Jump to content

Трети образователен Период Гимназия


Recommended Posts

Трети

образователен

Период

Гимназия

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА.

ПЕРИОД НА ЛОГИЧНО МИСЛЕНЕ И

ИДЕЙНИ ТЪРСЕНИЯ

От 14-та година настава голяма промяна в младежа, и то не само във физиологичните процеси на организма, но и в душевния му живот. Нови душевни сили се събуждат. Периодът от 14-та година - начало на половата зрялост - до 21 год. се отличава с развитието на ума, с логичното мислене. Поради това младежът през този период става по-самостоятелен. Относно времето, кога се развива у юношата логичното мислене, има голям спор в психологията. Но схващанията на някои са доста близо до нашите схващания. Ето що казва Мойман: „Аз не веднъж съм си поставял задачата да изследвам, до каква степен са достъпни за детето логичните умозаключения, и за мене стана ясно, че истинското логично умозаключение много късно е напълно изпълнимо от детето. Приблизително едва към 14-та година детето е в състояние да вижда връзката. В повечето случаи, когато малките деца започват да ги обучават по математика, умозаключенията, за които, както е известно често се говори при това обучение, са съвършено друг род умствени процеси.”[1]

Обстоятелството, че след 14-а година се развива логичното мислене, ясно определя задачите на средното училище. Това трябва да измени коренно образователните методи.

След 14-а година младежът почва да разсъждава. У него се заражда желание да намери истината. Той чете, разисква, спори. Той живее в мира на идеите. Тогава стават безконечни спорове между учениците. Мирът на идеите - това е стихията на учениците след 14-а година. Опасно е, ако младежът след 14-а година не преживее това. Това е в реда на нещата. Въпросите, които занимават ученика през този период, може да са отдавна разрешени, но те пак трябва да се открият от ученика чрез творческа дейност. В идейния живот през този период трябва да се въведе известна самодейност.

Така ученикът ще може да завърши гимназията с цялостен мироглед и с разбиране основните закони на живота. А това е необходимо. Ученикът, който свършва гимназия, трябва да е изработил чрез собствени усилия един мироглед.

Гимназиалният период е борба за мироглед. Всеки от трите образователни периода събужда у детето към дейност особени страни и сили на неговата природа. Характерното за третия образователен период е, че младежът тогава търси отговор на своите идейни търсения. Той си задава въпроса, по кой начин може да се реализира в живота онзи възвишен свят на идеали, който той чувства, че живее в душата му. На всички подобни въпроси и копнежи той трябва да намери отговор през този период.

Любен П. Абаджиев казва: „Щастие е за обществото, че категориите младежи несамостоятелни и без инициатива съставляват малък процент. Мнозинството, въпреки всички изпитания и колебания, на които е подложен техният дух, чувстват своята пробуждаща се личност и съзнателно се мъчат да й предадат едно реално външно проявление. Тия младежи постоянно и упорито се стремят към създаване на един строен и завършен цялостен мироглед.”[2]

Младежът през гимназиалния период освен с интереса към разни идеи, към научно - философски проблеми, се отличава и с друго: той желае да живее за нещо по-високо, по-идеално. Затова този период се нарича още идеалистичен период. За да мине този период по-правилно, трябва непременно енергията на младежа да бъде насочена към идеалното, възвишеното. Само чрез живеене за общочовешки интереси младежът може да се спаси от нравствено израждане.

Всички младежи през третия период - от 14-та до 21-а година - минават през епохата на идеализма. Всички младежи повече или по-малко живеят със свещени копнежи, имат идеалистични стремежи, които далеч надрастват тесните рамки на личния им живот. Те искат да живеят тогава за нещо велико, прекрасно, вечно, за благото на цялото човечество, за благото на всички, готови са да жертват всичко свое пред олтара на великата идея, която ги вдъхновява. В този период те, като че са небесни пратеници, които напомнят на всички да се издигнат над дребнавото, да пребивават във висшите сфери на идейния живот.

