Jump to content

Създаването на новия тип човек - човекът на дейната любов – мисия на днешното училище


Recommended Posts

Създаването на новия тип човек - човекът на дейната любов – мисия на днешното училище

„И най-малките деца трябва да знаят законите и методите на любовта. Трябва да знаят, по кой начин Божествената любов се превръща в служене, милосърдие, вяра, надежда, радост, смирение, знание и пр.”

„Човек, който постоянно копнее за любовта и обичта, има бъдеще.”

„Новото в света седи в следното: Служене на любовта!”

Учителят

По-горе разгледахме любовта като образователен фактор - като най-благоприятна среда за всяко обучение и възпитание. Но този въпрос има и друга, по-дълбока страна. Любовта не е важна само като образователна среда. Мисията на днешното училище е да създаде новия тип човек - човекът на любовта. Тази мисия произтича от следното:

1. Тя е в хармония с детската природа.

Образованието трябва да се стреми към пълна проява на човека, на истинската човешка природа. А видяхме в главата „Закони и методи на любовта”, че той именно чрез любовта я проявява.

2. Любовта внася изобилен живот в човека.

Лъчите на любовта внасят подем и разцвет на ума, чувствата и волята, събуждат добродетелите, дарбите и талантите. Когато детето е потопено в една любовна атмосфера, всички негови наследени отрицателни черти, склонности, навици, и пр. се претопяват, преобразяват и пречистват. Умът, сърцето и волята вземат възходящо направление. С други думи, когато училището постигне своята мисия - да създаде човека на любовта - с това то вече е осигурило благоприятното разрешение на всички други свои задачи.

3. Тази мисия на днешното училище произтича от характера и нуждите на днешната епоха:

В ранните епохи на човешката история съзнанието на човека е било съвсем различно от сегашното. Самосъзнанието е било още слабо развито. Вместо него човек е имал групово или племенно съзнание. Тогава човек се е чувствал едно с другите членове на племето. От тогава почва постепенното развитие на ума. Паралелно с това личността става все по-самостоятелна, и чувството на единство с другите се замества с все по-ясно съзнание на своето отделно аз - приближаваме към епохата на индивидуализма. Този процес постепенно се е усилвали в 19 век е бил най-ярко изразен. Епохата на индивидуализма се придружава с по-голям стремеж към свобода. Тогава се явяват Ницше, Ибсен, Бранд, Солнест и пр. Тогава се явяват и защитниците на идеята за свободата: Бакунин, Кропоткин, Прудон и пр.

Днес разединението между хората е най-силно. Сега те са най-далеч един от друг. Това разединение ражда пустота. Последната говори, че липсва нещо. Изгубено е съзнанието за великата истина на всеединството. Днешният живот е в разрез с тая истина. Това е една от причините за песимизма в Европа през 19 век.

Има много причини за песимизма, но най-характерни за днешната епоха са: пустотата на материалистичния мироглед, отделността, самотността на човешката душа. Песимизмът расте заедно с намаляването на любовта и с растежа на егоизма, студенината на хората, с усилването на индивидуализма. Ето извадки из разказа „Самотата” от Ги дьо Мопасан:

„От всички тайни на човешкия живот има една, която аз постигнах: най-големите мъки на нашето съществуване произтичат от това, че ние вечно сме сами и всички наши усилия, всичките ни постижения са насочени към това; да избягаме от това уединение. Ето и те, тези влюбени двойки на пейките под откритото небе се стараят подобно на нас, подобно на всички твари, макар и за момент, да прекъснат своята самотност. Но те си остават самотни. Един чувства това по-силно, а друг по-слабо. От известно време преживявам голяма мъка: аз постигнах, аз съзнах тая самота, в която живея. И аз зная, че не мога да я прекрача, разбираш ли? Без да се гледа на всички наши опити, на всички наши старания, без да се гледа на всички пориви на сърцето, на устните, на поздравите и на обятията, ние винаги си оставаме самотни. Ние сме по-отдалечени един от друг, отколкото тия звезди. Главното, повече сме изолирани, тъй като мисълта е неизповедима. Ние взаимно се любим, простираме един към друг ръце, и при все това, не можем да достигнем до пълно сливане. Мъчителната потребност на съюз ни гложди, но всички наши усилия остават безплодни. Всички излияния - безполезни, обятията - безсилни, ласките - напразни.”

