед.

- Та именно това не разбирам. Вие казвате - «с мисъл», как може с мисъл? Нима мисълта е някаква субстанция, с която може да се рисува?

- Чудни сте вие - а какво може без мисъл? Нали всяко дело има предшественик своята мисъл в съзнанието или подсъзнанието - в последния случай го наричаме инстинкт?

- Но от каква материя са направени тия зеленикави кръгове, които се въртят и гънат като живи?

- Материя... хъм. Най-близо до истината, т.е. до възможната истина, това е, ако ви кажа, че това е йонизиран въздух. Частиците на въздуха, докарани във високо фреквентно състояние, вследствие силно поляризиращ ток, който минава през тая пръчка.

- Тая малка пръчка! Мога ли да я опитам?

Той поклати глава.

- Не. Силите, които не могат да се владеят, са смъртоносни за незнаещия.

- Но как може такава малка пръчка да има такава сила?

- Къде е вашата логика? Та нима в малкия светлинен фокус е силата, която подпалва - в тая малка светла точица, която се получава при насочване на лупата? Там се само проявява силата, а не се създава. Пък и изобщо никъде и никога не се създава силата. Тя само се трансформира и проявява.

- И таз хубава! Та нима едно динамо не дава начало на електричеството?

- Смешно! Динамото дава своята сила само когато го въртите, т.е, когато вие му давате една друга сила извън - самото динамо, турено на витрината, не дава никаква сила...

Но динамото всъщност е една помпа, която черпи електричеството от океана електричен, който обгръща земята. Самата земя е както една помпа, която изтегля водата от реката.

Съвременната наука допуска, че има механически еквивалент на двигателната сила и електричеството, но тя скоро ще се убеди в погрешността на това схващане.

Електричеството изпълня света - то е състояние на материята. В него живеят и се движат различни разумни същества - както рибите във водата.

Земята в своето въртене го събира около себе си, както и динамото създава електричество...

Точните изчисления ще покажат, че еквивалентът на съотношението между похарчената енергия и получената е в несъмнена зависимост, но не тъкмо в тая смисъл, както досега го смятат. Както и сърцето не е, което движи човешката кръв...

- Ама Вие това сериозно ли го говорите?

- Разбира се. Ако учените бяха достатъчно наблюдателни и добри експериментатори, те щяха да видят, че фактите в живата природа не са тъй прости, елементарни, както те си ги представляват.

Тоя мускул, какъвто е сърцето, не може физически да притежава силата, която се изисква от една помпа, да прехвърля 10 килограма кръв в 23 секунди през цялото човешко тяло, по всичките негови разклонения.

- Ами тогава?

- Тогава може да се допусне, че и сърцето е само фокус, концентрация, проява на сили, че самото сърце е като една воденица, която се върти от водата, а не обратното - да се мисли, че водата тече, защото воденицата се върти.

- Хубава работа! - възкликнах аз, неочаквано зачуден. - Значи, според Вас, сърцето е воденица, а кръвта - реката!... Ами тогава?

- Тогава ще бъдете по-близко до истината. Човек също е такава воденица, в която се кръстосват козмичните енергии, фокус, в който се пресичат хиляди известни и неизвестни лъчи. Център и подобие на нещо велико, неизвестно, могъщо, неподозирано даже от обикновените хора.

- Тогава и тая пръчка няма никаква сила, а Вие как чертаете?

- Да, пръчката сама по себе си няма сила, както и една жица, преди да е скачена с динамото - но след скачването...

- Къде е тогава Вашето динамо? Отгде взима сила Вашата пръчка?

- Тя е фокус на енергиите, които се концентрират от цялата планина. Тя може да прояви сили, че да изпари дори златото и платината.

- Нима?

- Ами че мислите ли каква голяма енергия се изисква да йонизирате един сух обикновен въздух, както тоя в стаята? Попитайте някой специалист и той ще Ви каже това.

Но сега нека минем на тия кръгове. Ето, този кръг е величината, според съвременните учени, на Слънцето - как се вижда от Меркурий, вторият кръг се вижда от Земята, от Юпитер и най-после - от Нептун - Вие може да проверите това в някоя астрономическа книга.

- Да, аз имам астрономически атлас и приятел астроном - и доста неща разбирам и помня.

- Всичките са правилно начертани - приблизително, не и точно, но нека допуснем, че са приблизителни.

- Та нима Вие може да ги знаете така точно, още повече, като казвате, че те не са верни?

Той ме изгледа многозначително.

- Има неща - каза той важно, - които Вие нито подозирате.

Исках нещо да му възразя, но замълчах. И аз самият не зная защо, но за миг ми мина през ума мисълта - не се ли държа много свободно с него? Не му ли дотягам с моите въпроси и любопитство? Пък нали ми казаха да бъда свободен?

И вгледах се наново в лицето му. То беше тихо, безстрастно, но като че ли бе леко напрегнато, сякаш под златистата кожа на лицето му бягаха пламъци, течеше светлина, която се изпаряваше в малки леки облачета.

Изведнъж пламъкът на лампата оживя с голяма бързина, изхвърли няколко снопа лъчи наоколо, заискри се, разсипа се на хиляди нишки, събра се наново в дивни снопове - и като че ли с допирането си до стената последната се стопи, замъгли, изчезна - образува се един отвор, който ставаше все по-голям и по-голям, изпълнен със светла фосфорна пара. После отворът се разширяваше все повече и повече и в далечината се очертаха стръмните склонове на страшно висока планина и играещи по снега розови лъчи на изгряващо слънце.