Д-р Герасков пише: „През тази възраст се заражда и узрява полетът към висшия идеал. Младежът е склонен към идеализъм.”[3] Л. Седов казва: „Юношата харчи своите сили само за такива цели, които докосват най-съвършените форми на мечтите. Рядко са ония добри юноши, които не са полагали Анибалова клетва да унищожат злото и неправдата и да преобразят света на началата на справедливостта. В оная възраст много увлича философията. Пробуждането на нравственото чувство и търсенето смисъла на живота дава особена цена на тая наука, от която юношата очаква осветляване на всички тъмни за него въпроси. Всеки духовен образ на юношата е съвсем друг, отколкото онзи на детето и на възрастния. Мечтанията и разхвърляността на юношата огорчават възрастните. Юношеската възраст е период, през който даже посредствени личности се издигат над средното равнище, а най-добрите юноши от всичката си душа се стремят към недосегаеми висини. Възпитателят трябва да улесни да се развържат всички добри сили на юношеската душа, да поддържа юношата в самостойните търсения на нови пътища, да го подтиква винаги напред, като не му дава да се поддаде на подчиняващото влияние на вулгарната среда, на ниските стремежи на собствената природа или на гласа на отчаянието.”[4]

Проф. Кацаров така говори за идеализма през третия период: „Идеализмът като устрем към идеалното, към бъдещето е присъщ на юношеството, както и бунтарството, въставане против традицията. В своя идеал юношата не се задоволява само да подражава, както това е у децата, а търси предметът - даже когато несъзнателно подражава - да оправдае и мотивира своя идеал. Върху идеалите на юношите влияе силно и преживяваният исторически, културен и политически момент, на чиито герои най-много подражават.”[5]

Любен Абаджиев ето как разглежда идеализма на юношата: „Младежта има свой собствен духовен и физиологичен мир, значително различен от този на възрастните. Необходими са много умения и такт, за да може да се проникне в духовния мир на младежта. В душата на младежта е вложен спонтанният стремеж, които я тласка винаги напред и нагоре. Всеки младеж обладава в дъното на душата си нещо Фаустовско - Брандонско. Подобно на Фауст той иска да обгърне и опознае изведнъж цялата вселена. Нищо не го задоволява. Постоянно търси, интересува се от всичко; затова е вечно неспокоен. Подобно на Ибсеновите герои погледът му е непрестанно отправен към висините. Ясно е, че този период от живота на човека – младенчеството - е период на едно непознато дотогава вътрешно лутане и търсене. Смелият полет на мисълта, голямата решителност и изобилието на широки планове през тая възраст откриват един богат духовен живот, една неизчерпаема морална и интелектуална сила. Целта на възпитанието би трябвало да бъде насочена към това: да се открие тая сила и да и се даде правилна насока. В младежката душа има много красота, много светлина и много благородни чувства.”[6]

През този период младежта бленува за един свят на красота, светлина и хармония. Това е защото във всеки човек живее и работи една възвишена природа - Божественото. През този период по-ясно се чува гласа му. Колко е красиво, че през този период човек има копнеж да работи за човечеството, за другите, за всички. Тогава небето е по-близо до земята! Това е гаранция за бъдещето на човечеството. Понеже човек минава през такъв идеалистичен период трябва да сме изпълнени винаги със светли надежди за красивото бъдеще на човека.

Защо именно през този период една вълна на висш живот озарява човешкото съзнание? Човек тогава по-ясно долавя подтика, който иде от възвишената природа на човека.

През този период красивото, благородното в човешката природа най-ясно се проявява. Това е периодът, когато вътрешният глас говори по-ясно от всякога. В един позив до младежта Толстой казва приблизително следното: „Остани винаги такъв, какъвто си сега. Сега ти си идеалист, искаш да живееш за правдата, за идеалното, но чуваш ли как възрастните ти казват, че се лъжеш, как те ти казват, че да живееш за правдата е глупаво и че най-добре е човек да живее само за себе си. Не, именно сегашният твой живот е истинският! А ония, които по-рано са живели за идеали и после са убили този вътрешен глас и са почнали да живеят за егоистични, ограничени, дребнави цели, те са изневерили на този глас, който е гласът на тяхното истинско аз. Ти сега си на прав път. Бъди верен докрай на сегашния си вътрешен глас.”

За нас е важно, че идеалистичният период съвпада почти с гимназиалния. Това е важно обстоятелство. Това показва, че възпитателят през този период има вече особено благоприятно условие за образователно въздействие. И тогава към какво трябва да се сведе неговата задача през този период? Не му остава нищо друго освен да насърчи, да подхрани този идеен кипеж у младежа и същевременно да отстрани всички неблагоприятни условия.

