272. ЧОВЕШКАТА СКРЪБ И МИРОВАТА СКРЪБ НА УЧИТЕЛЯ

[RPX]

272. ЧОВЕШКАТА СКРЪБ И МИРОВАТА СКРЪБ НА УЧИТЕЛЯ.

В пътя на Ученика в Школата имаше определен строг ритъм за работа. Учителят ми даде задачата, аз започвах да я разрешавам и идваше време да издържа изпита в зависимост от това какъв е и колко време трябва да продължи. След като се справя със задачата, след като положа изпита той ме оставя един-два дни да си почина и после следваше отново друга задача и така продължаваше цял живот. А това за един човешки живот не е малко, а е цяла окултна Школа. А как беше за другите? И те минаваха през такива изпити кой повече, кой по-малко. Но всеки, който бе на Изгрева беше принуждаван да учи. От всички, които познавах може би единствено само Катя Грива минаваше една трудна Школа, макар че по характер беше своенравна и луда глава. За нея съм разказала доста хубави неща и опитности от вътрешната Школа на Учителя. Всеки от нас минаваше своя път пълен с противоречия и изпитания. Понякога бяхме трудни за Учителя, а понякога трудни и за себе си. Имаше случаи и времена, когато аз лично едвам се търпях и смятах, че съм непоносима и с моето присъствие само обременявам Учителя. Отивам при него и го запитвам: „Учителю, как ме търпите?“ „Е, ех, в сравнение с другите ти си цвете.“ Той ме успокои или пък това беше само част от една истина, която ние не осъзнавахме, че Учителят работи с изключително твърд, груб, недодялан български материал такъв, какъвто беше на Изгрева. Имаше дни когато Учителят работеше с принципа на Любовта и неговото излъчване беше неописуемо - разнасяше се една невидима вълна на Любовта, която отваряше човешките души и създаваше необикновена обстановка. Ние, които бяхме там приемахме неговото състояние като среда, в която дишахме и се къпехме в онази еманация, която идваше от Мировата Любов, от безграничния център на Вселената. И точно в този момент когато виждахме, че Учителят е олицетворение на принципа на Любовта, то някой от изгревяните ставаха нахални, изискваха и се налагаха и все някой ще се намери да си покаже своята магария и да направи поредната беля на Изгрева. Тогава Учителя започваше да работи с принципа на Мъдростта. И той тутакси променяше цялата обстановка във въздуха и около нас на Изгрева. Ако той постъпеше круто и отблъсне някой, то ще отблъсне и някоя душа, а е дошъл на земята, за да ги повдига като души. Никой от нас не му влизаше в положението. Е, как може да стане това когато ние не разбирахме и не знаехме. А най-важното - трябваше да имаме послушание, което го нямаше тогава.

Имаше моменти когато Учителят целият се беше превърнал в скръб и тогава се превръщаше на Милост към страдащите. Веднъж на един обяд след като поднесоха блюдата с храната и след като се нахранихме всички, то чинията с супата пред него стоеше непокътната. Той беше си смачкал една глава кромид лук и я изяде с парченце хляб. Когато дежурната сестра се приближи да прибира чиниите и да разтребва масата пред него, то тя забелязва пълната и недокосната чиния и запитва: „Учителю, не ви ли хареса супата?“ „О, супата бе много хубава“ и понеже той проследява погледа на сестрата към люспите от главата кромид лук, добавя: „Днес реших да изям една глава лук заедно с всички бедни по земята, за да ги охрабря и да им дам подтик за Доброто, което ги очаква в живота“. Сестрата гледа масата, на която стои една чиния със скромна картофена супа и парче обикновен български хляб, поглежда към люспите на лука и го запитва: „Ами има ли по-бедни от нас на света?“ „Има и по-бедни и по-обезнадеждени, и по-скърбящи и на тях им е нужен не хляб, а подтик. Подтик им е нужен в живота“. В тези дни на Мировата скръб, която навлизаше в него, виждайки това по лицето му, ние не можехме да помогнем с нищо. Кой можеше да му помогне? Никой. Ние бяхме нисши по произхождение, а всъщност може би бяхме и по-долни. Тогава Учителят се затвори и не приемаше никой и не разговаряше. Храната му се носеше в Горницата. Приемаше посетители само по изключение. Това траеше няколко дни докато изнесе товара. А това беше товар, за който ние отчасти предполагахме и отчасти веднъж ми се отдаде случай да го усетя понеже Учителят бе решил да ми покаже какво значи товар на Учител и да видя безнадеждността на товара от човешко гледище. Тогава някоя сутрин Учителят слизаше по стъпалата, а лицето му грейнало като слънце. Беше изнесъл товара и отново бе сред нас. Никой човек не можеше да издържи това, което той изнасяше. Това беше повече от подвиг. Малка е думата велик подвиг. Бях близо до него и виждах толкова неща, че изтръпвах и се питах, какво правим ние обикновените хорица до това велико същество? А нашето неблагоразумие и своенравност, което той бе принуден да търпи?

