Jump to content

48. НОВИЯТ ЖИВОТ НЯКОГА


Recommended Posts

48. НОВИЯТ ЖИВОТ НЯКОГА

(В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г, стр. 2)

Спасителят идва винаги, когато е най-нужен, затова има и Бог Отец, Който бди над Своите деца. Римската империя, разширила се до възможните си предели, бе изкуфяла в сърцето и ума си. Рим, станал грамадно тържище и център, бе се превърнал и в клоака, гдето всичките нечистотии на света си бяха дали среща. Изобилието бе родило леност, отпадък на мисълта и нежелание да се живее нормално, безмислие на дните, преситеностот всичко, което бе опитано, вкусвано до отвращение. Материалното бе се втръснало на всички - животът на цялото преставаше - три века трая тая агония. А гниенето беше сгодният момент да се започне новия живот. И той се започна бавно, в малки общества, незначителни отначало, скрити по необходимост, тайнствени, заради това заобиколени със страшни и невъзможни легенди за разврат, оргии, ядене деца; крепнещи полека, растящи бавно между отритнатите, всред просяците, немощните, робите, уличните жени. Те образуваха комуни, в които всеки внасяше колкото му трябваше. Обща любов нямаща нищо общо с мърсота-та, която наричаха с тая свещена дума околните им, свързваше техните простодушни, изпълнени с вяра сърца. Те растяха, както пожарите в някоя гъста гора; изникваха на нечакани места, губеха се, блесваха отново, за да се скрият временно и покажат тогава, когато, обхванали всичко, правеха съпротивата невъзможна.

Управниците, силните, които ръководеха живота тогава на разлагающата се империя, не обръщаха внимание отначало. Те бяха нагълтали зараза, която щеше да докара смъртта на всичките им религиозни институти тъй безгрижно, както и коя да е чаша вино. За тях това бе една абсурдност, да се вярва в живота на умрели хора, когато те бяха отправяли с хиляди на онзи свят, без да видят нито един да се връща оттам! Но спазмите растяха. Събитията, неумело направлявани оттях и неохотно подпомагани от народ, който бе изгубил вече вътрешното си сцепление - морала - раждаха негодувание в широките маси. Християните им послужиха за добър гръмоотвод - всичко лошо се стоваряше върху тях и те започнаха да пълнят цирковете, за да служат за храна на зверовете и зрелище на тълпите. Християнинът стана синоним на мъченичеството. Но воеки осъден чувствуваше небето близко до себе си и неговата усмивка и спокойствие в последните минути раждаше стотици нови последователи. Не можеше да се мре тъй спокойно, ако не се знаеше нещо положително, ако те не владееха на друго място нещо, което правеше тукашния им живот нищожен! Християнството доби нов оттенък - царството Божие бе преместено от вътре в нас - горе на небето, гдето всичко има - гдето то се намира и понастоящем...

Светлият лъч на идеи се пречупи в юдеизма, после - през мъченическите души на тия, които зверовете късаха по цирковете, после - още през много и много разноцветни стъкла, покрити с прахоляци, паяжини и кръв, докато достигна до нас, по име само християнство и с толкова малко светлина, че ний започнахме да чувствуваме нужда да палим свещи и по пладне в нашите храмове...

Перспективата за мъченичеството направи от християните хора калени, решени на всичко, които се бяха разделили със земното, за онова райско блаженство да се съразпънат с Христа. Те бяха взели най-високия тон: след като се отказаха от всички земни богатства, те слагаха и живота си в цирковете с усмивка. Това бе период, от който остана разбирането, че животът е ненужен изобщо, че тялото може да бъде късано и захвърлено - не е то важното - друго е същественото - духът... Следващите по стъпките на мъчениците, запълващи местата им, трябваше по неволя да имат това себеотрицание, презрение към всичко, готовност на всичко в името на разпънатия нявга Спасител. И когато тия добродетели и решителност не им достигаха, защото не всички ги имаха, лицемерието ги заместяше... Заедно с растението в широчина, християнството губеше дълбочината си. Идеите на гръцките и римски философи, които се кръстосваха на мировото пазарище в Рим, неволно намираха отек и в първите християнски общества. Никой човек, от това че ставаше християнин, и че съзнателно се отричаше от миналото си, не можеше да унищожи с един замах и всичките ония дълбоки преживявания на своето сърце, да се отрече от своята кръв, която вреше в жилите му, и която носеше в себе си проклятието или благословията на миналите езически поколения във физическото тяло.

Преломът в човешкия мироглед никога не е достатъчно пълен, да унищожи изцяло едно минало - развалините му обикновено послужват поне за пиедестал на новоиздигнатата статуя. Във всеки случай, то дава един неминуем нюанс на новия живот. Това се случи и с християнството. Хората, които бяха свикнали да се препират по стыдите, пренесоха своите препирни и всред новото общество, а другите - философи или последователи на философи - се запретнаха да тълкуват... Те грабваха, в най-щастливия случай, една шепа вода от свещения извор и разправяха върху нея дори и тогава, когато тя беше се промъкнала и изтекла отдавна измежду пръстите им... Тия «тълкуватели», «отци» и «авторитети» имаха свои ученици и последователи, които пък тълкуваха техните тълкувания - по този начин се образува оная голяма паяжина, която оплете човешкия ум през векове и се опита да го екове завинаги, като всяко противоречие унищожаваше било с меч, било с огън...136

Waniel

_________________________

136 - Това е откъс от книгата на Любомир Лулчев «Съвременният обществен морал и Дънов», 1922 г., стр. 22-25. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...