Това се вижда и от статията на И. Горбунов - Посадов „Единното вечно”[1]:

„Понякога в нощната тъмнина, когато животинското и краските в света са като мъртви, душата се събужда в нас с вик на неизразимо страдание. Всичката мъгла, която я обвиваше, изведнъж се разпръсква пред нея и човек забелязва вече блещукането на вечната светлина, на вечната любов, из които е излязъл. И сълзи на неизказано щастие се търкулват по лицето му, както в детските години. Очите му се разкриват отново за живота на целия свят, за всички, и с тези очи на любовта той вижда сега отново през тъмнината на нощта всички закрити досега за него души. Той ги вижда такива, какъвто е той, откъснати един от друг, безкрайно самотни, с безпределна тъга в мрака на нощта. Той вижда задавяните бури, сърца, от които капе скръб, неизказаното страдание на самотата, на вечното разединение. Да падне на колене пред тях, да хване да им целуне братската ръка, да погледне с любящ поглед в очите на братята и да им каже: „Мили, родни мили, ето ние сме все едно. Ние сме нейни деца, на вечната любов” и да плаче заедно с тях за възкръсналата любов!”

Че наистина мъката от разединението на душите произтича от обстоятелството, че единството лежи в основата на Битието, това го твърдят всички мистици. Ангелус Силезиус казва: „Който не е всичко, той е още съвсем малко.” Клод дъо Сен-Мартен казва: „Какво е зло? Злото е частично отделяне от общия живот.”

Развитието може да се разгледа като постепенно разкриване и проява на силите, заложбите и способностите, вложени в човешкия дух. Но тяхната проява не става произволно, а по точно определени закони.

Тогава, пита се, кои са тия нови страни, нови сили на човешкия дух, чието разкриване предвещават днешната и следващите епохи?

Сега има много признаци, по които се познава, че отиваме към култура на единството. Днес стават международни конгреси от всякакъв вид - икономически, научни и пр. Вегетарианското движение, есперантското, международните съюзи, разцветът на кооперативното движение също говорят за това. Тези и много други симптоми в живота показват, че сега се разкрива тая страна на човешкия дух, чрез която човек ще стане способен да се вживее в целокупното, в общото, да чувства единството в множеството. Значи, новата идея, на която принадлежи бъдещето, е живот за цялото, а не за частите. Това е една по-горна степен на съзнание, понеже е по-близка до реалността. Съзнанието на новия човек можем да наречем космическо съзнание в този смисъл, че той чувства единството на живота, вижда в частите проекция на Цялото и всичко върши за цялото.

С развитие на това ново съзнание човек влиза от личния живот в един по-широк живот - живот на любовта. С други думи, разцъфтяването на космичното съзнание у човека води към културата на любовта. У него се отваря изворът на любовта към всички. Във всяко цвете, тревичка, буболечка, мушичка и пр. той ще обича единния живот.

Учителят казва: „Бялата раса е бременна. Големите мъчнотии, през които тя минава - това са мъките на раждане на новото съзнание. Това, което хората знаят за любовта, не е тази любов, за която аз говоря и която иде. Сега хората са в дълбок сън. Не са се още пробудили. Те сънуват само за любовта. Това, което хората знаят за нея, то е предисловие за любовта, която иде!”

Днес има чутки (рус. – чувствителни) души, които са в състояние да доловят вълните на новото, което се ражда. Те са носителите на новите идеи. Щастлив е онзи народ, който има повече такива. Той върви по пътя на възлизането.

С разцъфтяването на това ново създание ще бъдат разрешени правилно всички противоречия на живота. Само при културата на любовта можем да имаме едно хармонично общество. Разни методи са били опитвани и се опитват за да разрешат въпросите на днешната епоха. Но тези методи са били външни, механични и затова не могат да дадат желания резултат. Учителят казва: „Нищо не може да оправи света, освен любовта. Тя е единствената сила, която може да изправи човечеството. Светът ще се оправи, когато се новороди човешкото сърце.”

Някой би могъл да каже: „Нали цялостно развитата личност трябва да има еднакво развити ум, чувство и воля? Нали еднакво трябва да постигне любовта, мъдростта и истината?”