Господи! Аз ли бях или сънувах? Щипех си ръцете, гледах него, който стоеше като неподвижен истукан, гледах и тая зееща страшно голяма и далечна дупка, пробита (!?) сякаш през самата планина, в далечината на която се очертаваха тия планини, които никога не бях виждал, но по карти ги познавах достатъчно добре - това бяха Хималаите, най-високия връх на които багреха лъчите на изгряващото слънце!... И аз не спях, защото си щипех ръката, държах в нея своя кореспондентски бележник, гледах, пипах, дишах.

И ето, тая планина почна да се приближава. И като че ли ние със страшна бързина се движехме срещу нея.

Тя започна да става все по-голяма и по-голяма, започнаха да се очертават, движат градове, над които като че ли прехвърчахме, гори девствени, върхове заснежени, пътища, реки, пълни с ладии и кораби, плаващи, с тук-там движещи се човешки фигури.

Не спях, а това беше сън, нищо друго освен сън.

Ето, дойдохме до самата планина, до един от нейните склонове, които чудната сянка прегръщаше като родна сестра и очертаваше дивна картина с грамадните гори, които й служеха като тъмни петна тук и там, за да довършат впечатлението на безподобното величие, на грамадност, на дивна необузданост, която имаше видът на цялата планина...

Изведнъж пред нас изпъкна чудно красиво здание, направено като че от мраморни дантели и колони - някакъв дивен чертог, на верандата на който имаше няколко души, облечени в бяло, съсредоточено неподвижни.

Този, който стоеше в средата на групата, беше човек с голяма бяла чалма, обкичена с Маргарит и скъпоценни камъни, погледът му гореше и ме караше да потръпна, цял разтърсен като от електрически удар. Той вдигна ръка и каза няколко думи на непознат език.

В следния момент моят кореспондентски дух бе свободен и аз нахвърлих няколко думи, които долових.

Това беше дивно музикален език, говорен ту гърлено дълбоко, ту тежко, изхождащ тихо от устните...

И колкото той говореше - и аз се взирах неволно, прикован с погледа си в него, толкова повече зрееше с бързината на светкавица мисълта в мен, че този човек или неизвестно мен същество съм виждал някъде...

И изведнъж той се обърна направо към мен и на чист английски език ми каза най-неочаквано:

-Да, преди 6 години на един от ъглите на «Пикадили» в Лондон аз вървях с пет верни, а вие вървяхте сам - и се почудихте, че съм толкова висок, и на тоя празен кръг около мен, който се беше образувал всред тълпата и който всъщност се поддържаше от тия пет мои верни - тоя кръг именно Ви привлече вниманието.

- Да - казах аз, - да. Аз именно бях зачуден, как всред тълпата на «Пикадили» можеше да съществува тоя празен кръг - и чак тогава видях всред него Вас, и помня Вашите очи, те бяха тъй горещи... както и сега. Дълго време аз не можах да ги забравя, а и когато си ги спомних, като че Вие бяхте до мен...

- И аз бивах - каза той с лека усмивка. - Ние сме бдели върху Вас, върху Вашето развитие като личност, защото пътят Ви е път на тия, които искрено търсят, а на такива винаги се помага...

Исках нещо да кажа, но вместо това се заслушах - зазвуча дивна песен, на която мелодията като че ли излизаше от всяка вещ около нас - и от мраморните стълбове на верандата, и от широколистните палми, вдигнали високо своите перести глави, и от лъчите на слънцето, които вече се провираха тук и там между тях.

«Господи, кое е реалното? Къде съм аз? Кой съм? Какво е именно всичко това?»

Така си мислех аз и си щипех ухото, за да се убедя, че не спя. А мелодията като че ли ме люлееше на невидими крила, унасяше в дивна хармония. Душата ми се разтапяше, като да получаваше криле, ставаше лека, подвижна, хвъркаше навсякъде, все по-силно и по-силно, после като че ли се разсипа на милиарди звезди, които изпълниха небосвода, затрепкаха поотделно в песен, нечувана досега.

И във всичко това бях аз - всичко това беше в мене...

Господи, възможно ли е? Мислимо ли е всичко това? Истина ли е, или сън?

Но нали всичко това виждам и държа стилографа в ръка? Но къде съм?

Кои са тия хора?

Хора ли са те?

Мисля, а не зная кой мисли в мене - някой друг сякаш мисли и аз самият съм станал частица от тая дивна мелодия, която ме носи, трептя с лъчите на светлината, въздишам с лъха на вятъра, пренасям се с бързината на слънчевите лъчи. И съм изпълнил всичко - всичко е в мен - и във всичко съм аз... И аз не съм аз!...

Заиграха всички звезди - и във всяка звезда на вселената като че ли тупаше моето сърце.

Полекичка почна да се спуска светла мъгла. Тя закриваше постепенно всичко. Хиляди звезди се сблъскаха една с друга и от техния прах и искри се пълнеше всичко наоколо...

Някакъв огнен вихър ги подхващаше все повече и повече - те образуваха снопове огнени опашки на комети, светкавици разноцветни и безшумни. После падна като светлината на залязващото слънце, потъна всичко това някъде и настана дрезгав ина, после - тъмнина, в която затихна и потъна всичко.

