16. ПРИКАЗКА ЗА ТРЪНЧЕТО

[Ани]

16. ПРИКАЗКА ЗА ТРЪНЧЕТО

С. Б. Л. [Само Божията Любов]

Край нива златна изкласила

где зреят житени зрънца,

трънче малко бе израсло,

и само, то чезнеше в тъга.

Всеки ден се то прислушва

в тихий шепот на зрънцата,

и свойта участ веч оплаква,

о, как богати са житата!

Ще дойдат благите човеци,

и с песни ще ги отнесат,

на хармана весело ще пеят,

и в хамбари светли приберат.

Злочеста участ! - и заплака

в горест трънчето тогаз,

и като погледна към небето,

молба отправи с кротък глас:

«Кому, о, Боже, съм полезен?

Кой ще мен погледне с любов?

Всеки,който ме докосне,

да бодна само съм готов.

Добро аз искам да направя -

на някой болка изцеря,

вместо хула - благодарност,

усмивка светла да даря.»

Търпеливо и с надежда

ден донесе му съдбата,

жилцето си да забие,

на човек - злодей един в ръката.

С вик отскочи той ожилен,

смутен в трънчето се взре.

- Измама исках да направя -

и разкаяние лицето му огре.

А нашто трънче възродено

от бодилче в сладък плод,

песен радостно запя,

песен за ДОБРИЯ БОГ.

19.XI.1942 г., ИЗГРЕВ

Целува десницата Ви Свята Вашата ученичка Милка.