Jump to content

Детската природа


Recommended Posts

Детската природа

Изучаването на детската природа е един от най-важните въпроси в педагогиката. Нашето познание за детската природа ще определи отношенията ни към детето и целта на самото образование.

Предварително ще приведа няколко примера, които ще хвърлят светлина върху въпроса за детската природа. Ще приведа един пример от незабравимия български педагог Виолино Примо*: (*Цонко Попов, „В зората на освобождението”, стр. 19-20 ) „Една учителка веднъж излязла от своето отделение с тия думи: Ще ме умори този провалник. От нищо не взема - нито от бой, нито от глад. На другата година по една случайност Димо попаднал в отделението на Виолино Примо. Димо бил суров, див, крайно подозрителен и твърде слаб ученик. Когато се сбият някои, кой ги е сбивал? -Димо. Когато някой избяга от училището - също. Къпят се в реката. Кой е главният инициатор? – Димо. Когато на някой ученик пукнат главата, кой е направил това? – Димо.

Веднъж Димо дошъл оцапан с кръв, окъсан, с настръхнала коса. Той бил направил една голяма пакост, но учителят му простил с няколко думи. Учителят сполучил да спечели сърцето му. В лицето на учителя си Димо вече виждал човек, който справедливо го награждава. Това вечно обидено и унижавано дете се е възрадвало в себе си. Учителят се стараел да прикрива и за напред престъпленията му. Той постъпвал обикновено така, че самият Димо и другарите му почнали да гледат на сторените постъпки като нещо странно, нежелано, чудно. За да подкрепи на дело думите си, учителят го оставял да пази в негово отсъствие скъпи неща. Поверил му значителни парични суми. Димо никога не злоупотребявал. Той бил винаги точен. Постепенно станал най-добрият ученик и децата за всичко се отнасяли до него.”

Учителят А П. разказва нещо аналогично из своята педагогична практика: „В моето отделение имаше един ученик Стоянчо, много упорит, своенравен, буен и слаб по успех. Когато някой го докачаше, той го набиваше. Когато искаха обяснение от него за простъпките му, мълчеше. Винаги закъсняваше в училище. Веднъж в часа по бълг арски език зададох един въпрос, на който никой не отговори. Тогава казах: „Уверен съм, че Стоян знае и ще ни каже”. И наистина, Стоян стана и каза. Моето доверие към него отвори сърцето му. Аз опитвах този метод и занапред. Проявявах към него доверие и внимание. Например, натоварих го да се грижи за реда, дисциплината и хигиената в класа, да съветва съучениците си, когато искат да извършат някоя простъпка. Оттогава у Стоянчо стана голям нравствен преврат. Дигна се и успехът му, стана силен ученик.”

Нека приведа друг пример, даден от Петерсен*. Той привежда един красив пример из педагогическата практика на Ян Лигтхарт. Последният работил в народно училище на един беден квартал в Хага. Бил човек на сърцето, разбирал детската природа. Веднъж под прозорците на неговото училище се събрали улични момчета и коментирали по свой начин, какво ставало в училището. Лигтхарт не взел тояга, а отворил прозореца и дал на всяко дете по един портокал. Всяко дете го приело, като се червяло и смущавало. Веднъж две големи улични момичета, 15 – 16 - годишни, се опитали да пречат, когато учителят преподавал пеене, като крещели, правили разни гримаси и хлопали по прозорците. Учителят повикал на помощ Лигтхарт. Последният поканил и двете да влязат в класната стая, и тук децата им изпели най-хубавите песни, които знаели. След десетина минути двете момичета, хванати за ръка, си излезли най-почтено и благодарили най-учтиво. Те били спечелени с този метод. Една банда от 7 - 9 - годишни деца пречела на учениците в училището на Лигтхарт всеки ден, когато напущали училището. Лигтхарт пуснал немирниците в двора и в градината на училището, но те тичали навсякъде, тъпкали пътеките и лехите, ревяли и лудували. Той бил безсилен, а това се повтаряло всеки ден. Веднъж в борба с бандата той се принудил да затвори вратата пред носа им и отчаян седнал на една скамейка в градината. Не е ли погрешен тук неговия метод? Не, по-силната личност трябва да победи и ще победи. Може би не са били подбрани добре външните средства, а не че са погрешни принципите. На следния ден той пуснал бандата да влезе. Поканил ги с истинска любезност и приятелство. Те му казали: - „Как? Смеем ли?”- „Ама, разбира се.”- „Ами тези?” - И те посочили две 12-годишни улични деца. – „Разбира се, и те могат да влязат. Радвам се много, че искате да разгледате всичко. Днес трябва да видите и училищните стаи. Аз ще ви покажа шкафовете и картините.” Макар че били още доста възбудени, те станали мирни, и даже двама от тях снели шапките си, когато влезли в училището. Лигтхарт ги развел из цялото училище и на разбран език им дал разяснения върху своята метода, като използвал учебни помагала, модели, картини, детските ръкоделия и училищ­ната градина; никаква неприлична и излишна дума не попречила на работата му. Той спечелил един кръг от малки приятели, които дълго още го посещавали. „Децата инстинктивно усещат”, казва Петерсен, „дали чувствата към тях са истински. От чистотата и откровеността на нашите схващания към децата зависи силата ни над тях.”