Когато си отворих очите, един засмян поглед ме очакваше. Това бе моят спътник. С недоумение го погледнах, а после огледах и наоколо си - малка чиста стаичка, в ъгъла на която имаше легло и на което лежах аз. През неголям прозорец хлуеше силна дневна светлина.

Аз се изправих бързо на леглото, още недоумяващ, неразбиращ къде свършват виденията и къде почва действителността - и кое е границата между тях.

- Къде съм аз? - запитах бързо.

Той се усмихна приятно.

- На гости при Него.

На първо време аз исках да питам за много неща, но реших, че ще е по-хубаво, ако чакам тия странни хора да ми кажат сами туй, което мислех, че ми е необходимо. След няколко минути само аз бях на крака, облечен, обръснат, приготвен.

Закуската ми бе дадена в тая малка стаичка, която имаше най-обикновен изглед и по всичко личеше, че беше на някой от тия брадати хора, които видях вечерта, на които имената не помнех, защото те всички са тъй странни за ушите ми, пък и те самите нямат навика да ги изказват много отчетливо.

Когато излязох навън, воден от по-раншния си спътник, аз неволно затворих очи - тъй силно блестеше слънцето по прясно навалелия сняг.

Високи върхове, като братя, заловени за ръце, чакащи само знак, за да започнат своето хоро, всички с бели шапки, които блестяха ослепително, се редяха по всички посоки, най-разнообразни, странни, необикновени форми.

Току до нас се издигаше остър връх, също така покрит с преспи сняг. Исках да запитам, но веднага разбрах, че това е най-високият връх, около който ние бяхме обикаляли толкова дълго време снощи и който ми се струваше сега, като че ли можеше да се стигне с протегнати ръце.

- Въздухът е много чист - ми каза спътникът, - затова се виждат върховете така близко. Но ако тръгнете, ще видите колко далеч са те един от друг.

- Та нима може да се върви из тоя сняг, дебел повече от половин метър, така, напосоки? А сигурно има и големи преспи?

- Разбира се, аз говоря само «теоретически» - практически опитът да си пробием път в тия насипани снегове и преспи понякога е равносилен на самоубийство! А не чувствувате ли нещо особено? - запита ме той.

Спрях се временно, съсредоточих се в себе си и действително, като че ли започнах да чувствувам нещо «по-особено». Леко замайване в главата, като че ли стремеж да се завъртя около себе си няколко пъти, сухота в гърлото, пощипвания в носа. Казах му това и той веднага ми обърна вниманието върху тези особени състояния.

Пощипванията на носа той ми обясни с натрупвания на електричество в човешкия организъм, който, изглежда, е добър поглъщател на атмосферното електричество, само трябва да се знае откъде да се взема.

Че ще има силни естествени течения през върха и по тая посока, че това течение си съществува и действува, независимо от това дали го знаят или не.

Когато ми говореше, аз проверявах думите му вътрешно и действително сещах, че това е така, макар досега да не бях обръщал внимание на подобни работи.

Казах му, че чувствувам и леко замайване на главата и мисля, че това е от разредения въздух и силния блясък на светлината.

- То е тъй - каза ми той, - но има и други причини освен тия, които и Вие мислите.

Вашето общение с Него - и той посочи с глава малкия покрив, който се губеше в снеговете и едва се съзираше - ще Ви докара непременно и особени чувствувания. Вашето състояние е резултат и от напрежението, което имахте вече, и от тия особени преживявания, към които Вие не сте свикнал;

- Какви преживявания? - запитах аз, като да не съм се сещал за нищо.

Той ме погледна също усмихнат.

- Вие си ги спомняте по-добре от мене, какво ще ме питате? Вие направихте едно велико посещение по милостта на висшите същества - посещение, което мнозина от нас са чакали и чакат от толкова време...

- Нима?

- Вие сте под особена милост и тази милост е намерила израз в това, което преживяхте.

- Та аз нищо не разбрах от него. Там е всичко тъй преплетено, че аз никак не можах да схвана кое от него е действителност, ако изобщо има нещо действително, и кое - сън, защото в него имаше и тъй много фантастично.

- Кое?

- Ами всичко - даже самото ми присъствие тук, това блестящо слънце, тия хубава картини, които се откриват пред нас...

- Да, и които след три-четири часа ще бъдат съвсем други.

- В какъв смисъл?

- Буря ще дойде, снежна вихрушка, която ще бъде много по-силна от вчерашната.

- Отгде знаете това, гледал ли сте барометъра?

- Отгде знаете? Барометъра! Когато почнете да живеете в по-тесен контакт с природата, ще видите, че има много барометри, които, преди да покаже механическият уред каквото и да е, те вече го знаят, предугаждат много по-рано.

- А, разбирам, може би някой стар ревматизъм?

- О, ни най-малко - усмихна се той. - Нима изглеждам като ревматичен човек? Но по-хубаво е, че ми напомнихте и за това, защото виждате - има значи и такива случаи, в които обикновените наглед хора са много по-чувствителни, могат да знаят това, което другите нито подозират.

Значи и околния свят ние го виждаме не такъв, какъвто е, а какъвто нашите чувства ни го дават. Вземете например светлината - нима тя съществува както я виждаме?

- Разбира се, че не - и съвременната физика ни учи, че това са само трептения.

