XXII. ОБЛАЦИТЕ НА ВРЕМЕТО

[valiamaria]

XXII. ОБЛАЦИТЕ НА ВРЕМЕТО

(стр. 361-364)

19.VII.193...

Днес времето е малко намусено. Бели облаци прехождат насам и натам, стигат до подножието на върховете и отстъпват, пили вода от високите езера, посивели и натежали... Влажно е и духа неравномерно вятър. А Учителят ходи между камъните, гледа и се радва, както винаги - спокойно доволен. И когато някой отбелязва, че времето се разваля, Той му казва:

- Времето нито се разваля, нито оправя. То върши своята работа, а нам се струва така или инак. Това е голяма инсталация, която разнася влага или топъл, или студен въздух. Големи духове, които опресняват въздуха, като го местят.

Когато ний се свиваме и боим от дъжда, всичките цветя и дървета се разтварят и радват. Какво има ний да се боим?

Хубаво е всяко време, на което може да се радваме. А кой ни пречи да се радваме? Ние имаме още животински страх от едно или друго.

Така ни говореше Той и вървеше бързо, а ние се изпреварвахме един друг, за да Го слушаме по-добре. И така минахме много път, забравили несгодите на времето. Напротив, свежестта на вятъра ни пълнеше със сили и ни караше да прескачаме с изблик на радост всякакви препятствия. Това правех и аз самият, а всички изглеждаха сякаш се подмладили съвсем.

И пактам горе, по върховете, се повдигна въпросът, който много пъти бе засяган - за доброто и злото. И Учителят каза:

- Зло съществува само за неразумния човек, но за разумния, за добрия, за светлия човек, никакво зло не съществува. Това, което хората считат за зло в света, за Бога е приятност, удоволствие. Той примирява всичките противоречия.

Още говори той, но аз само това записах.

Така постъпва и мъдрецът, т.е. истински старият човек. Каквато горчивина и да му се представи в живота, той я превръща в сладчина... Ето защо, през няколко хиляди години трябва да дохожда по един стар мъдър човек на земята, за да превръща горчивото в сладко.

Който иска да стане мъдър, той трябва да носи тежкия товар на мъдреца.

Горе, при езерото на Чистотата, Той ни говори доста много. Там бе тихо, вятърът бе престанал - или може би в тая котловина само не духаше. Облаците бяха се оттеглили смирено надолу и долината представляваше фантастични очертания, в която само тук-там стърчаха малки връхчета от планината с потънали основи в облаците.

- Да се самовъзпитава човек, това значи да се освобождава от своите стари навици. Да критикуваш хората, да виждаш погрешките им, това е един стар лош навик. Щом критикуваш хората за техните погрешки, това показва, че и ти си правил същите погрешки. Невъзможно е човек да вижда и разбира погрешките на хората, без сам той да е правил същите погрешки. Всеки човек разбира и познава това, което той сам е правил някога.

Следователно, когато осъждаш другите хора за погрешките им, ти сам себе си осъждаш. Когато виждаш доброто в хората, това показва, че и ти си добър човек. Няма човек в света, който да не познава злото и доброто в себе си. Човек е минал и през доброто, и през злото. Като знаете това, стремете се да не критикувате, да не осъждате. Когато съди човек другите хора, човек съди себе си. Щом съди себе си, той съди Бога, Който живее в него.

Когато преваляхме на връщане облия връх, Учителят се спря, хвърли поглед към долината, която сега се разкриваше, и каза тихо, като да говореше само на тия, които бяха най-близко до Него:

- Искате ли Любовта да ви посети поне за един ден, станете сляп за погрешките на хората. Кой какво прави, не се интересувайте от това. Че хората били лоши, че зло съществувало в света - и това да не ви интересува. Злото е храна за герои, за мъдреци, а не за деца. Злото в света може да се употреби за градеж, както камъните, от които правят величествени сгради.

Заслизахме леко надолу. Тихият ветрец сега си играеше с косите на Учителя и те мърдаха като живи. Аз вървях току до него и взрян в тях, си мислех... смешни работи... На, сега - и Той има глава, и аз. А в неговата глава какво има, и в моята - какво? Какви са тия невидими нишки, които го свързват с тия непознати нам светове, от които Той черпи сили и мощ да ръководи и работи? Челото Му изглежда ниско, обикновено, но когато се взреш в него, то става масивно, голямо, излъчва нещо неотразимо - по-твърдо от гранит и стомана. А носът Му е красив като в някоя икона. Аз се заглеждам в него като в картина, по-хубава от всичко, което ни заобикаля. А после се досещам, че не е много красиво да се зяпа така и се прибирам в себе си, унесен в мисли за това, което видяхме и чухме. А то е тъй много, че цели книги бих написал.