Младежът през този период проявява най-възвишеното, което се крие в човешката душа. Именно това трябва да се използва от възпитателят. Образователната работа през този период трябва да бъде насочена главно към следното: идеализмът през този период да бъде най-добре и най-правилно проявен. Ако този период се пропусне, много е загубено. Образованието през гимназиалния период трябва да бъде в този дух на идеализма. Училището трябва да изкарва борци, работници за благото на обществото и човечеството. Юношата трябва да се възпитава по такъв начин, че той да разбере с всичката си душа, че само работенето за общочовешкото благо дава висш смисъл на човешкия живот. Трябва да се подкрепи желанието му да даде по-високо съдържание на своя живот. Ако през гимназиалния период възпитателят разбира и крепи младежа в неговите идейни търсения, то по естествен начин у последния ще се събуди такова настроение, което е изразено в следния откъс.

„Строи се здание. Гледам го. То се издига. Зданието е грамадно и по красота не може да се опише. Хиляди хора сноват около него. Едни носят пясъка, други на гърба си - тухли, трети зидат стените, четвърти коват прозорци, врати, пода, пети бъркат вар и пясък, и пр. Това е зданието на общочовешкото щастие. Искаш ли да помогнеш за по-скорошното му изграждане, искаш ли да имаш радостта да бъдеш един работник за неговото изграждане? Искаш ли да помогнеш, с каквото можеш, поне с една шепа пясък, с няколко тухли! Колко е радостно настроението на онзи, който работи за това здание! Не се отхвърля ничия помощ! Но който иска да помага на това здание, той преди всичко трябва да е способен, трябва да има як гръб, да носи камъни и тухли! Не стига само желанието.”[7]

Тая идея е добре изразена в стихотворението в проза „Имортела” от Вл. Хисаров: „Моето слънце е великият човешки подвиг, о, безсмъртна. Моето сърце - сърцето на истината и скръбта - сърце, живеещо за другите сърца. Моята пролет - пробуждането на човечеството. Моята скръб е скръб на всички земни плебеи. Моята страст е такава, щото стопява ледовете-сърца и всички замръзнали души в суровите зими на живота, страст, що нагорещява изстинали железа. Моята съвест е съвестта, която се бори за свободите на народите, за всички народи. И моите блянове - блянове за увенчани с победа борби!”[8]

Състоянието на младежа през този период е добре изразено в произведението „Праг” от Тургенев. В него е представено здание, пред прага на което стои девойка. Зданието като символ представлява работилница за общочовешкото щастие. Девойката, която се готви да прекрачи прага и да влезе в зданието, чува глух глас, който й казва, че като премине този праг, може би я очакват студ, глад, ненавист, присмех, презрение, обиди, болести и самата смърт, може би, пълно отчуждение и самотност. Тя казва, че знае всичко това и е готова да понесе всички страдания, всички удари. Гласът след това й казва, че може би тези удари ще бъдат не само от враговете, но и от своите. Тя казва, че знае и това. Гласът след това я пита, готова ли е за жертва, за жертва безименна, тъй че никой, никой да не знае, чия памет да почете. Тя казва, че не се нуждае нито от благодарност, нито от съжаление, че не иска да работи за име. Гласът после й казва, че тя може би ще се разубеди в това, в което сега вярва, може би ще разбере, че се е лъгала. Тя отговаря, че знае и това, и при все това иска да влезе. И тя прекрачва прага. Един глас й извиква: „Глупачка!”, но друг глас долита в отговор: „Светица!”.

