Jump to content

Recommended Posts

ЧОВЕКОЛЮБИЕ

Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, ти си готов веднага да помогнеш на това слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи!"

УЧИТЕЛЯТ

Записал съм един подробен разговор на брат Михаил Ангелов от Варна. Ето го: „Бях чул за Братството и познавах някои от братята, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя. Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях голям християнин. Стреснах се да отида в Търново на събора, понеже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си. Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя?" Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Араджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: „ Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя." Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителят е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме." Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят оттук, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителят ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това време сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!" И пак ми нареди веднага да си отивам. Повечето братя от Варна бяха на моята страна. След като Учителят ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен. Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителят. Беседата беше на тема „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет." Това беше първата беседа от „Свещения огън". Учителят започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „Учителю, искам да уча при тебе, да следвам твоето учение." Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?"

Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми." Кой съм аз да не го приема?" След това Учителят продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат."

Един брат направил малко прегрешение и всички го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителят отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но никой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителят го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата. На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качила се до Черни връх, но като се връщала паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направила молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошъл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал й посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителят дошъл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителят ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върнала на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаждайте ми се с молитва и аз ще ви помогна." Има много такива примери в живота на Учителя.

Друга сестра изпаднала в много тежко положение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спънки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че никой не мисли за нея и не влиза в положението й. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се задала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по осветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изненадала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителят. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да й продума си отишъл. Тогава състоянието й се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителят вижда страданията на хората и на всички помага. Учителят виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат.

Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от положението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката й и попитал: „Какво искаш да правиш? Защо искаш да умреш?" Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е решила да сложи край на живота си. Човекът й казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени." И действително, след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил и е помогнал да се оправят работите й.

Друг подобен случай. Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манастир, където имало гора, да си поплаче насаме и чрез молитви и размишления да потърси начин да излезе от мъчнотиите, в които е попаднал. Така и направил. В гората се уединил, отдал се на мъката си далеч от хората, като си мислел, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителят идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учителю, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да опитам да се справя с мъката си." Учителят му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш." И добавил: „ Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача." Припомнил му ред противоречия от живота му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал. Накрая пояснил: „Трябваше да ти дам урок, за да научиш известни неща, които трябва да знаеш. И това мъчение, което сега преживяваш, аз ти го създадох."

„Една година с двете от децата си бях при Учителя - разказва един брат. - По това време голямото ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да преместят момчето ти на друго място." Аз отначало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „Как с жена и две малки деца ще отида в Русе?" Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще намеря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовоя, който стоеше на вратата, да извика моето момче Мванчо и той го повика. Иван пристигна със сълзи на очи. Попитах: „Какво има и защо плачеш? " Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някаква нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му разказал, че Учителят е поръчал да изведе това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Няколко войници го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси." Това било преди 9.ІХ.1944 година. След 9.ІХ. този брат, полковникът, изпаднал в немилост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживотен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителят спасил два живота.

При Учителя дошла една обляна в сълзи студентка. Той я оставил половин час да поплаче и като се успокоила я попитал: „Какво има, защо плачеш?" Тя обяснила: „Бях нещо разстроена, заведоха ме в болницата и лекарите ме обявиха за луда. След известно време ме пуснаха и сега ме е срам от хората, защото ще ми кажат, че съм луда, а аз не съм!'' Учителят й рекъл: „Не се безпокой, всички хора, които са вън от рая, са луди. Ако ти каже някой, че си луда, ти му отговори: „И ти си като мен!"

По време на бомбардировките през 1943 г. един брат бил наблюдател в метеорологичната служба в София. Понеже бил много ревностен при изпълнение на службата си, когато трябвало да прави наблюдения не се съобразявал с това, че имало въздушна тревога и не гасял лампите. Германците забелязали, че свети по време на тревога и взели това за сигнал за противниците. Арестували го и се готвели веднага да го разстрелят. В този момент притичал един български майор и застанал между германците и Игнат - така се казвал братът-наблюдател. Майорът им казал, че има български съдилища, които ще го съдят и го закарал в един участък. Братът обяснил, че не е давал сигнали, а си е гледал служебните задължения и го освободили. По същото време Учителят е бил в Марчево и точно в този час започнал да пита къде е брат Игнат и какво прави. В продължение на двайсет минути говорел все за него и насочвал мислите на всички към брата-метеоролог.