- Да, това тя казва и може да е така, но как ще си обясним процеса на виждането? Как далечните предмети - или това, което наричаме предмети, се приближава и става разбрано нам? Как далечните звезди с милиарди километри достигат до нашето съзнание?

- Как? Чрез светлината - какво чудно има тук?

- Вие така казвате и мислите, че всичко сте казали - но що е самата светлина?

- Трептения!...

- Добре, но как тези трептения носят далечното? По какъв начин те стават частица от това, което наричаме нашето аз? Как това външно, незнайно, намира нещо общо с нас - става нещо от самите нас? И това, което ние знаем, е ли това, което е в действителност?

- Т.е., как? Какво собствено искате да кажете?

- Ами ето, там се вдигат някои върхове, горе свети слънцето, тук, до мен, сте Вие - но всичко това е ли така, както го виждаме?

- А как може да бъде другояче - когато Вие всякога можете да го проверите?

- Да го проверя? Та какво ще ме научи моята проверка? Представете си, че съм се родил в една стая, която има пет прозорци с червени стъкла. И погледна през първия, и виждам вън всичко червено, и през втория, и през всички останали... Мислите ли, че аз зная нещо?

- Всичко знаете, освен цвета, който е субективен, ваш.

- Добре, но ако този цвят съдържа в себе си всички тъй наречени «физически качества», по които ние различаваме целия външен свят, тогава мислите ли, че картината на света е същата? Една пеперуда и един човек с други очи схващат света.

- Да, но то е само перспективата, която се мени - зад това има нещо реално.

- Ох, тъкмо това беше целта ми - да подчертая, че има нещо, което се мени, и има нещо реално, или по-право - по-малко противоречиво: има предмети, има и сенки на предметите, и че ние най-често смятаме сенките за предмети.

- Това е много казано. Действителността си е действителност, промените и измените, и те си съществуват - казах аз, - а те са само видоизменения в схващанията на това, което съществува.

- Съществува! Но ето, Вие виждате там един гол голям връх и във Вашата глава, във Вашия ум има нещо - понятие, образ, както щете го наречете - за него, нали?

- Е, да.

- Но какво е тоя образ? Е ли нещо реално? Може ли да се пипа? И какво е то, собствено?

- Този връх не може да бъде целият в главата Ви, в нас вътре, защото не може да се вмести; после, ако е във Вашата глава, не може същевременно да бъде и в моята - реалността е една, на две места не може да бъде - понеже ние и двама го виждаме едновременно.

- Да, това е така.

- Тогава какво е това, което ние виждаме? Какво е вътре в нас и какво - вън?

Виждам слънцето - значи има нещо от слънцето вътре в мен и аз познавам, зная това нещо, чрез което добивам понятие за слънцето, но какво именно е това нещо? Да е слънцето - не е, защото няма такава глава, която да го вмести. Но що е тогава? Да е нещо реално в обикновената смисъл на думата -не е, защото има толкова много неща едновременно в главата на човека, тъй че немислимо е реалното да е там. Пък и не може едновременно да бъде на две места. Ако дървото вън от мен е дърво и реалност - образът му или това, което зная за него, не може да бъде реално едновременно и вътре в мен, защото тогава ще имаме две реалности за един и същи предмет - вътре и вън от мен, а това е невъзможно: едната от тях е нереална.

- Това е понятно - ясно ми е, но какво е тогава, собствено, онова в главите ни, което чувствуваме и знаем?

- Да, какво е то, собствено? Ето големият въпрос, който съвременната наука и философия не знае. Виждате ясно, че това не може да бъде реално, защото реалността е вътре или вън. Но ако е вътре или вън, все пак е необяснимо как може външното, нереалното, да даде вътре реално или обратното -външното реално да даде нереалното вътре.

И ако тогава това е така, то как и по какъв начин вътрешното нереално става реално външно - как образът на слънцето, да речем, става слънце в ума ни, как Вие ставате това, което аз зная за Вас - как сянката дава знание за предмета?

- Много ясно - чрез светлината.

- Да, много вярно - чрез светлината, но тук дойдохме, откъдето почнахме - що е самата светлина? Как тя ни помага да превърнем онова «реално» в «нереалното», което виждаме вън, или от нереалното - в реално, когато си спомняме нещата. И къде се грамадят всички тия спомени? Къде те съществуват? И къде се намират всичките тия форми, които пък ние бихме сътворили с нашата фантазия - нали ти можеш да си представиш далечни слънца и хиляди върхове като тези - къде ще се съберат всички те? Къде те съществуват, и съществуват ли изобщо някъде? И ако съществуват, реални ли са те? И ако ги няма никъде, как тъй Вие си ги спомняте? И ако те не са, то какво е това, което си спомняте? Това, което си въобразяваме?

- Вие ме засипахте с въпроси. Чакайте малко - казах аз. - Имах и имам всичкото желание да следя Вашата мисъл, но ако е вярно, че науката не е могла да реши всичко това, как моята глава ще го побере и ще го реши?

Виждам, че Вие сте прав - има нещо между това, което наричаме образ, спомен, въображение, понятие, и това, което го извиква, и самите нас, но...

Навярно тук се крие тайната, която някои знаят.

- Да, тук е тайната и тия, които я знаят, те могат да добиват чудни резултати, за които обикновените хора нямат и понятие. За тях светлината е метод за работа, проява на сила магическа, която движи, трансформира, ражда, унищожава, но има и още по-голяма тайна - самият човек... Но да отиваме, че той ни вика.