Ще приведа още един пример: Героинята на един роман от София Ковалевска е Вяра Баранцова. Когато тя била малка, искала да служи на другите. Даже искала да отиде в Китай, за да служи на човечеството. След известно време в съседното село дохожда проф. Василцев, заточен поради смела обществена дейност. Той става частен учител на Вера и й казва, че няма нужда човек да отива в Китай, за да служи на човечеството; и тук има какво да се работи. Той й говорил много в този дух. Заточили го в по-далечно място, където починал от туберкулоза. В писмото си, писано преди смъртта му, той й пише между другото: „Аз самичък нищо не свърших на земята. През целия си живот, бях празен, безполезен мечтател. Ще умра аз, и след мен никаква следа тук на земята няма да остане от моя живот. Но ти, Вера, ти си още млада и силна. Аз зная, аз предчувствам, че ти си повикана за нещо възвишено. Това, за което аз мечтаех, ти ще го осъществиш. Това, което аз само смътно предчувствах, ти ще го изпълниш.” С дълбоко благоговение чела Вера тия редове, написани от изстинала сега ръка. Ней й се струвало, че й говори някой глас от онзи свят. Тя вече не изпитвала страстно и пълно с негодувание отчаяние. Като че чувствала някаква тъмна сянка да прекрачва целия й живот и завинаги да я лишава от възможността на всяко обикновено, егоистично щастие. Тя отива в столицата и там намира как да служи на човечеството. Решава се да отиде в Сибир при заточениците и там да ги утешава, да им служи. И когато отишла на гарата за влака, който щял да я отнесе до далечния Сибир, нейната другарка, която я изпратила до гарата, се разплакала, като живо си представяла съдбата, която очаква това прелестно, младо същество. - За мен ли плачеш? - продумала Вера с ясна усмивка. Ах, ако би ти знаела, колко аз напротив съжалявам всички вас, които оставате тук. Това били последните й думи преди тръгването на влака.

Това, което чувства Вера Баранцева, чувства го всяка човешка душа през своето детинство и юношество, но по-после фалшивото възпитание заглушава вътрешния глас, стремежа да живее за красивото и доброто.

С всички сили трябва да подпомогнем учениците да си изработят свети цели, за които са готови да живеят и да работят. Чрез правилно образование през този период у тях ще се развие не само идеализмът, но и силно борческа воля, която утре няма да се сломи пред първите пречки на живота.

С каква цел трябва да се възпитава детето в дух на идеализъм? Някой, може би, ще отговори, имайки предвид гореказаното:

„Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма с едничката цел да бъде полезно на околните.” Този отговор не е пълен и не е ясен. Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма преди всичко, защото това е в хармония с неговата природа, в хармония със силите, които се събуждат у него през този период. Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма и защото това най-добре съдейства за неговото развитие. Това е необходимо, защото задоволява нуждите на неговата природа. А от друга страна този начин на възпитание ще формира характери, които ще бъдат най-полезни и на околните. Само ако се подкрепи и насочи правилно идеализмът на младежта през третия период, ще се създадат работници за висша духовна култура. Професор Д. Кацаров казва: „Средното образование е насочено главно към живота, но от една по-висша гледна точка - не практическата, а интелектуално-моралната: разгръщане на детската личност с всичкото й богатство и мечти чрез нейното всестранно общо развитие - събуждане на вкус и интерес към знанието, на естетичните и морални чувства. То трябва да приучи младежта към търсене и мислене и да им помогне да се изработят здрави елементи за изграждане на техния мироглед. Обща култура значи цялостно духовно развитие на личността. Капитална грешка, следователно, е от образователно гледище, да се поставя това развитие в зависимост само от известни учебни дисциплини. Всяка учебна дисциплина може и трябва да носи всички елементи на хуманизма и да води към него. Всички учебни предмети, не само класическите, литературните и философските, но и естествено-научните, така и техническите, са неразделна част от едно хуманитарно образование в добрия и истинския смисъл на това понятие, така както го изяснява съвременната педагогична мисъл, и те ще съдействат за това в степента, в каквато всеки от тях развива способностите да се мисли, чувства и действа правилно.”[9]

Старите никога не трябва да се сърдят, когато младите са идеалисти. Но винаги е било така досега, че старите не разбират младите и затова им пречат. Идеализмът на младите се счита за опиянение, пълно с опасности. Всъщност, обяснимо е, защо старите не разбират младите. Защото последните носят винаги нещо ново, а мнозина стари живеят със стари идеи и правила, не искат да се разделят с тях. В този именно смисъл Анатол Франс казва, че децата не трябва да приличат на бащите си. Тук се разбират изобщо не всички бащи, а тия, които не искат да вървят заедно с времето.

