Jump to content

45. «ЧОВЕКЪТ Е ПАДНАЛ БОГ, КОЙТО ПОМНИ ЗА НЕБЕСАТА»


Recommended Posts

45. «ЧОВЕКЪТ Е ПАДНАЛ БОГ, КОЙТО ПОМНИ ЗА НЕБЕСАТА»

(В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII. 1924 г., стр. 3)

Откогато човекът броди по земята, единствената мисъл, която е направлявала всичките му постъпки, е била мисълта за щастието. Дали ще жертвува другите заради себе си или себе си ще жертвува заради другите, това за целта няма значение - това са само различни методи за нейното постигане, но не и отказване от самата цел. И когато човек не намери щастието в нищо на земята, обръща силите си към Небето и почва да го търси там. Но преди да направи още първата стъпка по новия път, той се спира! Всеки, който е тръгвал за щастие към небето, знае защо. Ако за земята човек има крака и ръце, да ходи и да търси, за небето те са ненужни. Той вижда, че други крака и други ръце му трябват за пътя към Небето. И мнозина се отказват от своето пътуване, защото виждат, че са пълни инвалиди. Тогава едни почват да отричат съществуването на самото Небе и се връщат в своята жалка делнична задоволност. А други, разбрали страшната истина, че То - Небето - съществува и крие тяхното щастие, за което те нямат крака, падат в тежко отчаяние и често умират от «липса на въздух». И само малцина, почувствували себе си способни да «вървят» и «опитват», тръгват по трудния и опасен път нанагоре. А когато «тръгват», те затварят очите си, отпущат краката и ръцете си и забравят за всичко, което ги заобикаля, защото пътят на всеки от тях е път през самаго себе. И тоя път е най-страшният от всичките пътища за човека, защото първите му стъпки водят през черната нощ на незнанието, за които няма водач. И със своите «крака» и «ръце» той често напипва разхвърляните кости на своите предшественици, между които често разхвърля и своите. Но ако страх не екове неговите членове и съмнение не парализира неговата воля, той ги отминава и едва уловимо почва да предсеща трепет на неизразимото и неразбираемото за ония - «долу» -щастие. В морната му и смутена душа гъстият мрак почва да се разкъртва като от удари на чук и почва да редее. Дълбоко някъде, в бездните на неговата чужда дотогава душа, се разлива тихото, сребристото сияние на онова, което той усеща като Мир. И това тихо сияние с неземна светлина запалва у него ново чувство, което той със земния си език нарича «любов». И тоя пламтящ Мир, и тая тиха Любов му разтварят безкрайния и светъл свят на Боговете, към който свят вървят всички хора, защото «всеки човек е паднал Бог, който помни за Небесата».

Алфонс

МОТА

(В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г, стр. 1)

«Следователно културата започва само с живота, а първият подтик към културата, това е Любовта.»

«Сега те казват: «Да направим такива закони, че да ги ограничим.» Кого? Това, което говоря, е Божествено, а то няма да се ограничи и не може да се ограничи. Ако вие ограничите Божественото в себе си, вашият живот е свършен.»

«Когато говоря за смирен човек, аз разбирам онзи, който има най-благороден, който има най-възвишен, най-велик дух. Това е най-смиреният човек, човекът, който съзнава. Глупавият човек не може да бъде смирен. »

[Учителят Петър Дънов]

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...