- Как, отгде знаете това? Аз нищо не чух.

- Отгде зная? А забравяте ли вашия ревматизъм, с който предчувствува-те развоя на времето? Ние сме с такъв ревматизъм, имаме свое радио... но да вървим. Той мисли за нас.

- Значи, внушава ви чрез разстояние.

Той се усмихна.

- Както искате го наречете, но да вървим,

Скоро ние бяхме в неговата стая. Слънчевата светлина хлуеше от два широки прозорци и като че ли цялата обстановка беше станала по-друга, по-проста, по-обикновена.

Самата магическа лампа, която така много ме учуди, сега ми се виждаше като обикновен кръгъл съд, пълен с масловидна течност, която изглеждаше зеленикава на дневната светлина и постоянно се колебаеше.

Намерих го седнал на един удобен плетен стол, с цигулка в ръка. В мен нещо беше станало... не знам какво, но като че ли значителна част от обаянието бе изчезнала, беше се събудил духът на европееца, мощният дух, който в миналото бе покорил океани, континенти и раси... Дневната светлина бе ми дала кураж и увереност. Аз, да си призная, започнах да разглеждам обстановката с известна доза високомерие, тъй като тя ми се струваше съвсем друга на вид - простичка, обикновена.

Той продължаваше свиренето си и само с глава ми посочи къде да седна. Това ме още повече докачи, види се, пресният въздух и тия много въпроси, с които бе ме засипал спътникът ми, бяха, може би, раздразнили моето подсъзнание.

Той продължаваше да свири, а мен в туй време като че ли ме подгряваха, като някой казан, в който налягането расте и се приближава до експлозията...

Мелодиите, които той свиреше, ми се видяха странни. Самият му маниер да си служи почти изключително с върха на лъка му даваше възможност да свири мелодии, които имитираха някакви стихийни звукове, напомнящи тия, които предшествуват бурята. Без да ща, се заслушах. И постепенно стаята като че ли взе да се пълни със сиворъждява мъгла, после в нея започна да просветва нещо - като да изхождаше светлина от цигулката.

Изведнъж сякаш се раздра някаква завеса, тихата музика се превърна в цял хор от инструменти и гласове, грамаден храм откри пред взора ми своята вътрешност, невероятно грамадна, величествена, красива... Десетки девици с бели покривала се движеха в дивен свещен танец на неземна хармония между високите колони от полудрагоценни камъни.

Ярки цветове се кръстосваха с нежни и меки. А девиците като да бяха родни сестри, една от друга по-красиви...

Всичките движения ставаха тъй ритмични и едновременно, като да ги движеше само една воля...

Величественият храм се приближи още повече, нашата стая като да беше част от самия него. Гъсти вълни от благовония ни лъхнаха. Танцуващите девойки с венци от рози на глава и развеяни невиждани досега от мене облекла, минаваха вече по-близо и по-близо... Незнайни парфюми се носеха около тях като облаци. Ето ги до самия мен... гледат ме... ако протегна ръка, може да се косна до техните бели покривала...

Не, това не е т а н е ц , това е нещо божествено, хармонично и красиво... Десетки ръце се протягат изведнъж, нозе се вдигат красиво, едновременно, пози сменяват, като от тих вятър на залез слънце...

Аз самият забравих кой съм и къде съм. Стори ми се, че съм лек като някой облак, носен по планината, че самият аз съм някой друг, когото досега не съм познавал...

И когато една от групите на танцуващите се приближи до мене и ме погледнаха, аз издадох вик - едно име споменах, незнайно досега за мен... и една от тях впери своите сини очи в мен... Целият потръпнах. Огън премина през цялото ми същество... Аз я знаех, чувствувах това - името й поменувах... и все пак коя беше тя? О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя...

Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с нежност... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитва-но - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея. Облъхна ме лек вятър на нейното покривало, усмивката й като че ли се косна до челото ми... и играещите се отдалечиха.

Затихна музиката заедно с тях... Отново се пусна мъгла, като на свечеряване. Храмът потъна някъде в далечината, в която постепенно се смаляваха и фигурите на танцуващите... Най-после музиката млъкна, всичко се някъде скри...

Седях с отпуснати ръце, гледащ с тежък поглед и дишащ още благоуханието на незнайни парфюми...

В мен кипеше нещо. Искаше ми се да скоча, да викам, да търся оная, която току-що бях видял и която като че ли отнесе със себе си душата ми... Чувствувах ужасно напрежение. Какво беше всичко това? Сън ли някакъв? Действителност, въображение... вълшебен кинематограф с живи фигури? Но тя, тая, която знаех от незапомнено време?... На която дори името извиках... Какво беше всичко това? Какво става с мен? Жертва на халюцинации ли съм или на някоя воля, която си играе с моето въображение?

Като в сън чух гласа му.

- Това, което видя - ми каза Той тихо, - е сцена отпреди един слънчев цикъл - група от посветените, от Кавказкото посещение, отпреди 32 320 години.

- Какво?! - Аз даже скочих от мястото си. - Отпреди 32 000 години! Вие ме вземате за дете, навярно.

- Какво дете! Това беше една картина от Вашето собствено минало, отпреди хиляди години. Нима не видяхте лице, което Ви познаваше, не извикахте ли я и не Ви ли се отзова тя?