Днешните психолози и педагози знаят за идеалистичния характер на този период. Обаче само по-дълбоките изучавания на въпроса са в състояние да хвърлят по-голяма светлина върху него. Работата на гимназиалния учител е много важна, не по-малко важна от тая на първоначалния. През този период Божественото у младежа заговорва с по-силен глас. Тогава у него порастват крилата на духовния полет. Никой път не трябва да се подрязват тия крила, не трябва да се спира полетът на духа на ученика.

През този период непременно общочовешките интереси трябва да завладеят душата на ученика. Много е опасно да убием в училище у младежа всяка наченка към идеалното, всяко негово желание да стане борец за идеал. Когато се работи с младежта, не трябва да се извършва насилие върху свободата й. Идеализмът, който естествено се заражда през този период и който е зов на вечното, безсмъртното в човешката душа, не трябва да се остави да заглъхне, а да се насърчи, за да се оформи и разцъфти с всичката си красота.

На този идеализъм възпитателят трябва да даде разумно съдействие, че младежът през целия си живот да му остане верен. Днес обикновено няма околна среда, която да разбере младежа и да го насърчи. Околните не знаят силите, които работят в младежката душа и не знаят, как да им дадат храна по най-целесъобразен начин.

Възпитателят трябва тъй правилно и целесъобразно да подхрани идеализма на младежа през третия период, че той да му остане верен и след училищния живот - през целия си живот. Това трябва да бъде именно целта на възпитателя. Лесно е човек да бъде идеалист, през идеалистичния период. Това явление срещаме навсякъде. Но колко често срещаме следната картина: той с влизането си в живота да изневери на своите идеали и да тръгне по широкия път. Да остане човек верен на идеализма си през целия си живот - това виждаме по-рядко в живота, защото през този период не са спазени известни закони за човешкото развитие. Ако не се подкрепи, подхрани и правилно насочи идеализма на младежа пред този период, той след свършването на училището няма да се интересува от идейни въпроси, може би, няма да разгърне и книга. А ако през този период у него е имало идейни търсения, идеен кипеж, правилно подхранван и насочен от околните, той и след като свърши училището, ще продължава да търси отговор на въпросите, които вълнуват човешкия дух - ще живее за една идея.

Защо младежът след изминаването на този златен период в живота му не остава винаги верен на това, което са му шепнели от сферите на чистотата и красотата? Защо обикновено той пренебрегва скоро свещените завети на този период и тръгва по утъпкания друм на обикновения живот?

Коя е причината, поради която младежът след свършване на гимназията и университета и след влизането си в живота не остава верен на идеалистичните пориви, за които с жар е говорил по-рано? Една от причините е, че гимназията не му е помогнала, за да дойде до един обоснован мироглед - мироглед, който да отговаря на реалното познаване на природата.

Ако не се подпомогне младежа през този период да изработи мироглед, ако не се подхрани идеализма му, той може би ще прояви идеализма, ще прояви известни искри на живот, но има опасност неговият идеализъм да угасне още във време на училищния живот, а още повече, когато излезе вън от училището, след изминаването на идеалистичния период - след 21 година. Ако никой не разбира юношата през третия период, ако не му се даде никаква подкрепа, ако живее в неподходяща образователна среда, постепенно могат да се подрежат крилата на неговия идеализъм. Тежкият валяк на живота на колко души е подрязвал тия крила!

Мнозина възпитатели са склонни да считат за най-добри тия ученици, които са апатични към всички идеи и идеали, които са пасивни във всяко отношение.

Любомир Абаджиев казва: „Ако в тази критическа възраст младежът не намери подкрепа, трепетите и смущенията на неговата нежна душа могат да се изострят до болезненост и да доведат до неочаквани и нежелани резултати. Не са редки случаите, когато на младите се внушава, че те трябва да жертват напълно своите току-що породили се разбирания по разни житейски въпроси, да пречупят волята си или да потъпчат най-съкровените си вътрешни психични преживявания и стремежи, ако искат да си осигурят успех в живота. И вследствие на това безграничният младежки идеализъм почва да се разбива от суровата и безпощадна действителност. Вътрешният духовен кипеж престава. Младежът става тих, спокоен, послушен, изпълнителен. Някои родители и възпитатели си въобразяват, че в лицето на такива младежи са постигнали идеала на възпитанието. Но те горчиво се мамят. Този техен „идеал” се развива у младежа изключително под влиянието на средата, в която е поставен. И той се оформя като личност колеблива, без инициатива.”[10]