Ще приведа един разказ из романа „Идиот” от Достоевски. Този велик познавач на потайните глъбини на човешката душа, чрез своята интуиция имал вярно разбиране на педагогическите проблеми. Той е схванал, че в детската природа има нещо възвишено. В него­вите произведения има много места, важни за педагогиката. Ето накратко този разказ:

Княз Мишкин, главното лице в романа „Идиот”, се лекува в едно швейцарско село. Там прекарва четири години. Той обича децата и постоянно дружи с тях. Родителите се сърдят, че децата не могат да минат без него. Учителят Тибо става негов неприятел, защото децата не го разбират, а княза разбират много добре. Князът се чуди, как възрастните, даже и родителите, съвсем не разбират децата. В селото живее бедна бабичка с дъщеря си Мария, 20-годишна, слаба, мършава. Мария отдавна е болна от туберкулоза, но пак ходи по къщите да работи: пере, мете, гледа добитъка. Децата са много жестоки към нея. Старите мъже и жени я обвиняват в разврат. Децата я подиграват. Цялото село подиграва Мария. Не й дават вече работа. Само понякога пияни й хвърлят по някоя пара. Тя почва да повръща кръв. Князът я намира, дава и няколко лева и й казва, че му е жал за нея. Децата виждат това и почват да викат, а Мария се спуща да бяга. Князът започва да говори с децата всеки ден по малко. Той им разказва, колко е нещастна Мария. Сега те престават да я нападат и почват да я жалят. Ласкаво я поздравяват, когато я срещат. Мария отначало много се учудва. Веднъж две момиченца и донасят ядене и след това отиват при княза и му казват, че Мария се разплакала, и че сега много я обичат. Скоро всички деца почват да я обичат и заедно с това обикват и княза. Често отиват при него и го молят да им разправя.

Цялото село узнава, че децата обичат Мария и се изплашват. Селяните забраняват на децата да ходят при нея, но те скришно отиват и й носят подаръци, а понякога просто отиват да я поздра­вят, да й кажат, че я обичат, и след това се затичват назад. Мария едва не се побърква от такова голямо щастие. Това даже и на сън не й било идвало. Срамува се и се радва.Децата й казват, че я обичат и винаги ще я обичат. След това отиват при княза и всичко му разказват. Носят й чорапи, долни дрехи и някои храни. Когато князът ги пита, те мълчат и радостно се смеят. Мария от ден на ден става по-болна и най-сетне ляга. Децата често я посещават и й носят храна. Понякога, като бързат само отиват до прозореца и й извикват: „Ние ви обичаме Мария”, и след това се връщат. Тя скоро умира. Децата плачат при погребението. От тогава гробът на Мария постоянно се почита от децата. Те посаждат трендафили и други цветя на гроба й. Трогателна е раздялата на княза с децата при напущане на селото.

Ето друг пример из „Братя Карамазови”: Между едни деца съществува голяма вражда. Альоша ги заварва, когато се бият с камъни по улицата. Той влиза във връзка с тях и става техен интимен другар. Чрез огъня на своята любов той превръща техните енергии. Децата съвсем се преобразяват. Илюша, против когото най-много била насочена омразата им, станал любимец на всички.

Един аналогичен пример привежда и Георги Иванов в статията си: „Моето свободно възпитание” - разказ за ученика Костадин.

Поучителни са в това отношение „Записки от Мъртвия Дом” от Достоевски. Той прекарва четири години в сибирски затвор, поради революционна дейност. Там е заобиколен с крадци и убийци. Оня, който бил прекарал един Живот сред висшите интелигентни кръгове в столицата, сега се озовава на другия полюс на живота. Отначало той вижда в лицето на тия крадци и убийци закоравяли престъпници, развалени до мозъка на костите си и непоправими. Той, като добър психолог, изучава тяхния характер. Колкото повече ги изучава, толкова повече вижда, че това са хора като него, в които доброто, възвишеното не е изгаснало, но само е заглъхнало временно. Той описва трогателни моменти, когато един закоравял разбойник се трогва от невинността, от доброто - трогва се до сълзи. Например, когато един разбойник погалва едно дете или когато донасят в затвора ранен орел. Значи, във всяка човешка душа, и в най-ниско падналия човек има една божествена струна, която в някои случаи може да затрепти.

Горните примери можем да увеличим, колкото си искаме. А и всеки учител може да приведе много подобни примери из своята практика. Ученици, наглед похабени, развалени, непоправими по поведение и успех, се преобразяват, ако се отнесем към тях с доверие и любов, ако открием у тях таланти и ги насърчим да проявят творчество в областта на своя талант. Такъв пример привежда Йорд ан Стоянов*. Един негов ученик Николай идва без желание в училище и всичко му омръзва. Стоянов открива в него случайно един талант, насърчава го в тая област. Николайчо се почувства поласкан и се заема да оправдае оказаното му доверие. Погледът му, който бил по-рано блуждаещ сега става сериозен. Променя се и цялото му държание и учение. За него е вече голям срам да се яви неподготвен по който и да е предмет.

