Jump to content

Recommended Posts

ЧУДОТВОРСТВО

Много неща има, които могат да се кажат на хората, но все таки е опасно. Колкото и да е опасно, те трябва да знаят, че не е само сегашното тяло, с което могат да се движат. Човек има друго едно тяло, с което вечер може да излиза от физическото си тяло и да се разхожда из пространството. Това всеки е проверил. Колко пъти вие сте сънували, че излизате вечер някъде и хвърчите. Гледате, тялото ви лежи на леглото, а вие с друго някакво тяло хвърчите из пространството. С кои очи виждате, че тялото ви лежи на леглото, а същевременно хвърчите някъде из въздуха? С кое тяло хвърчите? Ние чувстваме тия работи с духовното си тяло. Когато казвам, че някои работи не могат да станат лесно, имам предвид физическото тяло на човека. Значи, с физическото тяло на човека работите не могат да станат лесно, но с духовното тяло лесно стават. С духовното тяло много работи, които минават за невъзможни, стават моментално. Невъзможните работи стават с духовното тяло, което е устойчиво.

УЧИТЕЛЯТ

Един човек заминал за Америка, като оставил в България жена си и детето си. Там той се оженил за друга и не искал да се върне в родината. Жена му в България писала, молела то да се прибере, но той не се обаждал. Тя чула за Учителя и отишла при него да го. пита какво да прави. Той я изслушал и казал: „Не се безпокой, мъжът ти ще се върне." От този ден при българина в Америка започнал да се явява един стар човек с брада, с дълга коса, хубаво облечен и настойчиво го убеждавал: „Жена ти и детето ти в България те чакат, ти трябва да се върнеш в България!" Мъжът отначало упорствал, но човекът всеки ден отивал при него и му повтарял все същото с още по-голяма настойчивост. Най-после човекът решил да си дойде. Купил си билет за парахода и като се качил на палубата, срещнал там възрастния, който го карал да се върне в страната си. И по пътя продължавал да му напомня, че жена му и детето му в родината го чакат. Когато преминали българската граница, възрастният човек се изгубил някъде и мъжът не го видял повече. Като си отишъл у дома, разказал всичко това на жена си. По описанието тя се сетила, че старият трябва да е бил Учителят. Един неделен ден казала на мъжа си да се разходят в боровата гора край София. Тя лека-полека го довела до Изгрева. Влезли в двора пред салона и видели Учителя. Мъжът възкликнал: „Ето, този човек беше, който ме накара да си дойда." Тя го запознала с Учителя, а мъжът попитал: „Не бяхте ли Вие в Америка сега, скоро, и не бяхте ли Вие, който ме заставихте да си дойда?" Учителят спокойно му отговорил: „Аз отдавна бях в Америка. От дълги години не съм напускал София." На връщане от Изгрева жена му пояснила, че великите посветени имат способността едновременно да бъдат на различни места по Земята и даже извън нея.

Когато веднъж Учителят бил с Братството на летуване в Рила, приятелите ни преживели следното: както винаги на планината, вечерно време палели големи огньове, около тях се пеели песни, а понякога Учителят говорел. Учителят седял между двама братя, греел се на-огъня и слушал песните. Изведнъж той наклонил главата си към един от тях, сякаш заспал. Всички забелязали това и стояли учудени. Един брат се сетил да види колко е часът - било към 10 вечерта. След три минути Учителят изправил главата си и наоколо облекчено въздъхнали, че не се е случило нищо лошо с него. Запели отново, Учителят продължил да разговаря, сякаш нищо не е било. Никой не посмял да попита за случилото се, но и никой не могъл да си го обясни. На другия ден към десет и половина преди обяд пристигнала група от 16 братя и сестри, които тръгнали предната вечер от град Дупница. Някой им показал нов, по-кратък път към езерата, но като вървели по него се стъмнило, те се объркали и изгубили посоката. След като се лутали в безизходица, най-после един брат предложил да спрат и да се помолят на Учителя, за да им помогне по някакъв начин да излязат от това положение. Всички се съгласили, спрели и започнали заедно да четат молитва, като отправяли силно мисълта си към Учителя да им помогне. Веднага след молитвата съзрели, че сред мрака блясва светлина и ясно видели Учителя, който с пръст им посочил къде трябва да вървят. Те поели натам и намерили пътя, по които стигнали до лагера. Още когато блеснала светлината, някой погледнал часовника и запомнил, че е 10 часа. Било точно времето, когато Учителят заспал край огъня на бивака.

