НА ПЛАНИНАТА

[valiamaria]

НА ПЛАНИНАТА

Гледаше ги Учителят със своя тих поглед, от който лъхаше доброта. А те -учениците, прилепили глава до глава, бяха станали само очи, които дебнеха, и уши, които жадуваха.

- Искате? Но онзи, който иска - няма! И който търси - не е намерил.

А който не е намерил, не може и да дава.

Не се лъжете - желающият още е в тоя свят.

- Но, Учителю - запита ученикът, на когото душата гореше от стремеж, като връх снежен, огрян от изгряващото слънце, - не трябва ли ний да желаем поне да бъдем добри?

Учителят се усмихна леко. Облаци отбулиха планините и сенки затичаха по полетата далеч пред тях, където се стелеше многохиляден град.

- Ако лошият човек прави малкото добро, което може - той е добър човек. И ако добрият не прави доброто, което може, той е лош човек!

- Та нищо ли да не желаем тогава? - запитаха изведнъж неколцина и учудване и скръб отвориха очите им широко.

- Ако желаеш нещо - било капка щастие, парче хляб или да управляваш вселени - безразлично, еднакво не ти достига - далеч си от мъдростта и не си познал Истината.

Но ако кажеш: «Направи ме, Господи, достоен да изпълня волята Ти!» - и се чувствуваш като малка прашинка, която е готова под най-малкия подтик да изпълни Неговия закон, та каквато и да бъде - тогава син Негов си!

- Да бъде! - в хор се обадиха всички. И слънцето като че ли пална други слънца в тях вътре - и очите им заблестяха.