Jump to content

ТРАГЕДИЯТА В ДЕТСКАТА ДУША. ДУШАТА НА СРЕДНОШКОЛСКАТА МЛАДЕЖ


Recommended Posts

ТРАГЕДИЯТА В ДЕТСКАТА ДУША.

ДУШАТА НА СРЕДНОШКОЛСКАТА МЛАДЕЖ

Интересен разговор имах наскоро с една седмокласничка. Когато стана дума за мироглед, за живото разбиране, тя каза: „Не вярвам в духовните основи на битието. Схващам, че човек е само тялото и че човек като умре, всичко с него е свършено. Според мен, реален, действителен е само материалният свят със своите сили и закони.”

Запитах я как е дошла до това разбиране. Тя отговори:

- Чрез естествените науки. Между тях и вярата има големи противоречия, които бият на очи още на пръв поглед. Те са тъй очебийни за всеки, който иска да разсъждава. И тия противоречия именно ме доведоха с логическа последователност до материализма.

Друга седмокласничка от София в разговор каза така:

- Естествените науки ме доведоха до материализма. Схващам, че светът няма разумни основи; това е един механизъм, машина, която се движи от слепи сили и закони. Затова няма вътрешен смисъл в нещата; това даже ме навежда да мисля, че няма смисъл да се творят нови културни ценности, било в отделния човек, било в обществото. Някой би могъл да каже, че те се творят за бъдещи поколения. Добре, но ако разсъждаваме с логическа последователност и това е безсмислено, понеже ние учим, че слънчевите системи се зараждат и загиват, чрез някои световни катастрофи или по други причина. И тогава какви следи ще има от придобитите културни ценности, от изработените добродетели, дарби, от копнежите на нашите мечти? От това не остава ли само една крачка до разбирането: като няма по-дълбок, вътрешен смисъл в живота, по-добре е да се отдаде човек на личните удоволствия на своята лична природа? Аз не споделям това. Но то не може ли да стане изход за мнозина?

Нека приведа писмото на Ф. Попова до сп. „Ученическа мисъл”. Тя като ученичка в Шуменската девическа гимназия пише следното писмо до това списание:

„Не мога да не се засмея, когато си припомня онзи час по етика, когато госпожица преподавателката поиска нашето мнение върху песимизма, и всички ученички едногласно се съгласиха с Шопенхауер. То беше цяла комедия, уверявам ви. И смешното беше там, че признанието за безсмислието на живота се изтръгна от устата на 40 ученици, деца почти още. Не веднъж аз търсех целта на живота си и при все това, нищо не намерих. Впрочем, не! Намерих, че трябва да живея, за да се усъвършенствам, да направя малко щастливи ония, които ме заобикалят, да се проникна най-после от една поне частица на всемирната мъдрост и т.н. И какво ли не щете! Въпросът беше привидно решен: ще прогресирам, за да помогна за развитието на цялото общество. Е добре, но ето че изпъква и друг въпрос: Защо е пък това развитие на всички, каква цел има то и кому е нужно? На това не можах да си отговоря. Баща ми изчерпи всичката си мъдрост и не можа да ме удовлетвори. Аз къде не се лутах и къде не ходих, но все напразно. И наистина, не намирате ли, че това, което става днес, ще стане и утре, и по-после, и векове? Не разбирате ли, че ние само по себе си сме нищожества, които живеят и умират, без да знаят. Защо е всичко това, защо е това нескончаемо вървене на машината - Вселена, какво се цели и какво най-после ще излезе!”- Сп. „Ученическа мисъл” 1919 год., I год., 5 кн.

Тия думи, казани от една ученичка в пълния разцвет на своите сили, ясно илюстрират голямата вътрешна криза, оная трагедия, която преживява душата на гимназиста.

Трогателен беше разговорът ми с една шестокласничка от провинцията. Тя каза така:

- Има голямо противоречие между вярата и науката. Ние учим в геологията за възникването на растенията, животните и човека в течение на геологичните ери и то един от друг. Това е в грубо противоречие с вярата. Аз вътрешно интуитивно чувствам, душата ми подсказва, че светът има духовни основи, че има една Велика Разумност в основата на цялата природа. Обаче фактите на естествените науки ни учат друго. И тогава в мене настава едно раздвоение, чието разрешение не мога да намеря. Даже имах спор с една моя съученичка. Тя ми каза, че е убедена материалистка. Аз й казах, че чувствам духовните основи на битието. Но моята другарка ми приведе редица факти, аргументи из науките, на които не можах да отговоря. И аз паднах! Аз вътрешно пак останах с убеждението, че битието има духовни основи, но бях безсилна да отговоря.