Един студент в София минаваше за голям идеалист, спореше с всички за разни теории, принципи, убеждения и всички с възторг говореха за него и му възлагаха големи надежди. Но скоро след свършването на университета той изстина, стана практичен материалист-егоист, който освен за грубите си материални интереси, други никакви по-висши не признаваше. Даже казваше така: „Аз сега поумнях. По-рано, когато бях млад, бях зелен, хвърчах по облаците, но сега станах практичен, сега разбрах, че смисълът на живота е на парата.” Защо стана в него такъв прелом? Идеализмът му е бил много плитък. Той не е имал добре изработен мироглед, не е бил получил една дълбока духовна култура. Като студент той е бил усвоил няколко фрази, които механично е повтарял и парадирал с тях, но нямал вътрешна обнова.

В повестите „Депутатът Стоянов” и „Хайлайф” от Дим. Шишманов са обрисувани известни типове от нашата интелигенция. Авторът безпощадно рисува празнотата, безсъдържателността, плиткостта на своите герои. Той е реалист - не рисува фантастични, преувеличени картини. Типовете, които той рисува са плод на днешната действителност. Известен дял в това отношение има животът; известен дял има и училището. В днешното училище ние нахранваме само паметта и ума на ученика, а нуждите на душевния му живот, нуждите на неговия дух остават незадоволени. Днешното училище не дава отговор на въпросите, които вълнуват младежката душа. Днешното училище не дава висок полет на неговия дух. Ученикът при излизане в живота, ако остане само с това, което му дава днешното училище, няма компас в живота.

За да насърчим, за да подхраним идеализма на младежа не е достатъчно само да му говорим, че трябва да върви в пътя на идеализма. Ако само му казваме постоянно: „Стани идеалист”, няма да постигнем много нещо, както няма да го направим умен, ако само му казваме: „Стани умен.” Русо казва: „Постоянството и твърдостта, както и другите добродетели, трябва да се изучават през детинството, но ние учим децата на тях, не като ги запознаваме с имената им, а когато ги оставим да ги опитат, без да им ги именуваме.”[11]

За да се види, какви интензивни идейни търсения има в юношата през третия образователен период, ще приведем следните примери, дадени от Цвятко Петков:

„Колцина от възрастните се занимават с въпроса за обяснението на живота, за целта, която може да има животът, за ценностите и пр.? За мнозина от тях подобни въпроси отдавна са престанали да играят роля на подбудители за техния ум, не вълнуват сърцата им, не засягат волята им. Не стои обаче така въпросът с младите: по тия въпроси те мислят, четат, спорят, търсят осветление от по-възрастните. Така, преди две години един от най-будните осмокласници на една гимназия ми даде към средата на учебната година листче със следните въпроси, като забеляза, че учениците, особено полукласиците, живо се интересуват от тях и би било добре да им се поговори по тях.

Различни обяснения на живота.

Цел в живота.

Идеален живот.

Що е гражданин?

Идейна насока.

Културен път.

Ценности в живота.

Ученикът добави, че би било добре периодично да се дават от гимназията ценни съобщения по тия въпроси, защото „ние излизаме в живота недостатъчно осветлени”.[12]

Разбира се, зад всеки един от тия въпроси стоят грамади от факти, било от личния живот на младите, било от науката и изкуството, било от обществения живот, които ги подтикват да мислят по тях.

През 1934 - 35 учебна година имахме отново и отново богата възможност, като ръководители на гимназисти да се убедим, че множество факти налагат рой въпроси в съзнанието на младите един от друг по-ценни от образователно гледище. Така например, нека посочим само по памет учениците от VI „б” клас. Те ни поставиха такива въпроси, като работиха успешно и сами за научното им разрешение.

Каква е разликата между гения и обикновения човек?

Може ли паметта да се засилва?

Имат ли животните разсъдък или се ръководят само от инстинкта?

Що е това инстинкт?

Цел на битието изобщо и на човека особено.

До 14-а година чрез специални методи се подхранва стремежът на детето към доброто, възвишеното и красивото. А след 14-а година, поради развитието на логичното мислене, възпитателят трябва да подпомогне юношата научно и съзнателно да си изработи идеали и път на дейност.