- Тя! Значи тя съществува! Но, Боже мой, как е възможно? От 32 000 години... и да се отзове? Какви са тия безсмъртни танцувачки? О, Вие се подигравате с мене... Вие знаете някакви методи за хипнотизиране, внушавате някакви картини, играете си със същества, подобни на нас...

- Да си играя, че защо?

- Отгде да зная? Вие седите тук на един връх, отделени от хората, в безделие и музика, мълчание и нещо друго - кой знае какво? - живеете тъй, както никой друг не живее, бягате от живота на хората, говорите ни странни работи...

- Какво странно има тук?...

- Как «какво странно»! Ами всичко...

Вместо отговор той мълчаливо ми посочи нещо при краката ми. Наведох поглед и останах като вкаменен - там беше розовият венец и цветята му бяха свежи, като току-що да бяха откъснати... Взех го в ръце и не можех да разбера - спя ли, сънувам или наистина държа венец, който допреди няколко минути само красеше една божествено хубава глава, която се стопи и изчезна някъде... Вдигнах неволно поглед през прозореца - слънцето беше изчезнало и буря носеше цели облаци сняг, кой знае откога...

Боже мой, кое е истината, кое е действителност и кое - сън?

- Вие искате да ме накарате да полудея с всички тия работи. Как е възможно всичко това? Вие се подигравате и играете с душите на хората...

- Ще разберете - каза той спокойно. - Седнете си на мястото, седнете, аз ще Ви кажа защо.

Подчиних се, седнах и веднага ме лъхна топъл вятър. Парфюмът на дивните същества, които току-що бях гледал и чиито рози току-що бях пипал, изчезнаха като светкавица и аз се намерих във въздуха, в полутъмнина, която ме обгърна от всички страни.

Неволно потръпнах и поисках да извикам, но чух само стонове, които отначало не можех да разбера, че издавам самият аз...

...Някаква стая. Чудно! Моят портрет. О, зная. Спомних си - това е стаята на Лили - моята племенница... Ето сестра ми... Господи! И Лили, затворила очи... умираща... Аз така я оставих последния път, когато я виждах преди двадесетина дни. Една агония, която траеше вече две години... Сестра ми плачеше...

Аз и Той - ние бяхме един до други, като два светли облака, прозрачни фигури - се наведохме над Лили. Той тури ръка на челото й. Тя се усмихна през сън, отвори очи и ги впери в портрета ми.

- Майко, сънувах вуйчо Арнолд, дошъл с един ангел - каза тя тихо, със светнало лице от радост. - И ангелът си тури ръка на главата ми и ми каза, че ще оздравея... Тъй леко ми е сега, тъй хубаво! Мамо, аз няма да умра, няма... Ангелът ми каза, че ще бъда здрава!...

Върви момък край пустия бряг на Темза - зная аз това място. Водата е пълна с мазни петна и мръсотии. И ние сме близко до него. Той изглежда странен, като да е направен от стъкло. В главата му сякаш има някакви пламъци. Ние ги виждаме много добре. Той се приближава до самата стръмнина на брега, оглежда са наляво и надясно, поглежда неволно небето...

Ние се спряхме на няколко крачки от него и го загледахме. От реката се показаха сиви, с неправилна форма същества, които постоянно протягаха своите ръце, подобни на димни облаци, които се разтягат без мяра и форма, и започнаха да го притеглят все повече и по-близко до брега.

Когато той погледна към небето, ние веднага се вдигнахме на няколко десетки метра над него и един розов лъч се протегна от нас до неговото сърце, а после и до главата му.

Той малко се спря и обърна къде нас. Тогава между него и нас се проектира една картина: стара, облегната на тояжка жена, която се взираше в далечината, турила ръка над очите. Тази картина черпеше своето тяло от нашето, с което я съединяваха няколко нишки - ние се преливахме в нея и тя ставаше все по-реална. Момъкът се взираше като захласнат. После извика: «Майко!» -и се захлупи по очите си.

Аз стоях като гръмнат, разтърсен от дъното на душата си. Чувствувах, че нещо става - виждах - и почти разбирах. Но ето, девойка иде по пътя. Тя е със сини хубави очи. Върви тя безгрижно. Един лъч се протяга от нас до нея. Тя се оглежда и нищо не вижда... После й сочим някакво хубаво цветенце. Тя се отделя да го намери и откъсне. Една пеперудка хубава й сочим. Тя и на нея се радва. Бляска реката пред очите й. Колко е мръсна тя тук! Но все пак цветя има на брега... Прескачат лъчи до нейната глава и тя мисли. Ето, с розов облак я обвиваме. Тя съзира захлупилия очи момък... Спира се уплашена. Но ние слизаме при нея. Тя се оглежда на всички страни - полето е пусто. Тя се страхува, но ние сме досами нея. Тя като че ли ни чувствува все по-реално, приближава се до лежащия. Той нищо не чува. После го бута леко по рамото. Той вдига очи, пълни със сълзи. В туй време няколко розови лъча бързо излизат от нас до сърцата на момъка и момата. Те се гледат няколко секунди... Обвиваме ги с лека розова мъгла. Момъкът сяда и погледът му говори повече от всяка дума. От нейното сърце се струят цели потоци - синкави и розови. Тя го хваща за ръката и го повдига, като му сочи на недалечната тяхна ферма...

Ние отлитаме отново, като сами да сме някакъв облак, който променя посоките си както иска и отива където си ще...