Имал съм подобни разговори и с много други гимназисти от разни градове на страната.

От горните примери се вижда, че младежът през гимназиалния период преживява вътрешна криза. Нека разгледаме по-подробно нейния характер и причини.

Детето в ранните си години има вяра. То приема с чисто сърце и отворена душа всичко това, което родителите му говорят за бога, за човешката душа и пр. То самото преди лягане се моли на „Дядо Боже” да даде здраве и щастие на тате, мама и на всички хора. В първоначалното училище и в прогимназията детето учи вероучение. То добива известни познания по Вехтия и Новия завет. В трети клас на прогимназията в естествената история то учи за Кант - Лапласовата теория, за геологичните ери и пр., но то още не може да се отнесе критически към нещата и затова още не се опитва да търси противоречие между вярата и естествените науки. То преминава в гимназията със своята стара вяра, без да го вълнуват подобни въпроси. В такова настроение изкарва, може би, четвърти и пети клас, но премине ли в шести клас, у него почва да се заражда известно съмнение в твърдостта на вярата. У него се заражда известно раздвоение. Трагедията в душата му почва, но това е още началото. Тя се усилва в 7 и 8 класове. В душата си младежът преживява особено трагични моменти. Колкото повече той се запознава с природните науки - химия, физика, геология, биология, астрономия и пр.- толкова повече вижда противоречието между това, което е учил по-рано, и това, което учи сега. Той се запознава с фактите на физиката, химията, физиологията, сравнителната анатомия и пр., вижда пропастта между науката и своята дотогавашна вяра. И понеже не може да хвърли мост между тях, става материалист. Нека проследим разсъжденията, които го навеждат към материализма. Той си казва така:

- Между органическата и неорганическата материя няма разлика по същество. По-рано мислеха, че градежът на органическата материя се дължи на особена сила, която има в организма, обаче германският химик Вьолер сполучи да добие за пръв път по синтетичен начин пикочина. След Вьолер по синтетичен начин се добиха много други органически вещества. Тогава падна една от разликите между органическия и неорганическия свят.

Въз основа на сравнителната анатомия се вижда, че има зависимост между нервната система и душевния живот. Например, едноклетъчните животни нямат нервна система, обаче имат и съвсем слабо развит душевен живот, съвсем слабо развито съзнание. У висшите безгръбначни, които идват след едноклетъчните, имаме вече начало на нервна система, и затова душевният, психичният живот у тях е по-богат, по-сложен, отколкото у едноклетъчните. У по-висшите безгръбначни, например стоногите - насекоми, паякообразни, ракообразни и пр. - виждаме доста развита нервна система. И заедно с това виждаме у тях и по-богат душевен живот в сравнение с нисшите безгръбначни. Нещо аналогично забелязваме и у гръбначните. При нисшите гръбначни - рибите - предният мозък е сравнително по-слабо развит, и затова те имат и по-беден душевен живот в сравнение с другите гръбначни. Земноводните имат по-развит преден мозък и заедно с това имат по-будно съзнание. У влечугите и птиците този процес продължава, додето стигнем до бозайниците, дето предният мозък - т.н. голям мозък - е най-развит и същевременно виждаме у тях богат душевен живот. Човек, който има най-развит голям мозък, има същевременно и най-сложен душевен живот, най-развито съзнание.

Тая зависимост вече не подсказва ли - може да каже един материалист - че душевният живот, съзнанието, мисълта не са нищо друго, освен функции на мозъка? Тогава е близко да приемем, казва материалистът, че мисълта и всички други психични процеси се дължат на материални процеси, на особени трептения на материята. Въз основа именно на този начин на разсъждение, западно-европейските материалисти от средата на XIX в. твърдяха, че мозъкът така отделя мисълта, както черният дроб - жлъчката.

Когато човек падне и си удари зле главата, изгубва съзнание. Материалистът в този случай може да каже: „Не е ли ясно от това, че съзнанието не е нещо независимо от материята, защото щом мозъкът се повреди, изгубва се съзнанието. Ако то съществува самостоятелно, какво става с него при мозъчната повреда, къде отива то? А ако мозъчната повреда при удар или сътресение е малка, то съзнанието напълно не се изгубва, а пострадва само някоя психична проява, например паметта и пр. Не е ли очевидно,” ще каже материалистът, „че психичният живот е функция на физиологичните процеси в нервната система?”