Един брат, машинист, заспал докато карал влака. Изведнъж се събудил от рева на локомотивната свирка и видял, че Учителят натиска нейния лост, а композицията наближава следващата гара. Отворил уста да го заговори, но Учителят изчезнал.

В първите години от живота на Братството в София имало един спиритист, който много се занимавал с викане на духове, а същевременно бил във връзка и с Учителя. Един ден той му изпратил бележка по някой брат да му се обади. Спиритистът отишъл при Учителя, когато той държал беседа. Човекът пристигнал пред салона, но видял, че на вратата стоят много хора, изправил се и зачакал. След малко отвътре излязъл един брат и му предал, че Учителят го вика. Щом влязъл, Учителят строго го сгълчал: „Ти докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм? Духовете си имат друга работа, трябва да ги оставиш на мира!" Човекът останал изненадан и почнал да се оправдава, а после обещал, че ще престане и няма повече да прави сеанси. Но нали бил свикнал, не можал да удържи обещанието си и продължил сеансите с движение на молив върху букви. Една вечер след спиритическия сеанс заспал. В съня си видял, че при него, идва Учителят и му казва строго: „Ти нали обеща да не правиш повече сеанси, защо не удържа обещанието си?" Взел му молива от ръката и го счупил, след което си излязъл. От това мъжът се стреснал, събудил се, спомнил си съня, погледнал и видял, че моливът действително е счупен. Разбрал, че Учителят дошъл по време на съня му, материализирал се и е счупил молива, като направил строга забележка. От. този момент човекът престанал да прави сеанси.

Цигуларят Петър Камбуров ми разправи: „През 1921-1922 г., когато бях в Търново на колибата, Учителят ме поучи: „Имотът, който имате в Стара Загора, да си стои, не го продавайте!" Но като останах сам през зимата на 1923 г., ме налегна носталгия, все си мислех за бъдещата комуна и си казах: Каква ще е тая комуна без пари? Реших да пиша на тате да продаде всичкия имот в Стара Загора - лозето, една нива, къщата и двора - и с тези пари да започнем комуната. Ще купим коне, каруци, инструменти и земя. Седнах на масата да пиша писмо на тате. Бях написал само обръщението и преди да почна първата дума, писецът се обърна в ръката ми, като че някой го грабна, вдигна се във въздуха и силно се заби в масата. Аз го извадих и реших да продължа. Но за втори път някаква сила го измъкна от ръката ми, завъртя го във въздуха и отново го забоде в масата. Случи се още веднъж и чак на четвъртия път аз успях да напиша писмото. През пролетта тате продаде всичко, аз отидох и взех парите -100 000 лева. Купих имот, коне, каруца и започнах работа. Но през 1925 г, комуната се разпадна. Учителят сам я разтури. Нас ни изпрати в Казанлък, а другите се пръснаха на различни места. Чак тогава разбрах грешката си и се сетих за предупреждението с перото.

Една вечер Учителят гостувал на брат в София и останал там до дванайсет часа през нощта. По това време имаше полицейски час, след който никой не можеше свободно да се движи из улиците. Братът, който бил военен, предложил на Учителя да го изпрати до дома му, за да не му се случи някаква неприятност. Но Учителят отвърнал, няма нужда да го изпращат и си тръгнал сам. Като излязъл на улицата, при Учителя отнякъде дошло едно полицейско куче, завъртяло се около него, като край познат, и тръгнало пред краката му. По пътя кучето обикаляло всеки пост и продължавало с Учителя. Той не се спирал при постовете, а и никой не го питал какъв е, защото мислели, че щом е с полицейско куче, сигурно е някой от началниците, които проверяват. Само му отдавали чест и той отминавал. Като стигнал до „Опълченска" 66 Учителят влязъл в двора си, а кучето изчезнало в нощта. Когато с братя обсъждахме този случай, виждахме две възможности - случайност това не може да бъде. Първата вероятност е Учителят да е извикал с мисълта си кучето да дойде и да го придружава. А втората - кучето просто да е една мисъл-форма, която Учителят е материализирал, за да бъде видяна от полицаите. Чували бяхме за такъв случай с Леонардо да Винчи, който се е разхождал по улиците на Рим с един лъв. Лъвът е бил материализирана негова мисъл-форма.