Особено Савка, която започна като ученик и свърши като голям мъчител на Учителя. Да не смятате, че аз говоря срещу Савка? Не, аз говоря за Савка, за да покажа образа на Учителя и с какви неща трябваше да работи и с какви величини да се справя и то от гледището на моето обикновено човешко съзнание. А от неговото място величините бяха други, нещата стояха иначе, за които обикновените хора изобщо не се досещаха, че съществуват. А ние единствено по неговите думи можехме да съдим отчасти за неговият поглед от горе, от мястото, което заемаше като Учител. Веднъж той сподели пред мен: „Аз още не мога да оправя нейните объркани понятия за чистотата“. Той говореше за Савка понеже тя имаше едно манастирско понятие за чистотата като монахиня за външно благочестие. А това беше една лъжа, защото не беше чистота по същество, а по форма. А там където нещата се движат по дух може само там да живее и да присъствува чистотата. Законът на чистотата докато се разбере минава много време, а може и да не го разбереш. Дори веднъж невидимия свят трябваше да се намеси докато ми помогне да разбера и да се добера до вътрешното разбиране на чистотата. Днес хората все по форма я разбират, все се работи с буквата, а не с Духа, защото хората още не живеят по Духа и още не са влезнали в света на Истината където обитава всъщност Чистотата.

Моето впечатление бе, че Савка беше още негодна да се учи. Учителят я използваше и даваше с нея изпита на другите, за да се учат и обучават. Наистина тя беше машата, с която Учителя разбъркваше жаравата и въглените в огъня на Изгрева. Савка знаеше много неща, но имаше непоправими слабости в нейния характер. Едно от най-главните и непоправимо, което се запази до края на живота й това бе, че тя искаше да стане по нейната воля. Не я интересуваше нищо друго, а нейната воля да бъде. Че тук има Учител, че тук има Божествен Дух, че тук има Волята на Бога това не беше от значение за нея. Да бъде волята на Савка. А Волята на Бога? Затова Учителят я изслушваше внимателно, тя оставаше с впечатление, че той ще направи само това, което тя искаше, а правеше така, че по форма й угаждаше, а всъщност обръщаше действието така, че се изпълняваше неговата дума, Волята на Учителя и на Бога. И така трябваше. Но този метод на Учителя беше мъчителен за него, той изискваше и предполагаше много време, сили, за да може действието да се преобърне накрая така, че да се изпълни Волята на Бога. До края на живота си тя не се поправи нито се коригира, дори на предсмъртното му легло се опитваше да се налага, да своенравничи, че дори Учителя бе принуден да се обърне към мен и каза: „Не я хокайте“. И толкова мъка имаше в това обръщение към мене, и толкова скръб, и такава неописуема болка. Къде се беше събрало всичко това у него - не зная. Не можех да си изясня. Това бе един трън в плътта му до края на живота му - трън в преносен и символичен смисъл, за да може сега да кажем и да опишем каква е Мировата Скръб и каква е човешката скръб. Човешката скръб е за онова, което човек е изгубил и го няма. А Мировата Скръб е за това, което не се проявило в живо-та според Волята на Бога.