Jump to content

25. ПЕЧАТНОТО СЛОВО


Recommended Posts

25. ПЕЧАТНОТО СЛОВО

(В. «Алфа», г. I, бр. 4, понеделник, 12. V. 1924 г., стр. 4)

Някога, не тъй отдавна, нарекоха лорд Нордклиф княз на печата. След смъртта му неговите биографи във всички страни на света, описващи влиянието му върху цялата английска история от две десетилетия, трябваше да признаят, че в няколко случая фактически президент министър на мощна Англия е бил лорд Нордклиф, една статия на когото е била достатъчна да катури кабинет, станал непопулярен.

В нашата културна история печатът е играл ако не тъй значителна, все пак достатъчно важна роль. Колкото и малък, той е будил надежди в потиснатите маси, поддържал е техния дух и направлявал стъпките им към тия обетовани кътове на щастие, мир и спокойствие, за които мечтае всеки народ. Но заедно с това, напоследък особено, печатът (думата ми е за периодическия печат - пресата) е станал проводник по-скоро на взаимни нападки, на клевети, на описания на най-долни сцени, на ужасни случки, на отвратителни навици, които разпалват любопитството, задоволяват долните инстинкти, раздухват низките страсти.

И тези вестници се печатат в хиляди екземпляри - и вместо светлина, носят на читателите си само пяната от живота, низкото в него, тъмното в човешката природа. Може ли да имаме в такива случаи оная полза, която всеки би се надявал и трябва да очаква от печата?

Двадесет години се пяха хвалебни песни на Фердинанда - след това в същите вестници той бе обсипан с хули. Ругаеха и хвалиха Стамболова, Стамболийски, Генадиева - ругаят и хвалят днес и останалите по-видни българи -навярно дотогава, докато и техните глави се търколят някой ден на улицата. Види се, че ний не можем да траем някой да се издигне между нас. И ако, според словата на Христа, всеки говори от препълване на сърцето си - българското сърце изглежда, че е пълно напоследък само с жлъчка и сензации. И в гонението си за тези сензации, известни журналисти забравят важната роль, която имат в обществото, границите на приличието, елементарната естетика и морал и пренебрегват дори всяка мисъл, че те първи трябва да дадат пример от възпитаност, човещина, справедливост и нравствена здравост, липсата на която тъй много обикновено им не харесва и срещу която по принцип воюва всеки вестникар. Листове се пълнят с клевети, описания на кражби, ровят всред лични дертове, убийства...

Несъмнено, че това е част от живота, но нима то е най-важното да бъде туряно на първо място, па и да бъде и цялото съдържание на някои от тях, харчещи се с хиляди? Няма ли в нашия живот нещо положително, което трябва да бъде проучено и изнесено? Достатъчно е, изглежда, някой да се залови да внесе нещо по-друго от всекидневните разбирания, за да влезе в очите на всички тия «журналисти» и бъде засипан с кал и клевети. Безсилни да спорят или доказват, те предрешават всички въпроси: Анатема на всеки, който не мисли като тях!

Пред мен е един брой от «Последна поща». По съдържанието си тя наистина заслужава да бъде класирана според името си. В една статия, озаглавена «Дънов и последователите му», се нахвърлят предположения, догадки, хитро сплетени недомлъвки и скицирани разкази на една свидетелка, «очевидно интелигентна»...

Болно става човеку, като го чете. Неужели нашата преса не можа да намери нищо друго да пише за едно учение, което от двадесет години се проповядва между българите и брои толкова хиляди последователи от всички слоеве на обществото, от разни вери и народности? Тоя, който се интересува от истината, той не пита само една, па макар и «очевидно интелигентна»; тоя, който цени правосъдието и себе си, чака да се произнесе присъдата, па тогава вече дава заключението си; този, който класифицира философски учения, трябва да си даде усилието поне да ги проучи що-годе- инак според нас злоупотребява с перото и сее мрак и заблуждение всред съвременниците си. В едни свободно отворени за всички врата могат да влизат много и разнообразни хора - но смешно е, когато за техните недостатъци се държат отговорни проповедите на един беловлас старец. Ами че ако той сам влияе толкова силно, що правят останалите «духовни отци» на нашата черква? Не влияят ли и те? Та и тези, които бягат да търсят утеха при г-н Дънова, не са ли все такива, които все под влияние или по-скоро, поради липса на всякакво влияние на черквата, тичат на всички врати, където не ги пъдят или ограничават, по проста причина, че тези врати са отворени за всички?

Не е въпросът да се защищава г-н Дънова - ако той говори и работи в съгласие с истината, делата му ще го защищават достатъчно, за да има нужда и от нас - но въпросът е друг. Срамно е за българския печат да се изнасят такива груби и при това непроверени факти, изказвания със съмнителна стойност, твърдения, шушукания по кюшета от недоволници, които всякъде ги има.

Разбират ли тия, които правят това, всичките последствия на делата си, не толкова лично за тях, колкото за тези, които вярват на думите им и мислят, че те им говорят истината?

Малко съвестност в изследванията, повечко толерантност в мненията, по-дълбоко проучвание на това, което се критикува; повечко вяра в доброто, по-малко жлъчка, завист и лични крамоли - и нашия печат може да стане един мощен импулс в живота на народа ни, тъй често спохождан от катастрофи напоследък.

Любомир Лулчев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...