Ето, ние сме в стаята на едно болно дете. Всичкият възможен разкош е около него. То лежи, а от тялото му, като от някакъв спукан съд, изтичат по всички страни тънички светливи вадулици и се губят, попити в пространството.

Детето става все по-бледо и потъмнява. Животът изтича от него... Майката се молеше в недалечна до него стая. Бащата бе изгубен от скръб. Той се бе тръшнал до леглото на сина си и гледаше със стъклен поглед, който нищо не виждаше.

И ето, към тоя поглед се коснахме и изведнъж се наредиха пред него вериги от настъпващи войници, които гинеха един след друг... хаос на война, войната, която поглъща с хиляди...

Вървят редици след редици - и потъват в огъня на ада, който се е отворил пред очите му... Гинат чужди синове с хиляди... а тук е само един... неговият син, наследник на империя... И той се мята, мъчи се да отрие очите си и да махне тая страшна картина. Но тя прониква и през клепачите му, защото по-други са тия картини... Но ето, те се сменят... Бурни снежни веявици. Жени и мъже, конвоирани, отиват нанякъде... Някои от тях падат в изнемощение... Войниците ги ритат грубо, а след това оставят всред снега... Гинат чужди синове...

Той търка челото си и се мята, като да е на огън. И те са имали бащи и майки... Протягаме към него ръце. Лъчи се пръскат около му, но той нищо не може да хване. Неговото тяло е негодно да схване каква да е помощ. Майката е покрита със сива покривка, която я прилепва като някаква плащеница и нищо не може да се косне до нея. А детето тъмнее. Няколко светли облачета, които му пращаме и които като че ли поглъща в себе си, му дават малко силица, но ясно е, че тялото му е тъй слабо, че всяка подобна сила го разрушава, ако се повтори два или три пъти. То си отваря очичките, гледа наляво и надясно, търси помощ... Очите на бащата са остъклени, като на безумец. Познах го - това беше един от най-великите монарси на света...

Веднага отминахме настрана... Ето ни над една голяма брадясала фигура, която стои до един труп, облечен в черковни дрехи (расо)... Протегнахме ръка към него - и розови облаци се обвиха около него и го оградиха. Той ги попи като някаква гъба и в следния момент тялото се прибра в трупа - и аз разбрах, че човекът се събуди от сън! След някое време той беше при умиращото царче. Тоя път лъчите, които пращахме, минаваха през неговите ръце и детето като да ги пиеше от него. Изглежда, че така преминаващата сила се по-добре хармонизираше и ставаше достъпна за изнемощялото му тяло.

Изведнъж настана тъмнота. Не можех да разбера къде съм, но добих впечатление, че се движим със страшна бързина.

Колкото тъмнината ставаше по-непрогледна, толкова повече като че ли тялото ни се разтягаше в дължина. Със самия мен ставаше нещо страшно. Сякаш огън проникваше в моето същество. (Пиша това, а сам не мога да кажа за кое от мене става въпрос... Колко невероятно е всичко!...)

Земята се бе изгубила съвсем. Ние се движехме с бързина, която ставаше безумна, докато най-после се изгуби всякаква мярка.

Когато започна да работи съзнанието ми, аз се видях в странно и особено положение: ние се носехме над някакво село, където малка група хора беше заобиколена от друга, много по-голяма, от които едни държаха колове, други - вили, трети - коси, с явното намерение да се справят с по-малката група, мнозина от които бяха коленичили и вероятно се молеха. Нашето появяване имаше много интересно и неочаквано за самия мен последствие - грамадна вихрушка вървеше, като да беше наша сянка долу по земята, и всичко, до което се допираше, вдигаше веднага във въздуха или го хвърляше далече настрани.

Най-напред изхвърчаха купите сено по полето им, после - по дворищата, плетовете, покривите на техните къщи, някои от които се събориха... Животни се разтичаха, хората изоставиха, па и навярно забравиха своите намерения -да умъртвяват другите, защото след няколко минути само бяха се пръснали като пилци из полето и към селото... Няколко огнени светкавици прелетяха от нас до земята и подпалиха една купчина слама. Камбаните на църквата забиха тревожно. В следния миг огнен лъч кръстоса камбанарията - и тя рухна...

Малката група не бе мръднала от мястото си. Коленичили, те се молеха горещо. Вятърът развяваше дрехите им, но те като че ли нямаха никакъв страх от станалото. Напротив, в техните лица личеше такава преданост и вяра, че аз не можах да отделя погледа си от тях. Искаше ми се да питам, но нямаше как и кога - сякаш бях станал аз самият огън, стихия, която ври, плющи, като грамадни пламъци, без граници на своето могъщество...

Зная, че като пиша така, аз рискувам твърде много, защото кой или колцина са преживели това, за да го разберат? Но аз си обещах да пиша тъй, както си беше - а как ще го преценят - това е малко важно; тия, които знаят, както и да го преценяват, не ще има съществено значение, защото ще бъде равносилно с това слепите дати дадат преценка на светлината или на дъгата...

Ние летяхме доста над земята и всякъде, където минавахме, хората под нас бягаха и се криеха, а като наша сянка долу се вдигнаха вихрушки и бури...

После изведнъж като че ли се откъсна от нас грамадна тежест и ние се устремихме право нагоре, земята посивя и всичко се сля в сив, непрогледен мрак.