От спомените на една сестра: „Учителят беше дошъл в Търново да гостува на г-жа Казакова, моя бивша учителка от гимназията. Тя покани мен и съпруга ми, семейство майор Недялкови, семейство д-р Лечеви, семейство Дойнови и някои госпожици да присъстваме на спиритичен сеанс, който господата Бъчваров и Голов ще проведат в нейния дом в присъствието на Учителя. Насядахме всички около една маса в кръг, заловени за ръце и очаквахме да се появи материализиран някой дух. Учителят стоеше настрана. После дойде и той, хвана се между мене и госпожица Милка Досева, но след минута ни пусна, като каза тихо, почти на себе си: „Нищо няма да стане." Ние продължихме. Другарката на д-р Лечев се прояви като медиум и ръката j започна да се удря върху масата. Свали всички предмети от нея и започна да пише на един лист: „Баща ти, баща ти!" Ръката j продължи да удря, без да може да я спре някой- Тогава Учителят приближи и каза строго: „По-тихо, по-тихо, защото ще заповядам горе да те арестуват!" Ръката спря веднага. Така и не разбрахме това и се чудехме кого ще арестуват, като никого не видяхме." Своите преживелици разказва брат Николай Гръблев: „През 1922-1923 г. като граничен офицер служех в Делиормана. През зимата бях за нещо в София и разправях на Учителя, че Дунавът е замръзнал, защото времето е страшно люто, и от Румъния и Карпатите в България преминават много вълци, едри като магарета. Тогава Учителят ми предложи: „ Ето една възможност да провериш и изпробваш смелостта си. Ще излезеш нощно време в 12 часа без никакво оръжие и ще отидеш там, където знаеш, че има вълци. По такъв начин ще опиташ храбростта и вярата си." Отговорих: „Учителю, има толкова много вълци, че непременно ще ме изядат!" Той ми отвърна кротко: „Няма да те изядат. Щом аз те пращам, няма да те изядат, стига да си достатъчно смел, да не се уплашиш, ще минеш сред вълците и нищо няма да ти направят." Аз се примирих: „Приемам задачата, която ми дадохте, Учителю." Но само като си помислех за нейното изпълнение, сърцето ми почваше лудо да бие. Ето какво се случи после в Делиормана. През една бурна зимна нощ бях при началника ми, който се намираше през няколко села от моя пункт. Реших да се прибера през нощта, за да изпълня задачата на Учителя. Началникът и жена му ме убеждаваха да остана да спя у тях, защото рискувам да ме разкъсат вълците, но аз упорито настоявах на своето, качих се на коня да поема в тъмнината. Началникът ми хвана юздата, за да ме спре и убеди да се върна. Но в един миг, когато той отпусна юздата, аз сритах коня и се понесох по пътя. Около 12 часа през нощта край мен беснееше страшна буря и виелица, а аз наближавах едно междинно село към моя пункт. Знаех, че около него има много вълци. Снежните вихри бяха толкова силни, че вместо за час, бях изминал пътя дотам за няколко часа. Край селото отдалече забелязах глутница от 10-15 вълка, която идваше право срещу мене. Още преди да тръгна, си бях направил дълга молитва, бях изрекъл всички окултни формули, които знаех, и оттогава всякакъв страх беше изчезнал от сърцето ми. Когато видях тичащите насреща ми вълци, не се уплаших, но конят изцвили и се дръпна назад. Аз го пришпорих да върви напред. В този момент вълците ни наближиха и се нахвърлиха върху коня и мене. Но за почуда, сякаш нещо беше затворило устата им и те само мушкаха с муцуните си коня по корема и по врата. Скочиха и върху мене, но нищо не можаха да ми направят. Конят побягна в галоп и глутницата изостана зад нас. Влязох в селото и там вече се поколебах дали да продължа пътя си по-нататък или да остана да пренощувам в стаята на кметското наместничество. Дръпнах юздите на коня да го отправя към общината, но той упорито извиваше глава към пътя за моя пункт. Тогава го оставих, като си помислих: „Ти си по-умен, ти ме води по-нататък! " Конят пое пътя към моя пункт и на разсъмване се озовахме в селото живи и здрави. После научих, че през същата нощ по този път се движил на кон един войник със сабя и пушка. Нападнали го вълци и въпреки съпротивата му, го разкъсали. След седмица една нощ трябваше да отида от моя пункт до границата, за да проверя постовете. На излизане от селото, войниците се загрижиха: „Господин капитан, не отивайте, защото около нас има много вълци и ще ви разкъсат." Но аз им заповядах: „Приберете се в поста и не мислете за мене! "Тръгнах пеш през снега. Не бях изминал и стотина крачки и насреща ми се зададе вълча глутница. В този момент изпитах чувството, че се срещам с близки приятели и сякаш ми се искаше да се хвърля и да ги разцелувам. Минах невредим през глутницата, без да се обърне дори един вълк да ме погледне. Стигнах благополучно до границата. Имах и други подобни срещи с вълци, но тези са достатъчни, за да покажат как работи Божественото чрез Учителя.

