ИЗ УЛИЦИТЕ НА МЪДРОСТТА

[valiamaria]

ИЗ УЛИЦИТЕ НА МЪДРОСТТА

Върви мъдрецът. Тълпа любопитни, пищно облечени, го следи отблизо. Група учени се посбутват недалеч и провикват отвреме навреме. Питат те, въпроси му сипят: едни искат да знаят Бог що е, други - произход на Битието, трети - друго... и без да щат, суета и самодоволство във въпросите им звучи.

Върви мъдрецът спокойно, като да го няма там, дълбоко замислен...

Край него сами, млад момък мълчалив дълго крачи. Най-после отваря и той уста и тихо пита:

- Къде живееш, татко?

С любов го поглежда мъдрецът.

- Ела и виж, сине.

Високо клонесто дърво. Под него седнал мъдрецът.

До краката му момъкът бди с очи вперени и жадна душа.

- Знае, сине мой, не онзи, който мисли, че знае, а който е събуден. Знае онзи, който прилага в живота си методите на разумната природа.

Знае онзи човек, който може да запази своето щастие, здраве, богатство, дарбите на своята душа, силата на своя дух, както и всичко възвишено и благородно в себе си.

- А аз, Татко, зная ли достатъчно?

- Няма дължина реката, която още не е протекла.

Няма смисъл живот, живот, който не е още проявен.

Не може да се определят качествата на семето, което още не е посято в земята.

Иди и посей сърцето си в сърцата на другите - и по изобилието на плодовете ще разбереш знаеш ли достатъчно. И ако сълзите са повече от усмивките - напразно си слушал моите слова.

Но ако раните заздравеят, болните проходят, слепите прогледнат и видят вечната Светлина, ти добре си слушал и вярно си предал - иди и опитай!