Jump to content

09 - 298. ДВАТА ВРЪШНИКА


Recommended Posts

298. ДВАТА ВРЪШНИКА

Веднъж моят дядо /Йончо/ ми разказа следния спомен от войната:
Това бе по време на Европейската война. Бяхме на южната граница, в Македония. Случи се тъй, че паднаха мъгли, заваля дъжд и ние, седем - осем души се загубихме и вече не можахме да намерим нашето поделение. Нямаше кого да питаме и кой да ни даде вярна посока. Бяхме мокри, уморени и много изгладнели. Ето насреща ни село. Влизаме в първата къща да си поискаме хляб. Сварихме жените като печаха два връшника. Ние имахме пушки, но без патрони. Само един от нас имаше един патрон в джоба. Щом като хлябът се опече, жените извадиха единия връшник и ни го разчупиха. Падна ни се съвсем малко хляб, а бяхме много гладни. Нямаше какво да се прави. Помирихме се. Един от другарите, едър и силен мъж на име Костадин от моето родно село, не се помири. Той бутна с пушката другия връшник, взе хляба и го тури в раницата.
„Костадине, какво правиш", го упрекнахме всички останали. „Това не ти е простено. Не вземай хляба на хората." - „А ние гладни ли ще мрем?" - каза грубо той и закопча раницата и стана готов за път. - „Не, не. Не е хубаво това, земляк", му казах аз. - „Аз да не съм врабче, да се нахраня с един залък хляб* - „Хората ни дадоха, колкото можаха", обади се друг.
Жените и децата се разплакаха. Мъжете, които присъстваха, мълчаха и се поглеждаха многозначително. В този поглед ние прочетохме закана и готовност за отмъщение. Не ни бе удобно повече да стоим, ето защо веднага всички станахме и си тръгнахме. Вървяхме напосока. Щом излязохме от селото, пътят се разделяше. Единият, който бе главен, се качваше по височината, а другият вървеше срещу течението на малка рекичка. Цялата група тръгна по реката, само Костадин тръгна по главния път. И аз тръгнах след него, като му говорех: Костадине, земляк, да не се делим от другарите. В непознати места сме. - „Не", каза твърдо той. „Аз от главния път не се деля. "-„Чуй ме, замляк. Нека вървим всички заедно. "Той не отговор!
и не ми отговори. Остана непреклонен, въпреки всичките ми увещания. А вътре в мен един глас ми говори „Остави го! Върви с другарите си!" Послушах този глас, върнах се и настигнах другарите си. Само след малко, след около петнадесет - двадесет минути, като се обърнах, видях група от около двадесет души, въоръжени селяни, които гонеха Костадин. Пътищата се отдалечиха и вече ние с него не се виждахме. Наскоро няколко пушки изгърмяха, но нищо не видяхме. Моят земляк не помисли за другите, като им отне хляба, но и никога вече не се видяхме с него.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...