Пита се, откъде взеха тези деца тия възвишени сили, които проявиха при своето възраждане? Защо в горните примери тия наглед непоправими, улични похабени деца се преобразяват, когато любовта и доверието на околните ги докосне? Това произтича от факта, че те притежават в глъбините си едно непохабено свещено естество. Тия възвишени сили са били дълбоко заровени в тях. Те са били затрупани с придобити и наследени отрицателни навици, склонности и пр. И е било потребно да се постъпи към тях с любов, за да се разкрие красивия им вътрешен свят. Значи, неспособността, развалата, грубостта, престъпността, леността и пр. у детето са само външна опаковка; но подходящи педагогически средства могат да пробудят възвишеното, доброто, чистото и непоквареното, което живее в глъбините на детската природа.

Горните примери показват, че наистина в човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.

Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.

Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.

В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.

Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.

Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”

Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”

Едвин Бьоме казва: „Човек по природа е божествен. Божественото действа при душевното развитие като духовна сила. И както дървото развива листа и цветове под влиянието на слънчевата светлина, така и човешката душа се развива под влиянието на тая Божествена сила вътре в нея. Тя е постоянно огряна от тая Божествена сила, за да се осъществи мировият Божествен план.”

Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.

Всички велики мъдреци, философи и поети с интуиция са говорили за възвишеното, което живее в човека и което може да бъде събудено. Това е основната идея на множество дълбоки литературни произведения. Ето Метерлинк, пророкът на новото време, с ясновидски чар рисува мистичните глъбини на душата. Той говори за „погребания храм” в човешката душа, който трябва да се разкрие с всичката си красота. „Погребаният храм” - това е самият човек, защото у него има нещо ценно, което е погребано в гъстата материя, но което трябва да се прояви и ще се прояви. Метерлинк говори за „слепите”, които хранят надежда в едничкото дете, което вижда. Той говори за седемте принцеси, за които е дошло време да бъдат освободени. Говори за „Синята птица”. Героите на драмата „Синята птица” са две деца, които тръгват да търсят синята птица. Те минават през много места, излагат се на множество приключения и изпитания, но най-сетне се връщат без резултат. Обаче, на връщане какво да видят у дома си? Птицата, която била в клетката в тяхната стая, била търсената синя птица, а те не са знаели това! Зарадвани, те я изваждат из клетката, но след малко тя отлита от ръцете им. Синята птица, това е Божественото, което работи в човека. Защо тя отлита? В началото на човешкото пробуждане има само моменти на проблясък на възвишеното, което озарява обикновеното съзнание, докато най-после то стане постоянно състояние на човека.

Това е „синьото цвете” на Новалис в романа му „Хенрих фон Офтердинген”. Хенрих, героят на романа, сънува, че се намира във величествени планини, и на една стръмна скала вижда чудно красиво синьо цвете. Събужда се. Сънят е толкова реален, че той тръгва за да намери синьото цвете.

За Божественото в човека загатва и Хауптман в драмата „Потъналата камбана”, където Хенрих иска да издигне камбаната из дълбочините на водите. Това е кулата, до която иска да се изкачи Солнес в драмата „Строител Солнес” от Ибсен. Това са високите планински върхове, към които се стреми, към които тръгва Рубек в драмата „Когато ние мъртвите се пробудим” от Ибсен. Тези Ибсенови драми са две от най-мистичните му произведения. Възвишеното в човека е символизирано в Елена и Ефорион във „Фауст” от Гьоте. Проявата на Божественото виждаме и у Разколников, у Соня, даже и у Свидригайлов към края на живота му, когато вижда пустотата на досегашния си живот - романа „Престъпление и наказание” от Достоевски. Свидригайлов е морално покварен, живее само за себе си, живее живот развратен и безидеен. Обаче, в един момент на своя живот той чувства, че е неудовлетворен, не го задоволява това, което вижда около себе си, макар и във външно, материално отношение да е обезпечен и може да се отдава на всички светски удоволствия.Това възвишеното виждаме проявено у Неклюдов и Катюша в романа „Възкресение” от Толстой, после у самия Толстой, у Гогол във втория период на неговия живот, след душевната криза и вътрешното му просветление. Това възвишеното, Божественото не го ли виждаме проявено в живота на хиляди хора около нас? Всеки ден не усеща ли човек неговия шепот повече или по-малко, по-слабо или по-силно? Соловьов казва: „Нашето съзнание, нашият дух е по-дълбок, отколкото обикновените ни преживявания. Човек е повече от това, което се вижда и проявява външно. Човек е Божественото.” Същата мисъл е изказана и от Шилер.

Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.

Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.

Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”

В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Даже и в „Съкровището на смирените” от Метерлинк има специална глава „Пробуждане на душата”. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.

Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.

Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето.

Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа. Кои са тия методи, това ще видим по-нататък.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...