После друго. Геологията учи, че слънчевата система е създадена от мъглявина, която поради връщателното си движение е развила центробежна сила. Последната става причина да се откъснат пръстени, които после се сгъстяват в някои свои точки и образуват планетите. По същия начин са били образувани според тая теория, наречена Кант - Лапласова, и спътниците около планетите. Даже опитът на белгийския учен Плато възпроизвежда изкуствено това образуване на планетите в миниатюра: приготвя се от спирт и вода смес, която да има гъстотата на дървеното масло. Тогава ако капнем капка масло в тая смес, капката добива сферообразна форма и застава на мястото, дето я поставим. Ако я промушим с игла и я завъртим, ще имаме нещо, което ще наподобява образуването на планетите. Даже и днес виждаме около Сатурн пръстен, който напомня процеса на образуването на планетите и спътниците по този начин. Материалистът би могъл да каже: „Каква голяма разлика между този начин на образуване на слънчевата система и библейския разказ за сътворението на света в шест дни!”

От друга страна еволюционната теория учи, че видовете са произлезли един от друг чрез постепенно усъвършенстване. Материалистът ще каже: „Къде остава тогава разказът, че всички видове са произлезли в днешния си вид от ръцете на Твореца?”

Учили са детето по-рано, че човешката душа е неразрушима, вечна, обаче сега в естествените науки ученикът не учи нищо такова.

В такова неопределено положение, люшкан между два мирогледа, той живее известно време, но най-сетне едната страна побеждава - може би още в VI кл., а може би и в VII или VIII. Значи най-сетне има известен изход от сражението между двата мирогледа в душата му. И няма нужда да казваме, чия е победата: победата е на научния мироглед над вярата.

Горните примери са само няколко, но те могат да се увеличат. Те показват, кой е онзи ход на разсъждение, по който средношколникът идва до материализма. Той води идеен живот, търси смисъла на живота, душата му копнее за мироглед и не може да остане в противоречие. Когато се натъкне на такова, когато дойде до раздвоение, той избира фактите на естествените науки и идва до материализма, защото тези науки се опират на фактите и опита, на апарати, на машини, на работа с епруветката и ретортата, с микроскопа, опират се на наблюдението на земните пластове, на изучаването на вкаменелостите и пр. и всичко това е тъй реално, осезателно и пълно с доказателна сила! Особено ярко изпъква противоречието, което наглед съществува между духовния и естествонаучния мироглед, в книгата на Арнолд Додел „Мойсей или Дарвин?”

Всеки ученик, който горе-долу има по-идеен живот, е преживял през гимназиалния период една вътрешна борба между вярата и науката. Тая трагедия е неизбежна при днешното положение на нещата. Понеже научните факти са добити въз основа на точните методи на опита и наблюдението, то естествено е, какъв ще бъде изходът на тая борба: той възприема научното обяснение като по-вярно; после той отъждествява научното обяснение с материализма и става материалист.

Ученикът значи си поставя дилемата да избере между това, което е лишено от доказателство, и това, което на всяка крачка се подкрепя с такива. Естествено е, че най-сетне победата ще бъде на страната, дето са доказателствата. Затова именно то приема науката и отхвърля вярата.

Тъй че много естествено е, понятно е, защо юношата като свърши гимназията, става материалист. Даже би било чудно, ако не ставаше това при сегашните условия. Тъй че никаква изненада няма в това, че ученикът заедно със завършването на средното си образование е вече убеден материалист.

И никой, разбира се, не трябва да го укорява за това. Всеки друг на мястото му при сегашните условия би направил така, ако честно иска да си образува мироглед. Почти всички, които са свършили гимназия, са минали по пътя, описан по-горе. Ученикът е искрен, той иска да разсъждава критически. Всеки, който има критическо отнасяне към нещата, би избрал доказаното. Трябва веднъж завинаги да знаем, че един критически ум, един интелигентен човек не е в състояние да вярва сляпо в това или онова, ако е убеден, че то противоречи на научните факти, които той е изучил и които са много добре доказани.

Ученикът схваща при това положение на работите, че училището е основано на противоречие, понеже в горните класове на гимназията се опровергава това, което той е учил в първоначалното училище, прогимназията и в някои гимназиални класове.

