ПОД СЯНКАТА НА ДЪРВОТО

[valiamaria]

ПОД СЯНКАТА НА ДЪРВОТО

- Татко, кажи ми, защо са страданията в света? Защо човек не е щастлив? Кое е най-важното в живота? - Така се молеше Човекът, на когото душата гореше с пламъка на неугасима жажда.

А Мъдрецът мълчеше. Той бе вперил поглед като че ли в една точка - тъй се гледа през далечината на вековете.

Слънцето полека се вдигаше на хоризонта. Сянката на дървото, под което седяха, се местеше, скъсяваше, изправяше.

Погледът на Мъдреца я следеше. По неговия поглед отправи своя Човекът, на когото душата гореше с пламъка на неугасимата жажда.

И ето - сянката попъпли по хълмовете и долините, сякаш огромна змия с отворени уста, която търсеше да погълне нещо. Тя се приближаваше до едно или друго, покриваше го със своята тъмнота, поглъщаше го за малко и после го изоставяше отново, като че ли наситена за миг.

- Що е това, Наставниче? - запита пак човекът.

- Твоят живот - животът на Ума - каза тихо мъдрецът.

Загледа се човекът пак. Вдигаше се слънцето нагоре. Прибираше сянка-та-змия своята глава все по-близко и по-близко. Качи се по една канара и взема нов образ.

Взря се Мъдрецът, взря се и човекът - и потръпна. Скъпо, свидно на душата му лице се изписа там - ясно, като че ли ще продума...

Образ на тая, която бе възлюбил с всичката си душа - като любима, като майка, като сестра, съпруга, в очите на която бе виждал звездите да трепкат и в думите й - наслада и най-нежна мелодия...

- 0, Господи - изстена човекът, защото «тя» беше отишла отдавна в света и бе потънала в неговите вълни. Държеше той спомени за нея дълбоко, като в гроб - а тъй неочаквано възкръснаха. ..

- О, Господи, защо бе всичко това? - потръпна наново Човекът.

- За да намериш себе си! - каза тихо Мъдрецът.

Вдигаше се слънцето нагоре. Мълчаха унесени дълбоко, във велика размисъл, Мъдрецът и човекът.

А сянката взимаше образ и тихо пъплеше около тях. Слънцето приближаваше своя зенит. Сянката се прибира до самите им крака.

Човекът, на когото душата жадуваше, с очи, в които се четеше нечовешко страдание, посочи на нея, впи поглед в Мъдреца и го запита без думи, с всичката жажда на своята душа.

Мъдрецът го погледна с дълбока обич, в която като че ли се чуваха гласовете на всички влюбени същества от времена и векове - и му каза тихо:

- От всичко това остава само Ти, който търсиш - и Аз, който знам!