Това трая достатъчно време, когато пак ми се стори, че започваше да се разсъмва, да става по-светло, и аз забелязах, че се спускаме над голямо безбрежно море, в което вълните, неспирани от нищо, се носеха с бясна ярост...

Мисълта, че падаме в тая стихия, ме накара да се чувствувам в смъртна опасност, но това чувство засягаше сякаш нещо далечно, а не самия мене... Ние се спускахме все по-долу и по-долу. Страшна беше бурята, но пред нашите очи се откри още по-страшна картина: върху един плот от свързана дъски и греди, който едва се крепеше над вълните, които постоянно го заливаха, две човекоподобни същества, измъчени и изгладнели, се бореха кой кого да изяде!

О, това беше страшно - борба, последна борба, за да изпие един живот другия...

Картината беше страшна, но аз нямах време да я гледам или разсъждавам. Мен ми се стори, че ние навлязохме в самата вода и като че ли тя не бе освен мъгла - такова бе чувството ми.

Ние се сляхме сякаш с тях, с морето, със самия плот, върху който ставаше борбата.

Едновременно изпитвах люлението на стихията, яростта на борещите се и техният огнен инстинкт за живот минаваше през мене (така казвам, а и сам не зная какво беше това «мене» - кое наричах с това име!...)

Исках да проникна в тях, да ги опомня, но това беше невъзможно. Те като че ли бяха обвити - всяка частица тяхна - в стоманена броня, която пречеше да се допрем непосредствено до тях... И тъкмо в тоя момент аз усетих едно желание престъпно, но което все пак изпълних - страшно силно, непреборимо желание да ги обхвана, да обгърна и двамата и ги потопя по възможност по-дълбоко във водата. И аз не зная точно как, но ги хванах, разтърсих, бутнах с една вълна във водата и двамата и ги влачех по-дълбоко и по-дълбоко...

Зает с тая странна работа - да бъда човекоубиец, както аз си мислех, премного смущаван от всичко станало, тъй бързо, със светкавична бързина, аз се опомних, когато заедно с огромна вълна бяхме изплискани на един бряг.

Колко ли време бяхме вървели? Каква голяма бързина беше употребена да се минат стотици километри? Не зная, не съзнавах това, но ги видях - изхвърлени на полегат бряг.

И двамата, те бяха проснати на пясъка мирни, тихи, покорни на съдбата си. И разбрах тогава някак вътрешно, като че ли ми каза нещо от дъното на душата, че съдбата работи по много начини и че често привидното зло е само необходимо зло, за да ни отърве от друго, по-голямо.

Ние се понаведохме около тях, обхванахме ги със своите лъчи и те започнаха да проявяват признаци на живот. Сега те бяха по-пасивни, по-достъпни за въздействие...

Островът беше населен и тяхното намиране вече беше въпрос на часове...

И пак ме обхвана страшен вихър - вдигна високо някъде и след това започна да ме спуска като че ли все по-надолу и в някаква тъмница. Натискаше ме отвсякъде нещо невидимо, като че ли искаше да ме смачка. Тая тежест ставаше все по-голяма и по-голяма, по-непоносима. Ето, спряхме се пак и пръв път почувствувах Него много ясно и себе си. След това светна пред очите ми зеленикава светлина и в нейните лъчи аз видях проекции като на някакъв кинематограф. Ето един, който се качи в снежна виелица по планинска пътека. После се подхлъзна... Видях как синкава фигура се впусна като орел и го задържа на няколко крачки от пропастта... а след това изтича нагоре... И в образа на пътника познах себе си... Угасна светлината... А тежестта се увеличаваше все повече и повече. Като че ли ме натискаха с хиляди килограми едновременно, спираше ми се дишането, гнетяха ме някак, сгъстяваха ме, да, сгъстяваха и аз се чувствувах тъй страшно и мъчително! И постепенно аз дойдох на себе си, т.е. видях се в себе си, във физическото си тяло, с чувство на такава страшна тежина, като че ли бях затрупан в пясък... Срещу мене и видях фигурата на Тоя, който бе ме водил в тия непознати светове, стаята и лампата с живата светлина, която се искреше и пламтеше, като да бе огнен фонтан или подпалена ракета.

Никога тъй не бях чувствувал окаяното положение на човека, на обикновения човек, както сега, когато сещах тялото си, всяка частица от него, като да е затворена в друга, каменна, в някакво стискало, тежко, мъртво...

И разбрах за няколко мига само колко погрешно е било схващането ми, моето и на милионите хора, които не знаеха друго, освен физическото си тяло...

И изведнъж всичко преживяно, в колко време и как, не зная, ми стана тъй ясно, значително и велико, че аз, без да ща и разбирам какво правя, се хвърлих в краката Му и Му целунах ръка с истинска наслада и чувство на безкрайна благодарност.

- Стани - каза ми Той. - Стани, сега вече ще можеш да разбереш устройството на света, големината и вида на слънцето и планетите. Стани! - и почти със сила ме изправи.

- Простете - промълвих аз смутен като малко дете, издъно трогнат. -Простете, че аз, който тъй малко знаех, дръзнах да Ви съдя...

- Нищо, нищо... та обикновено тия, които малко знаят - съдят. Другите, знаещите, истинските човеци, те разбират и се учат и си помагат, но никога не съдят.

Защото Един е, на Когото е дадено да съди...

(КРАЙ)

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...