Записал съм разказа на цигуларя Петър Камбуров: „През 1919 г. пътувах от провинцията за София, за да си заверя студентския семестър. Това беше през месец февруари, в една тежка зима с дълбок сняг и студ под минус 20 градуса. Влакът пристигна на софийската гара към 4 часа след полунощ. Имаше още няколко часа, докато се съмне. Всичко беше сковано в мраз и лед. Отидох на улица „Опълченска", където живееше Учителят, като си правех сметка, че там все още може да има някой буден. Но когато пристигнах, всичко беше тъмно и аз не посмях да почукам на вратата. Реших да чакам, докато светне някоя лампа. Но студът беше толкова голям, че поседях едва половин час и почувствах, че замръзвам. Тръгнах да почукам, но се притесних, че ще събудя Учителя и само допрях дръжката на вратата. Щом я докоснах лампата на Учителя светна и след малко той тихо дойде до пътната врата и ми каза: „Не бива да стоите навън, ще замръзнете." Аз изживях един върховен момент, в който видях как великият човек се отзова на един нищо и никакъв и го прие в студената нощ. Помислих си: „Кой друг велик човек би направил това?" Учителят ме заведе долу в столовата, събуди сестрите и им поръча да направят чай да се стопля. Беше неделя и в 10 часа имаше беседа. След нея останах на обяд при Учителя, където се събраха двайсетина души приятели. Трапезата му винаги беше пълна с гости. Вечерта при него също имаше много хора, които си отидоха към девет часа. Учителят се прибра в стаята си, а аз останах да спя на една кушетка в сутерена. В кухнята една възрастна сестра миеше съдовете от вечерята и тананикаше някаква мелодия от Идилията на Учителя. Аз седнах на едно малко столче до печката, взех в ръката си кюмюрената лопата и машата и си представих, че свиря на цигулка. Казах на сестрата: „Ако имах цигулка, щях да изсвиря това, което тананикаш." В това време се чуха стъпки от стаята на Учителя и той заслиза по стълбата. Аз съобразих, че може да влезе при нас и хвърлих лопатката и машата в кофата за кюмюр, за да не ме свари с тях в ръце. Той застана на вратата и без да влиза ме загледа право в ръцете и каза: „Искаш ли цигулка?" Аз не можех да дишам от вълнение, но сестра Янакиева му рече: „Той беше взел лопатката и машата и си представяше, че свири." Учителят каза: „Сестра, ела да ти дам една цигулка, да я дадеш на брата да си посвири." Тя отиде горе с Учителя и ми донесе цигулка. Аз я взех и се чудех как ще свиря, понеже е късно и ще безпокоя Учителя. Но докато проверявах струните той слезе и ме успокои да не се притеснявам. Свирих от 9 до 11 часа вечерта. През това време Учителят ми изсвири на няколко части своята Идилия и аз я научих. След това ме накара да му изпълня народни хора и ръченици. На другия ден на обяда го запитах: „Учителю, бях убеден, че Вие знаете за стоенето ми пред вратата онази сутрин. Но защо не дойдохте да ми отворите, преди да допра ръка до вратата?" - „Такъв е законът на Земята - каза Учителят. - Трябва един да поиска и друг да му даде, трябва един да похлопа, за да му се отвори. Детето трябва да проплаче, за да дойде майка му. Между вземането и даването има хармония. Само когато единият поиска и другият му даде, тогава се проявява любовта. Ако единият не иска, а другият не му дава, тогава любовта не може да се прояви. Това е своего рода насилие. Затова трябва да почукаш, за да ти отворя." Жената на един брат от провинцията, пощенски служител, заболяла тежко. Връщайки се вечерта от работа, той видял това и веднага написал писмо на Учителя, в което разказал за болестта и искал съвет за лекуването. Сложил писмото в джоба си, та сутринта да го прати препоръчано, за да замине бързо. На другия ден като отишъл в пощата на работа, преди още да е пуснал писмото, пристигнала телеграма за него. С голяма изненада видял, че телеграмата е от Учителя и в нея той му дава съвет какво да правят с болестта. Депешата била отговор на писмото, което още лежало в джоба му. Братът благодарил мислено на Учителя, веднага отишъл у дома си, приложил лечението, което той му дал, и в скоро време жена му се подобрила.

На събора през 1921 г. през месец август сестра Тереза Керемедчиева внезапно паднала и изгубила съзнание. Туй се случило на двора, пред колибата в Търново. Тя лежала на тревата. Учителят дошъл, направил няколко кръга около нея, като гледал нагоре към небето. След това повикал сестра Иванова и й казал: „Аз й помогнах. Стой тука, никой да не идва при нея, след един час ще се върне." След час Тереза проявила признаци на живот и се събудила. Брат Петко Христов от Шумен бил с трудоваци в Шуменско и след работа замръкнали в едно село. Всички войници и офицери били разквартирувани, само за него не останала квартира. Той отишъл в близката гора да се помоли. Било през зимата. По време на молитвата му се явил Учителят и му казал в коя точно къща да отиде и да пренощува, защото там ще го приемат. Той отишъл в посочената къща, където действително го приели много любезно, като очакван гост.