На това може да се отговори следното:

а/ Да, но както казахме по-горе, любовта е вратата, през която човек ще влезе в царството на знанието и мъдростта, в царството на истината и свободата. Защото тя събужда всички центрове в човека, стимулира у него ония сили, които ще го направят способен да има постижения в областта на ума, мъдростта и истината.

б/ От друга страна дейната любов е ценна и в друго отношение:

Действително, всеки човек, който иска да бъде цялостно развита личност, трябва да има реално знание за живота, за цялата природа. То ще даде разумните методи за работа, но направлението, в което човек ще употреби това знание, както казахме по-горе, зависи от степента, в която човек е осъществил любовта в себе са Само при любовта човек ще употреби своето знание и воля за велика, благородна цел, за свята кауза, за общо добро. Нима не виждаме хора с големи знания, но автори на много злоупотребления в днешния обществен живот? Само любовта може да впрегне всички сили на човешката природа да работят за един висок идеал.

Това ново съзнание ще доведе човешката култура до небивал разцвет; човечеството ще се издигне до постижения в науката, изкуството, философията, в обществения живот и пр. От горното следва, че училището трябва да съдейства за създаването на новия тип човек - човекът на дейната любов - за да е в хармония със задачите и нуждите на днешната епоха. Така училището ще бъде в хармония с развитието на човечеството. Така ще се създаде едно ново поколение, пропито от идеализъм, възторг и готовност за работа.

Това не е насилие върху детската природа, понеже любовта е естествената среда за детското развитие. Напротив, ако лишим детето от любовта, вършим насилие върху него, понеже го лишаваме от една благоприятна среда за неговото развитие.

За да изпълни тази своя мисия, училището трябва да обърне внимание върху методите за събуждане дейната любов у детето. Те трябва да се приложат в днешното училище. Любовта не може да се събуди чрез морализиране, защото последното дава материал само на ума и паметта; той не може да раздвижи дълбоките детски сили. Кои са методите, чрез които днешното училище може да създаде новия тип човек - човека на дейната любов? Всички следващи методи, имащи за цел да събудят дейната любов у детето, могат да се резюмират в един единствен принцип: детето да учи любовта чрез дейност! То да не се приготовлява за любовта, а да я живее! Всеки ден да опитва любовта. Това, което човек опита, го научава. А това, което не е опитано, и 20 пъти да му се преподава, не може да го научи. Това важи и за любовта. Това значи практикуване на любовта. Къртицата е развила повече своите предни крака чрез тяхната по-усилена дейност, като е ровила постоянно пръстта. Тя не е имала случаи да работи с очите си, понеже е живяла в тъмнина - в земята - и те са се атрофирали. Значи всеки орган или способност се развива, като функционира. Този принцип трябва да се приложи и за любовта.

Всекидневният живот на детето в училището, в природата, в дома и пр. трябва да бъде предметно учение на любовта: то всеки ден да има случаи да учи, как тя се практикува, какви са нейните закони и методи, какво е нейното действие. Всеки ден детето да учи чрез живия опит, че любовта е в състояние да разреши всички мъчнотии в живота, че тя е ключът, който отваря хорските сърца и пр. Детският живот е достатъчно разнообразен, за да даде множество случаи за подобен жив опит на любовта.

Тук ще кажа само няколко думи за методите, чрез които горните общи принципи намират своето приложение. Съвсем накратко ще разгледаме някои от начините, чрез които детето ще учи любовта чрез живия опит:

1. Най-важният метод си остава любовта на учителя към ученика.

Това е магическият метод, който отваря всички врати, води към всички постижения. Тая любов ще събуди любовта на ученика към учителя.

Обаче един закон на любовта гласи: Любовта към едного преминава в любов към всички! Когато човек обича едного с чиста, възвишена любов, то тя непременно се разширява към всички. Когато човек обикне някого, то тая любов тъй го пречиства и повдига, че всички същества стават за него близки и мили. Тъй любовта на детето към учителя може да стане изходна точка за разширена любов към всичко.

2. През първия образователен период - предучилищната възраст - това, което се прави от околните, трябва да е пропито от духа на любовта. Това развива любовта у детето. Ето защо околните на детето не трябва да имат действия, които да противоречат на любовта. Това правило важи и за следващите образователни периода.