Учителят предложил една нива на Братството да се засее с жито. За тази цел той поканил брат от провинцията да я изоре и да посее. Братът дошъл и Учителят му заръчал: „Ето ти един чувал с жито, изори нивата и я посей." Братът изорал и започнал да сее, но по едно време видял, че житото се привършва, била останала още само половин крина, а имало доста незасято място. Учителят седял в средата на нивата и съсредоточено гледал на изток. Братът отишъл при него и му казал, че житото свършва и няма да стигне. Учителят сякаш не го чул и продължавал да стои така концентрирано. Братът повторил казаното, но Учителят не му обърнал внимание. На брата му станало неловко повече да настоява и си помислил: „Ще сея докъдето стигне." Продължил, но за голямо негово учудване житото в крината не намалявало и не се свършвало. Стигнало му за цялата нива. Той бил опитен земеделец и само като погледнел житото, знаел за колко земя ще стигне то. Невъзможно било при този случай да се излъже. Братът бил убеден, че в състояние на концентрация Учителят е умножил количеството на житото.

Една сестра често преживяваше случилото се с нея: „Баща ми беше в Турция, в Мала Азия, в една болница. Учителят знаеше, че е тежко болен. Една вечер дойде брат и ми предаде: „Учителят те вика." Веднага изтичах при него и още от вратата попитах: „Учителю, да не е станало нещо с баща ми?" „Ще провериш" - ми отвърна той спокойно. Аз отново: „Учителю, кажете ми какво е станало с баща ми, да няма писмо?" Той повтори: „Ще провериш." И както седях срещу него на стола, видях над Учителя едно болнично легло и на него баща ми, който леко обърна главата си към мене, погледна ме и като че се поусмихна. Аз извиках: „Жив е, жив е! "„ Кой е жив?" - ме попита Учителят. „Баща ми е жив!" Учителят ме погледна: „Казах ти - ще провериш." Баща ми оздравя и живя дълги години след това.

Брат Н.Д. се връщал на Изгрева от града, минал през двора и се отбил в големия салон. Отнякъде се появил Учителят, весел и тържествен, приближил към него и с вдигнат пръст, в знак на внимание, му казал: „Ти знаеш ли, че днес е най-великият ден?!" После Учителят се обърнал и излязъл. Учуден, братът започнал да мисли в какво може да бъде величието на този ден. Питал се какво ли е станало в света, дали не е подписан мир или нещо друго се е случило? Било на 16 април 1942 година. Отишъл да търси вестници, но в тях нищо не открил. Дълго време след това, може би след 15 години, му попаднала една книга за атомната енергия. Като я чел, направило му впечатление, че на 16 април 1942 г. някакъв американски професор, който работел върху откриването на атомната енергия, получил първата верижна реакция, с което се доказвало, че може да се използва енергията на атома. Тогава братът си припомнил онзи случай и си казал: „Ето защо Учителят тогава ми рече, че днес е най-великият ден!" С група братя и сестри Учителят бил на гости у една сестра на Изгрева. Както разговаряли и си пиел чая из един път Учителят, без да пуска чашата от ръката си, затворил очи за минута-две, сякаш заспал. След като ги отворил, рекъл: „Показах пътя на един заблуден кораб в океана."

В Казанлък Учителят бил на гости у д-р Дуков. Домакинът предложил да отидат с файтон от града до Рилския манастир. Учителят се съгласил. Пътували дълго, но спокойно. Когато наближили манастира, на някакво много опасно място конете изведнъж спрели и се надигнали на задните си крака. Направили го няколко пъти и не искали да тръгнат. Доктор Дуков и жена му се изплашили, слезли от файтона и избягали настрани. Учителят обаче останал на седалката. Всички му викали да бяга, но той не слязъл. След малко конете се успокоили, пътниците се качили на файтона, потеглили и започнали да разпитват Учителя какво се е случило. Той им обяснил: „Свети Иван Рилски дойде да ме посрещне и конете като го видяха от радост започнаха да скачат."

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...