160. ЗИМНАТА ЕКСКУРЗИЯ ДО ГОЛЯМАТА СКАЛА

[RPX]

160. ЗИМНАТА ЕКСКУРЗИЯ ДО ГОЛЯМАТА СКАЛА

На някого от младежите хрумна една идея да се направи зимна екскурзия до връх Мусала. Трябваше да покажем, че ние от Младежкия окултен клас не сме случайни, а можем да извършим геройски неща и посред зима да се качим на Мусала. Решихме, отидохме и казахме на Учителя. Той ни изгледа. „Вие тази екскурзия не бива да правите сами. И аз ще дойда". А това бяха първите години когато ние нямахме екипировка и нямахме представа какво представлява Рила през февруари. До Чам Курия отидохме с камион, после с шейна се извозихме до Царска Бистрица и от там нагоре потеглихме в колона по един. Минахме покрай двореца на Царска Бистрица и някои от войниците, които бяха там ни изгледаха уплашено. Заедно с Учителя се движехме нагоре по снега. Колкото повече се качвахме, толкова повече затъвахме. Сестрите бяха с рокли. Започнахме да затъваме до пояса. Измъкнем един крак, а снега се събира под полите ни - ужасия и страхотия. Като си спомням сега направо ме е срам от Учителя по две причини, че така сме се изкачвали нагоре. А снегът беше замръзнал по чорапите, роклите, фустите, по долните ни гащи, а бяхме си сложили дълги бели гащи, които влизаха в черни вълнени чорапи. Смешно и трагично. Сега вие сте екипирани, но я си сложете една пола и по долни гащи тръгнете да се изкачвате в сняг до гърдите, па да видим тогава дали някой ще се смее или ще плаче. Братята вървяха напред, правеха пъртина, разбиваха с краката си снега, отбиваха снега в страни и го тъпчеха, за да не потъваме. Движехме се стъпка по стъпка. След мъчително изкачване стигнахме до една скала, огромна скала, висока десет метра, точно на пътя ни. като спряхме до нея Учителят каза: „До тук". Показа ни с ръка, че повече нагоре няма да се върви. Беше сърдит и недоволен от нашето младежко увлечение. А той тръгна с нас, защото щяхме да загинем в планината поради нашето невежество. Беше 8. 11.1925 г. Групата се спря, отъпкахме снега. Огледахме се, а нямахме палатка. Ние смятахме, че ще се качим на Мусала на хижата и не носехме почти нищо освен едно платнище. Платнището го опънахме така, че едната страна бе до въпросната скала и го прикрепихме, че се направи нещо като колибка, в която се подслони Учителят и ние сестрите. Братята насякоха клекове, напалиха огън, извадиха едно канче, разтопиха сняг и пихме топла вода. Така около Учителят пием чай, седнали сме трите сестри: Паша, Савка и аз и по едно време Учителят каза: „Марийка е скромна". Савка като чу това веднага извика: „И аз съм скромна". Паша също: „И аз съм скромна". Учителят ме погледна и само се усмихна мълчаливо. И трите само за 10 секунди станахме от скромни по-скромни. А само минута беше минала откакто бяхме отдъхнали от тежкия преход. Преспахме през нощта криво-ляво до огъня. На сутринта към 10 часа виждаме да се задава една колона от 10 коне и двама войника ги водят. Като пристигнаха виждаме, че начело на колоната бе цар Борис. Тогава беше млад. Предният ден войниците му бяха докладвали за нашата колона и той бе решил да помогне на групата, защото е знаел, че в този сняг може и да сме закъсали. Запита ни дали имаме нужда от нещо. Като ни видя как се бяхме разположили до огъня и че пием чай той се усмихна. През това време се завързаха разговори между нас и него. Седна до огъня, сестрите го заобиколиха и всеки му задаваше въпроси. Учителят стоеше от другата страна на огъня и само мълчаливо присъствуваше на разговора. Това беше единствената среща на цар Борис с Учителя. Разговор между двамата не бе проведен. Когато през 1937 г. се роди на цар Борис III престолонаследник и бе кръстен на името Симеон, след като запитаха Учителя за това събитие, той каза: „Баща и син отново се събраха. Но синът закъсня. Размина се с времето определено му да работи при Великия Учител".

 

Учителят бе казал, че сегашния цар Борис III е същият прероден дух на Борис I, който покръсти българите. А тогавашният му син цар Симеон, който започна златният век на българската култура е същия, който се роди сега чрез Борис III и царица Йоанна и когато кръстиха днес също с името Симеон.

 

Колоната с конете замина нагоре, а ние към обяд тръгнахме надолу и слезнахме на Чам Курия откъдето се прибрахме в София. Ако не беше дошъл Учителят направо щяхме да загинем. Това трябваше да ни бъде за урок.