3. През втория образователен период - периодът на първоначалното училище и прогимназията - лицата, които са в детската околна среда, трябва да са образци на идеални характери, за да будят у детето чувство на благоговение. Благоговението води към любовта. То ще се превърне в любвеобилност, в стремеж да се живее за висок идеал.

4. Общението с природата води към разцъфтяване на любовта у детето. Учителят казва: “Човек не може да се събуди за любовта, докато природата не оживее за него!” Чрез трудовия принцип, приложен в училището, детето ще влезе в интимно общение с природата. Това сливане с великия живот, който протича през нея, това възпитание чрез красотата на извори, цветя, гори, полянки, планини и пр. води към любовта! Природата е великият учител, който събужда всичко благородно и красиво в човека. Тя облагородява характера, внася в човека хармония, чистота, невинност - създава условия, за да се изяви любовта.

5. Детският труд сред природата няма да бъде механичен. Детето с любов ще сади и отглежда цветя, зеленчуци и плодни дървета. То с любов ще полива цветето или дървото, и по този начин това ще бъде практикуване на любовта.

Подобно практикуване на любовта е чистенето на пътеките в гората, на изворите в планината и пр., защото детето ще върши тези действия, подбудено от любовта.

Грижите на детето към цветето или дървото ще наподобяват тия на майката към своето дете. Детето ще има състрадание към едно цвете, което не е полято и е изсъхнало. То ще разбира неговия език, неговите нужди.

Любовта към растенията ще се разшири после и към хората. Този, който е внимателен към едно растение, ще бъде внимателен и към хората. Детето, което обича цветята и дърветата, ще обича и хората. Детето, което тъпче или къса цветята или главите на мухите, което измъчва птичките, утре ще бъде жестоко и грубо и към хората.

Учителят казва: „Това дете, което къса главичките на цветята, после ще изхвърли майка сина улицата. При възпитанието на децата да им се обръща внимание, че и мушичките и птичките усещат болка като нас. Децата като разберат това, ще кажат: Добре, в бъдеще няма да им причиняваме болка. По този начин ги възпитавайте. Не им казвайте, че това е грях, че онова е грях. Те нямат опитност от греха.”

Днес, когато децата отидат на разходка или излет се връщат с букети цветя, които на другия ден увяхват и се изхвърлят. Учителят да ги подготви за едно ново отношение към цветята. Подтикът у децата да не ги късат да се роди у самите тях отвътре: любовта да им пошепне този подтик.

Учителят казва: „Аз не съм против даването на цветя, но казвам: Не късайте цветя. Искате ли да дадете някому цвете, извадете го с корена заедно, турете го в малка саксия и така го подайте на човека, когото обичате. С късането на цветята хората се научават да умъртвяват нещата. Всяко цвете трябва да цъфне, да завърже плод, и плодът да узрее. Не е ли по-хубаво да имаме една жива роза, отколкото една увяхнала? Аз гледам, как този Петранчо си играе с пръчица и обрусва главичките на цветята. Майка му казва: Браво, браво! Утре то ще я изхвърли на улицата да трепери. Този Петранчо по два пъти на ден ще бие майка си и баща си и ще има каже: Не ви познавам. Защото майката не е вложила един висок идеал в душата на своето дете. Майката трябваше да му каже Разумната природа е направила цветята да им се радваме, без да ги късаме. Така трябва майките да възпитават децата си в бъдеще, ако искат децата им да имат морал.”

6. Учениците работят обща работа - заедно се грижат за своите деца: цветята, зеленчуците и дърветата; заедно ги садят, поливат, разкопават, заедно берат плодовете. Общите интереси ги обединяват. Общата любов към растенията и към работата ги обединява, свързва ги в едно.

Тая обща работа е мощен метод за тяхното сближение и хармонизиране. Всяка обща работа обединява хората, сближава ги, развива социалните чувства, дух на взаимопомощ, сътрудничество и солидарност. А всички тези прояви са качества на любовта! По такъв начин трудовият принцип води към любовта.

7. Децата имат другарски час /детски клуб/. В този другарски час те имат научни, литературни, музикални и др. занимания. И тук, в другарския час, общата работа обединява тези души и по този начин води към любовта.