Учителят гостувал у една сестра, чийто син не бил в Братството. Синът се връщал от града и бил с цигара в ръка. Като излязла и го посрещнала, сестрата му казала да не пуши, защото Учителят е в къщата. Но Учителят се обърнал към майката и я помолил: „Не му се сърди, нека си пуши, той ми е приятел", извадил кутия цигари и ги подарил на сина. Учителят беше за свободата, за това, човек по убеждение да дойде до една идея, а не да му се налага.

Сестра Елена от Търново помни една история от своето семейство: „Като правехме къщата, бяхме задлъжнели на една наша сестра, която беше добра сама да ни предложи пари. Притеснявахме се, че не можем да ги върнем в срока, защото имахме дългове и към други. Току-що бяхме изпратили Учителя на път за София. Аз си поплаках, а Костадин, мъжът ми, от честолюбие сякаш заболя. Учителят схванал нашето положение и се върна от Горна Оряховица. Свари ни смутени и натъжени. Зачудени го попитахме защо се връща, влак ли няма? Той ни отговори: „Не, но вие се смутихте, че сестрата си иска парите." На сутринта сестрата дойде и каза, че сме задлъжнели и на банката и парите й може да пропаднат. Тогава Учителят й рече: „Аз ще ти ги платя." Тя се засрами и се отказа да иска парите сега. След няколко дни Илия Стойчев повика Костадин да работи в Русе и с първата заплата върнахме дълга си преди срока."

Сестра Славка Кайрекова си спомня:„Бях в София да купувам стока за амбулантната си търговия. Една сутрин отидох рано на Изгрева, на полянката за Паневритмия, но нямаше още никой. Повъртях се и тръгнах да си отивам. На връщане при чешмата ме срещна Учителят и ми каза: „Ти си дошла за стока в София и понеже не ти стигат 4000 лева аз ще ти ги дам и след шест дни ще ми ги върнеш." Съгласих се, защото бях ангажирала стока точно за толкова пари.

Платих я и заминах за някакъв панаир. За три-четири дни продадох всичко и направих оборот за около 100 000 лева, какъвто не съм правила през цялата си търговия дотогава и след това. Успях да изплатя дълговете, които имах. и да върна навреме парите на Учителя. Разбрах, че с даването на парите той ми е дал и своята благословия за търговията."

По времето, когато преследваха евреите и бяха започнали да изселват някои от тях, Учителят извикал брат Лулчев и му заръчал: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш да не позволи нито един евреин да бъде изселен вън от границите на България." Брат Лулчев отишъл в двореца, търсил царя, но никой не знаел къде се намира той. Върнал. се при Учителя и му обяснил, че не може да намери царя. Учителят настоял: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш каквото ти заръчах." Брат Лулчев заминал втори път и пак никой не го осведомил къде е царят. Върнал се при Учителя и разказал, че отново не успял да го намери. Учителят влязъл в долната стая, останал там пет минути, излязъл и посочил: „Иди в Кричим. "Брат Лулчев отишъл там и наистина намерил царя, който много се изненадал как са го открили. Лулчев му предал, че Учителят го пратил с поръчение царят да не позволява да изселват евреите вън от България. Веднъж, когато Учителят бил в Сливен, Братството направило екскурзия до Сините камъни. Майката на Мария М., която била в Братството, много искала да отиде на екскурзията и й било мъчно, че не може, защото била болнава и много слаба. Учителят я поощрил: „Ще вземеш едно магаре и ще дойдеш." Тя намерила магаре, качила се на него и вървяла лека-полека подир другите. Животното се изморило, почнало да изостава, уморила се и тя, станало й мъчно, че е изоставена след другите. В това време чула някакъв шум зад гърба си, като от вятър, обърнала се и видяла зад себе си Учителя, който минал покрай нея и продължил напред. А до този момент той бил някъде в началото на групата. Сестрата окуражена продължила пътя. След известно време отново изостанала и пак изпаднала в мрачно настроение. Повторило се същото: чула зад себе си шум като от вятър, обърнала се и видяла Учителя, който правел движения, сякаш тласка нещо напред, бързо минал покрай нея, без да й продума нищо. Така тя стигнала до Сините камъни заедно с другите. По-късно, в трудни моменти от живота, винаги си спомняла за Учителя, който с жеста си я насърчавал: „Върви напред, аз съм с тебе!"

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...