ПРОЗРЕНИЕ

[valiamaria]

ПРОЗРЕНИЕ

- Ти пак ли дойде?

- Дойдох, татко. Ти ме направи цар, но ме прати в света. И видях, че там, под царските мантии и златни корони, се крият също така тъги, печал и безпъ-тие, както и при всички други...

- Да - каза мъдрецът, - както във всички други!...

- Да, татко, но това аз отпосле изучих. Тежък бе животът ми, но аз виждах как хубаво се усмихваше моят везир, колко щастлив го правеха моето внимание и подаръци. Поисках да бъда на неговото място, да изпитвам неговото щастие - вярвах в земното щастие, Татко.

- Вярваше в земното щастие ти!...

- Но аз зад усмивката му видях прикриваната тъга и ненавист, несдър-жано честолюбие, завист към величието на един мой пълководец, покрит със слава от бран в далечни и близки царства.

И тогава поисках и аз славата му - и имах я.

- И поиска славата му, и има я? - каза тежко мъдрецът след него.

- Да, Татко, имах я. И видях, че тази слава носи в себе си кръв, нещастие, страх, смърт, раздяла - и море от сълзи и нещастия.

- Да, море от сълзи и нещастия! - повтори като ехо Мъдрецът.

- Добих царства - и не бяха мои, защото нямах мир в душата си. Имах богатства несметни - и нищо не беше мое, освен хлябът, който ядях често със скрита въздишка и дълбока печал. Проклятията на нещастниците стигаха до мен през далечината, през стените на моите палати, през веригите от телохранители и храбри войници, които бдяха - и нищо не виждаха...

- Да, бдяха и нищо не виждаха! - каза мъдрецът.

- Една вечер, самотен, с болка на душата, когато бурята виеше, бушуваше със страшна сила и вятър и дъжд плискаха вън, оставих своите палати и излязох. Минах покрай хората и никой не виждаше нищо - освен мокра фигура на немощен човек. Подхлъзнах се и паднах, тъй както падат всички хора -обикновените хора...

- Да, както падат обикновените хора!

- И скитах, Татко, смутен в тая нощ, и разбрах, много разбрах... Видях, без да ща, че всичко е илюзия.

- Не, не всичко е илюзия! - каза Мъдрецът с дълбок глас, като че ли идещ от дъното на бездни и небеса, обсипани със звезди.

- О, не, Татко, не! Видях в тая нощ една душа, която, отхвърлена, без дом, бе изоставена на кръстопът... Видях я, лутаща се в тъмнината - и разбрах, че аз поне знаех, познавах Теб, а тя нищо, нищо не знаеше... Всред тъмнина бе расла, борила се, мечтала, изгубила - и имала малки радости на еднодневки...

- Да, радости на еднодневки!...

- Разбрах, Татко, че и най-малката работа при Теб струва повече от всички земни почести и богатства, слава и величие. И възжелах те, Татко мой, с всичката си душа - проплака тя по Тебе, и аз оставих всичко, всичко - и ето ме тук. Разбрах... А след мен бе тръгнал други, друга душа, за която аз бях път и истина, както Ти си за мен. Дойдохме.

Ти виждаш душите ни и четеш сърцата ни - пусни ни при Теб!

- Седнете под дървото на Мъдростта, вие, които дойдохте!