8. Друг вид обща работа може да развие у децата другарски чувства, близост и любов. Това е дейността им в ученическите дружества: на Червен кръст, въздържателно, туристическо, вегетарианско, есперантско, стенографско и др.

9. Музиката и паневритмията събуждат възвишеното у детето и с това го правят по-възприемчиво към висшите трептения на любовта.

10. Превръщане на любовта в милосърдие. Учителят казва: „Истинското възпитание на децата седи в превръщането на любовта в милосърдие.” За целта могат да се използват и най-дребните наглед случки: хранене на птички, помагане в къщи на майката и пр. Например, детето ще подава дрехи на майка си и пр. Децата трябва от малки да се учат да помагат в къщната работа. От това ще има няколко ползи: първо, ще развият своите психофизични сили; второ, ще се научат на труд, и трето, това ще представя практикуване на любовта.

Детето, като срещне пречупено цветенце в гората, може да го повдигне и привърже за пръчка. Може да привърже една млада фиданка за клонче, което да й служи за подпора. Детето, което с радост следва тези малки подтици на любовта, когато порасне, ще бъде готово да работи за една възвишена цел. Хубаво е, когато децата минават през гората, всичко, което срещат по пътя си да събужда у тях малки подтици на любов и услужване: ще полеят някои дървета, ще изчистят някои запушени извори, на някои реки ще направят мостче ще повдигнат някое по-малко паднало де­те; ще избавят някоя мушичка, която се дави и пр.

Децата могат да посетят своите болни другари или болни вдовици и да им занесат някои подаръци.

11. Приложение на правилото: всеки ден да се прави по едно добро. Хубаво е чрез приказки, разкази и пр. учителят да събуди тая идея у децата, и те по своя подбуда да почнат практикуването й.

12. Не трябва да се практикуват игри, чрез които се развиват жестокост, грубост и пр. Например, има една такава игра, която действа отрицателно: децата са наредени около заек и му говорят много работи. Около тях обикаля ловец, който най-после гръмва и убива заека.

За да се полива нежното цветенце на любовта в детската душа, трябва да свързваме детето предимно с красивата и положителната страна на нещата. Учителят А П. разказва следното от своята практика: ”Някога си в нашата педагогическа литература се пишеше за баба Цоцолана. Тя се рисуваше в смешен вид: грозна, недъгава, прегърбена и пр. Когато се разказва на децата за баба Цоцолана, те се смеят подигравателно. Но утре, като видят една баба на улицата, пак ще й се смеят, ще я подиграват, ще я нарекат баба Цоцолана.” Ето защо, на децата трябва да се дава винаги положителна храна за ума, сърцето и волята. Да не се употребява подигравателен хумор. Има впечатлителни хора, които не могат да се изчистят от кривите, отрицателните, неморални образи. Ето защо, разказването на децата приказки и разкази с такива образи има опасно действие. Вместо да искаме да развеселим децата с подигравателен, фалшив хумор, нека се стремим да събудим у тях добро разположение и радост по други начини: например, каква радост, веселие и добро разположение буди у децата учителят, който влиза в клас с радостна усмивка! Той може да внесе радост в детските сърца и чрез своя тон или чрез някоя песен.

13. Вегетарианството, особено ако в основата му седи една възвишена идея, води към любовта.

14. Чрез подходящи приказки, разкази, легенди, в които доброто се представя като красиво, без да се морализира, може да се действа за събуждането на любовта у децата. Могат да помагат за същото и биографиите на бележити хора, които са живяли за другите.

15. В третия образователен период гимназиалният, освен горните методи, ще се приложи и идейният живот. Това е периодът на идеализма. Желанието на младежа да живее за един висок идеал това е вече проява, качество на любовта. Това ще засегнем по-подробно при разглеждане третия образователен период.

* * *

Тук са скицирани само няколко от методите за развитие на любовта. Съществуват още множество други методи, които могат да изхождат от дадения момент от специфичните условия на училищния живот по време и място. Всеки най-малък подходящ повод може да се използва за целта. Горното представя само примери, за да се види, в какъв дух трябва да се работи. В това отношение учителят може да прояви своето свободно творчество и инициатива.

