МОЩ

[valiamaria]

МОЩ

Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните й, които ми е поверила, и да давам ключовете й на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.

УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече.

Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо й поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят й говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най- примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата.

Под навеса на полянката разговаряли Учителят и брат Д-ски. Откъм гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която смущавала приказката им. Учителят попитал брата: „Искаш ли да я накарам да спре?" Братът отговорил: „Щом желаете - да." Учителят станал, пристъпил няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула. Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът й много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени уста срещу тях. Но Учителят вървял спокойно и като стигали на метър от него, кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад.

Друга сестра ми разказва веднъж на чаша чай, че един ден тръгнали с Братството и Учителя към Витоша. Когато излезли от Изгрева, времето било дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило: Един брат носел цигулка и като пристигнали, Учителят я взел и засвирил някаква особена мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били особени. Учителят и обяснил, че това е мелодия от четвърт тонове, непозната за съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала, облаците се вдигнали, постепенно небето се прояснило и през целия ден било слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли на Изгрева, приятелите ги посрещнали с думите: „Поне се настудувахте днеска." Но научили, че горе са имали хубаво слънчево време, след като Учителят изсвирил мелодия от четвърт тонове.

Една година Учителят извикал няколко млади приятели да отидат в Търново седмица преди събора, за да препокрият покрива на вилата, дето се събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал страшен черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покривът бил разкрит и всичко щяло да се залее. Учителят отишъл при братята и ги попитал още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те направили сметка, че ще свършат за около два часа. Учителят излязъл до портата, казал някакви думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето какво станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил тази част от града и поел в друга посока. Учителят се върнал при братята и им казал, че дъждът се отлага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал страшен пороен дъжд. Когато от небето се излели първите потоци вода, братята тъкмо слизали от покрива и се измокрили до кости.

В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът копаел в градината си, а Учителят стоял до него и разговаряли. Отдалече приближили тежки дъждовни облаци и се надвесили над тях. Протестантът подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри. "Но той го успокоил: „ Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще дойде близо, но няма да ни засегне." Дъждът приближавал като стена срещу тях, но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв вятър. Станало точно както казал Учителят.

През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителят изнесе беседата „За съдба дойдох", в която разкри: „И за София се готвеше страшно земетресение, но засега го отменихме. Съдействахме земетресението в Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят." Ако беше през нощта, както беше предвидено, катастрофата щеше да е още по-голяма." Брат Стефан Тошев се връща към времето на друго едно земетресение: „Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах с Учителя, който беше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го придружавахме и след като Учителят разгледа пораженията в Горна Оряховица и Лясковец се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една масичка. По време на разговора видяхме, че от запад се задава страшна буря. Учителят скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу връхлитащия вятър, направи определени движения, после се върна при нас и каза: „Какво чудо щеше да стане с Търново, ако не бях тука!" След това научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50-годишни дървета. След земетръса резултатът от тази буря беше ужасен, но ако Учителят не беше я отклонил, можеше да унищожи Търново."