Ще приведа един пример, описан в книгата „Христос” от Ернест Навил. От детинство той бил много религиозен и се чувствал щастлив. После бил изпратен да следва в Париж в едно педагогическо училище. Под влиянието на училищния дух у него се заражда съмнение във вярата. У него почнала борба, която завършила с победа на материализма. Ето как описва той тая криза:

„Никога няма да забравя оная декемврийска нощ, когато за пръв път се разкъса покривалото, що покриваше от мене моето неверие. Аз като че ли сега слушам звука от моите стъпки в оная тясна и гола стая, дето имах обичай дълго да се разхождам след часа на първия сън. Аз още виждам оная полупокрита от облаците луна, която от време на време осветяваше студените прозорци на тая стая. Часовете на нощта минаваха, но аз не ги забелязвах. Следях с безпокойство насоката на моята мисъл, която постепенно се спускаше в дълбочината на моята съвест, и разпръсквайки една след друга илюзиите, които дотогава забулваха моето зрение, от минута на минута все по-враждебно представяше пред мен нейната обратна страна. Напразно аз се ловях за моите последни вярвания, както давещият се лови за най-малкия отломък на разбития кораб. Напусто. Плачех от неизвестната пустош, в която се готвех да плавам. Аз се обърнах за последен път към времената на моето детство, към моето семейство към моята страна, към всичко, що ми беше скъпо и свято. Неудържимото течение на моята мисъл беше много по-силно. То ме задължаваше да отхвърля всичко: родители, семейство, спомени, вярвания. Изпитанието се продължаваше все по-упорито и по-строго, колкото повече се приближаваше към своя край. И само тогаз то се спря. И тогаз аз узнах, че вътре в мен не е останало вече нищо, че цялата моя предишна вяра в себе си, в Бога и в моето назначение в сегашния ми и в бъдещия ми живот е изгубена. Този момент беше ужасен, и когато на сутринта измъчен се хвърлих върху постелята, аз чувствах, че този предишен живот, толкова радостен, напълно угасва и пред мене се открива друг живот мрачен, безлюден, където сега трябва да живея самотен с моята злокобна мисъл, която ме отдалечи от моя предишен живот и която аз бях готов сега да прокълна.”

Друг пример ще взема от романа „Homo sapiens” от Пшибишевски. Едно от действащите лица в романа е Марит. Фалк, главният герой в романа, от детинство се познава с нея, понеже са живяли близко един до друг. Той оставя родното си място за дълго време, понеже следва в разни университети. По едно време се връща за малко време в родното си място и там отново се среща с Марит, с която се разговарят често и надълго. Марит е възпитана в духа на строгата вяра, а Фалк е атеист. Той чрез науката е дошъл до атеизма. Сегиз-тогиз в разговорите зачекват и въпроса за вярата и Фалк с насмешка й говори за схващанията на вярата. Даже Фалк често гледа да засяга такива въпроси и се старае да изкара из главата й тия разбирания. Марит се опитва да спори с него, но понеже той е много начетен, отговаря на всяко нейно възражение и тя не знае как да му отговори. Тя се бори, бори се с крайни сили, за да спаси своята вяра, която е нейната опора в живота. И веднъж когато е паднала на колене да се моли, у нея се заражда червеят на съмнението, дали всичко това е вярно, дали е права. И постепенно тя тръгва по този път. Фалк побеждава. Но защо? Защото Марит не могла да отговори на доводите му, като не е владеела най-новите научни изследвания, които материализмът не може да обясни.

Някой би могъл да каже: „Като мярка против това положение най-добре е да се увеличат часовете по вероучение в училищата.” Но това не би разрешило въпроса. Защото тук е въпросът да се хвърли мост между духовния мироглед и естествените науки. Макар и да се изучава вероучение в горните класове с увеличени часове, това противоречие ще си остане и даже ще изпъкне с още по-голяма сила и яркост.

Какво трябва да се прави? Дали да се ограничат в нещо естествените науки в гимназията? По никой начин. Те са много важни и необходими за разбирането на природата, на живота. Те са от голяма ценност за формиране характера на младежа.

В краен случай, най-многото, което може да се постигне по този начин, е да се препоръча на учениците „двойното книговодство” на Вагнер. Той предлага човек да има двойно книговодство в душата си - едно за научните въпроси, а друго за въпросите на вярата. Към първите той да се отнася строго критически, а към вторите - със сляпа вяра, без да обръща внимание да бъде вярата му в хармония с ума и знанията му. Но това „двойно книговодство” е най-лошото, най-опасното, което можем да искаме. Тогава ще получим раздвоени, безсилни характери. Но това не е и възможно в днешния век. Разрешението на въпроса разглеждаме в следващата глава.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...