* * *

Прогимназиалната учителка М., която е проучила педагогическите идеи на Учителя и се е стараела да ги прилага в училищната си практика, доколкото това е възможно при днешните условия, разказва следното: „Отношенията ми с децата са любовни. Те чувстват моята любов. Когато вляза в клас, те реагират с любов. И най-тъпото дете проявява любовта. В моето присъствие децата оживяват, лицата им просияват. Говоря на децата за красотата на природата, че Разумната природа ги обича чрез всички блага, които им дава. После гледам да събудя у тях любов към всичко в природата. Например, казвам им: „Трябва да обичаме прелетните птички, понеже са гости от далечни места.” Стимулирам тяхната любов към разни предмети и същества в природата и успявам в това. Стимулирам любов у тях към птички, цветя, дървета, и те ги обикнаха и почнаха да ги гледат с уважение. Един пример из нашия живот: Едно малко врабче си строи гнездо. Всички деца са строени пред училищните врати, за да влязат вътре. Това врабче вижда, че една перушинка хвърчи във въздуха. Децата гледат, как врабчето иска да хване перушинката и не успява, понеже последната се движи. Перушинката пада на Земята, и аз пред всички деца вземам малко камъче, връзвам перушинката на камъчето и хвърлям всичко това на покрива. Врабчето измъква перушинката и я занася на гнездото си.

Това е вече предметно учение на любовта - учение, как да проявим любовта към съществата в природата. Веднъж децата бяха ми дали цветя, и макар че бяха увяхнали, аз ги приех и казах на децата: „Това са малки деца. Вижте, как са умислени, как са навели главичките си, понеже са отделени от майка си. Стъблото и земята са техните майки.” И на децата им стана мъчно, че са ги откъснали. Това са само няколко примери от многото такива, за да обясня духа, в който работех. Стараех се с разни методи да събудя у децата взаимна любов. Проявявах толерантност към тях. Например, веднъж един ученик излезе на черната дъска и не си знаеше урока. Аз тогава казах на другите: „Не гледайте, че мълчи; той е даровит. Той сега събира знания и ще се издигне; един ден може да стане и учен.””

Вътрешна връзка между учител и ученик. Законът на Хелмхолц.

Ако вдигнем капака на пианото и изпеем срещу струните някой тон, например „ла”, то макар и въздушните вълни на изпетия тон да докосват всички струни, само струните “ла” на пианото ще затрептят и ще издадат изпетия тон „ла”. Също така ще затрептят и струните, които съдържат изпетия тон като свой обертон. Обаче, господстващият тон, който ще се чуе от пианото в отговор, ще бъде „ла”.

Този закон има приложение в много области на живота. Той може да се използва за обяснение на някои факти във възпитателната област. От този закон става ясно, колко важна е хармонията между душите на учител и ученик.

Ако музикантът, който дава концерт, има публика, която го обича, той ще получи вдъхновение от нея. Това е вярно и за ораторите и учителите. Ако учителят работи с ученици, които го обичат, ще получи вдъхновение от тях. При такава любов висшата детска природа ще бъде активна и по закона на Хелмхолц ще приведе в активност най-възвишените области в душата на учителя. Така ще се получи онзи възторг, онова вдъхновение, с което той ще работи. И обратното е вярно: любовта, повдигнатото състояние на учителя във време на час, пак по закона на Хелмхолц, ще събуди най-нежните, най-възвишените струни на детската душа.

Значи, не е важна само външната хармония в класа, само външната учтивост на учителя. При липсата на тая хармония и любов пресича се вдъхновението на учителя и в същото време, като че ли са отрязани крилата на детската душа.

Когато учителят влиза в клас с повдигнато разположение на духа, с възвишени мисли и чувства, бидейки във връзка със свещените извори на живота, той може по закона на Хелмхолц да причини затрептяване на най-висшите страни на детската душа.

Ето защо учителят с любовта си извиква на живот любовта у децата. Със своето милосърдие събужда тяхното милосърдие; със своята чистота и идеализъм събужда чистота и идеализъм у тях и пр. В случая тук учителят не толкова предава на детето, но по закона на Хелмхолц събужда съответната му природа.