Душата на ученика през този период трябва да бъде насочена към високи планински върхове. Той трябва да се възпита като работник за една нова култура. У него трябва да се развие ясно съзнание за старото и новото.

Но пита се как у младежа през този период трябва да се подхранва този идеализъм? Самият характер на третия период определя начина за това. Понеже той е период на логичното мислене, то младежът трябва да обоснове своя идеал върху научно разработен материал. Неговият морал трябва да бъде обоснован върху научен мироглед. Всичко, което младежът изработва, строи в себе си, трябва да се свърже с умствената дейност. За този период важи следното педагогическо правило: всичко, преживяно през този период, трябва да се свърже с умствения живот, с логичното мислене, за да има единство в душата на ученика. Никакви морализирания и натрапвания през този период не помагат за насаждане на идеализма.

Идеализмът на ученика трябва да е последствие на мирогледа. Учителят казва: „Идеализмът трябва да бъде съграден върху канара. На младите трябва да разясним дълбоките закони, защо трябва да се живее свободно и духовно, а не другояче.”

Някой би могъл да каже „Младежът е още малък, рано е да се занимава с изработване мироглед, с идеали и пр. По-после, когато порасне, нека да мисли за това.” Който говори така, той не разбира младежката природа. На това ще се отговори следното: Ако не се подхрани идеализмът у младежа през третия период и не се подкрепи в изработването на мирогледа, с това се пренебрегва характерът на този период, и тогава идват лошите последствия. Какви? Понеже младежът поради естеството на периода чувства нужда да живее за една висока идея и то идея намерена след умствена, научна работа, то ако се попречи и не се насърчи към това, той пак ще работи в това направление, само че тайно от възпитателя. И тогава последният ще изгуби връзката с душата на младежа, а в такъв случай всяка образователна дейност е невъзможна. Поради развитието на логичното мислене и на идеализма, идейният живот през този период е нужен за правилното духовно развитие на юношата. Че наистина идейният живот през този период е необходим като насъщна храна, се вижда от следното: Ако не дадете възможност на ученика да живее идеен живот в училището през този период, то той без ваше знание, скришом от вас, пак ще се заинтересува от разни идеи, от разни философски, морални, научни и художествени проблеми и ще им търси отговор, обаче колко е по-полезно училището да съдейства на този идеен живот!

Една от причините, поради които у младежа заглъхват всички красиви наченки на идеализма, е оня дух на кариеризъм, в който го насърчават околните. Колко е жалко, ако го насърчаваме да следва, само за да си създаде кариера, за да се осигури, жалко е за този младеж, който е възпитан в този дух. Той е загубил един много важен период от своя живот - период, който има решаващо значение за цялата му по-нататъшна съдба. Учителят казва: „Съвременните хора се учат, за да осигурят живота си. Такова учение не може да принесе полза.” По този начин духът на кариеризма прониква в училището. Този дух минава като червена нишка от първоначалното училище до университета. Той се внушава на детето през целия училищен курс от всички околни. Той трябва да се отстрани от училището.

Какво ще се постигне, ако в училището има творчески идеен живот през третия период - гимназиалния? Чрез това ще се създаде истинска интелигенция, която ще може да се справи с много важни задачи, които днешната култура поставя за разрешение.

<b><br style="page-break-before: always;" clear="all"> </b> <b><br clear="all"></b> [1] Мойман – „Лекции по експериментална педагогика”, 165 стр.

[2] Сп. „Просвета”, 1940 год., V год., 6 кн., 715 стр.

[3] Сп. „Учителска мисъл”, 1921 год., III год., 1 кн.

[4] Седов - сп. „Ново училище”, 1911 год., II год., 4 кн.

[5] „Педагогия” - университетска лекция на проф. Кацаров, 1926-27 год.

[6] Сп. „Просвета” – 1940 год.

[7] Из сп. „Ребус”

[8] Сп. „Факел”, 1919 год., I год., 2 кн.

[9] Проф. Кацаров - сп. „Просвета”,1940 год., VI год., 5 кн., 581 стр.

[10] Сп. „Просвета”, 1940 год., V год., в кн., 714 стр.

[11] Русо - „Емил или за Възпитанието”, 102 стр.

[12] Щ. Петков - „Психология на творческия образователен процес”

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...