Ако учителят влезе в клас с раздвоени мисли, например с мисълта, че има да пише едно писмо, че има среща след обед и пр. тогава по закона на Хелмхолц ще станат активни по-нисши, по-обикновени детски психични сили, а Божествените кътове на детската душа ще останат незасегнати, пасивни, независимо от думите, които учителят ще произнесе. Ако той е влязъл в клас с отрицателни мисли и чувства, ако е влязъл ненагласен, ще предизвика това същото състояние у децата въз основа на същия закон. Ако е влязъл в клас със своите тревоги, безпокойствие, смущение, ако е влязъл неразположен духом, ще събуди у децата също такова неразположение. Ако влезе в музикално състояние, ще създаде музикална атмосфера, при която може да се твори.

Законът е: Никой не може да събуди у другите хора това, което няма в себе си. Това е първият закон, който следва от закона на Хелмхолц. Учителят формулира този важен закон в една по-широка форма така: Възпитателят предава на своите ученици не само своите добродетели, но и своите недъзи. Тоя закон има голямо практическо приложение в педагогиката. Ето защо всяко възпитание започва със самовъзпитание.

Когато учителят говори на учениците си, общението между тях има две страни: външно общение и вътрешно. Първото се състои от зрителни и слухови възприятия: вие виждате своя събеседник, възприемате жестовете му и слушате гласа му. Второ, възприемате и трептенията, които излизат от самите мисли и чувства, които има в момента. Това може да стане във вашето подсъзнание, но то оказва голямо влияние върху вас. Когато учителят говори искрено, тогава действа дълбоко, понеже вътрешният говор не противоречи на думите му. А ако не говори искрено, то вътрешният говор на мислите му противоречи на думите му, и тогава последните остават без резултат.

Учителят пояснява действието на този закон така: „Имайте предвид следното: когато някой педагог, възпитател или възпитателка, майка или баща, иска да поучи децата на нещо, на някоя идея, не му е позволено когато излага тая идея на децата, едновременно да има в съзнанието си някоя отрицателна мисъл, някой сторен малък грях. Мисли ли за греха, целта няма да бъде постигната. Ако постъпва така, каквото и да направи, колкото и малко да е то, в това най-малкото ще влезе един червей, който след време ще разруши направеното. Следователно, онзи, който иска да възпитава, трябва в даден момент да е много чист.”

„Ние мислим, че децата са глупави. Не, детето, още като го учите, знае, разбира, говорите ли истината или не. Няма по-прозорливи същества от децата!” „Трябва да имате предвид следното правило: Не можете да приложите успешно един метод спрямо другите, ако не го приложите върху себе си. Да допуснем, че говорите на едно дете за послушание; но ако вие не сте послушни, не можете да имате никакъв резултат. Никога не можете да научите човека на това, което сам не знаете.”

Ако учителят е добър, той може да предаде своята доброта. Красивата майка може да предаде своята красота. Ако учителят е весел, може да предаде своята веселост. Ако той или майката са тъжни, и децата са такива. Най-първо родите­лите и учителите трябва да знаят закона да бъдат весели. В това отношение учителят трябва да работи върху себе си. При влизане в училище той трябва да се разтовари от всички лични и семейни тревоги и да влезе в училище със сияеща, радостна усмивка. Той трябва да влиза в клас винаги добре разположен, весел. Веселите лица възпитават околните. „Веселостта е една Божествена черта. Да бъде човек весел, е нещо духовно.” Учителят трябва да постави децата, които имат усмихнати лица, на по-видно място в класа. За да действат възпитателно върху меланхоличните.

Вторият закон, който следва от закона на Хелмхолц и който също има голямо практическо приложение в педагогиката, гласи: „Каквото вярвате и каквото мислите, че има в един човек, то тая страна на неговия характер стимулирате и й давате възможност да се прояви.”

Когато отидете при някого и мислите, че той е добродетелен, справедлив и пр., то давате благоприятни условия да се проявят у него тия качества. Ако мислите, че той е несправедлив и нервен, то подхранвате неговата нисша природа и го подтиквате да се прояви към вас по този начин. Ако мислите, че възвишеното живее в един човек, вие създавате условията да се прояви у него. Тоя закон трябва да се използва във възпитанието. Ето защо Учителят казва: „Не унижавайте никого в сърцето си.”

<b><br style="page-break-before: always;" clear="all"> </b> <b><br clear="all"></b> [1] Списание „Възраждане” -1923 год., XII год. 7 кн.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...